На България често се е налагало да утвърждава своята независимост, както и на всяка друга многовековна държава впрочем. Пръв, основополагащ акт на признаване на независимостта, в известен смисъл даже на изключителността, на държавата ни става подписването на българо-византийския договор от пролетта-лятото на 681 г. Наскоро стана дума, че държавно образувание предците ни имат поне две десетилетия по-рано, но подписването на този договор урежда, както бихме казали днес, международно-правното положение на държавата ни. Този акт е резултат от военната победа на прабългарите на господаря Аспарух при устието на Дунав и завладяването на стратегически важните за Византия приморски области Добруджа и Варна. Изглежда федеративните отношения между повечето славянски племена в околността и прабългарските заселници са замисляни или дори съществували още преди това, но едва от 681 г. държавата ни се намесва в голямата политика (http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2973§ionId=5&id=0001201). За жалост единствената дата, която ни е известна, е 9 август същата година, когато Константин от Апамея говори за България като за вече съществуваща държава.
Сред многобройните актове, потвърждаващи и препотвърждаващи българската независимост, трябва непременно да се отбележи 30-годишният българо-византийски договор от началото на 815 г. Само формален повод за този договор е българският неуспех в битката при Бурдидзо (дн. Баба Ески). Договорът от 815 г., чийто текст частично ни е познат от надписа от с. Сечище, Новопазарско, всъщност утвърждава Крумовите победи. Нещо повече. По всичко личи, че федеративният характер на българската държава е променен, най-вероятно при административната реформа на великия господар Омуртаг. България е вече единна държава и 30-годишният българо-византийски договор е всъщност международното признание за тази единна и с имперски стремежи държава. Признаването на царския титул на българските владетели при царете Симеон Велики и Петър е продължение на точно този Омуртагов дипломатически успех.
Възстановяването на българската държавност в края на ХII в. може и да ни се стори случайно, ако приемем обясненията на византийските летописци. И никак няма да сме прави. Народът ни никога не престава да се стреми към независимост, дори и във времето на византийското владичество. През 1185 г. само са налице всички необходими фактори, за да може да възкръсне българската държава. Непряко доказателство за това е категоричността на българските победи и бързината, с която последва международното признание. След неуспешната обсада на Ловеч император Исак II Ангел скоростно подписва примирие, или по-скоро предварителен мирен договор, през пролетта на 1187 г., вероятно през юни. Договорният процес е завършен няколко години след още унизителни византийски поражения. В началото на 1202 г. цар Иваница Асен и император Алексий III подписват мирния договор, с който и правно се признава възстановяването на българската държава.
За никого няма да е странно, че по нашата тема в следващите векове няма да намерим нищо. Чак на 19 февруари (3 март по нов стил) 1877 г. в градчето Сан Стефано в ранен утринен час ще се натъкнем на трескави приготовления за подписването на Санстефанския мирен договор (http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3090§ionid=5&id=0001401), който ще даде живот на съвременната българска държава. Процесът на утвърждаването й ще се попроточи цели 31 години, ще трябва да се мине през инфарктното, но затова още по-героично, Съединение (1885 г.), за да завърши той тържествено на 22 септември 1908 г. (http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3090§ionid=5&id=0001401).
Два международни договора признават независимостта ни, след като сме били за кой ли път през последните 130 години на грешната страна. Ньойският договор орязва територии и население, а Парижкият признава нашата независимост и териториална цялост, но за това се плаща прескъпо. Независимостта и свободата са за богатите и смелите, за гордите духом.
Извори
„. . . Императорът [Константин IV (668-685)] сключил мир с тях [с прабългарите на господаря Аспарух и със съюзниците му сред славянските племена на юг и на север от Дунав], като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото им грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички – на изток и на запад, на север и на юг – да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ. Но той, като вярвал, че това се е случило на християните по божия промисъл, сключил мир, разсъждавайки по евангелски. И до края на живота си той [императорът] бил необезпокояван от враговете си . . .“
Из „Летопис“ на Теофан Изповедник, VIII-IХ в.
„Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия . . . Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България . . .“
Изказване на презвитера Константин от Апамея на 16-ото заседание на Шестия вселенски събор, Цариград, 9 август 681 г.
„Варварите [българите] на [цар Иван] Асен [Стари (1190-1195/1196)] преминали Истър [Дунав] и се съединили със скитите, събрали оттам колкото може повече войска, както било необходимо, и се върнали в своето отечество Мизия [през 1186 г.]. Те я намерили напълно освободена и опразнена от ромейската войска, втурнали се в нея с голям шум, като че ли водели със себе си от Скития тълпи от демони вместо легиони . . .“
Из „История“ на Никита Хониат, ХII в.
„България ще бъде самоуправляващо се плащащо данък Княжество, с християнско правителство и земска войска . . .
Князът на България ще се избира свободно от населението . . .
Османска войска няма да се разполага повече в България, и всички . . . крепости ще бъдат разрушени за сметка на местното [българското] правителство . . .“
Из чл. VI чл. VII и чл. VIII на Санстефанския мирен договор, 19 февруари (3 март) 1877 г.
„По волята на незабвенния Цар Освободител [правописът е запазен], великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруарий 1878 година [по стар стил] сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна . . .
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми [на цар Фердинанд (1887-1918)] акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее Българският Народ!“
Из „Манифест към българския народ“, 22 септември 1908 г.
Иван Петрински,
из публикация във в. „Сега“
