Автор: Даниела Горчева, сп. „Диалог“
В есетата си за Пражката пролет българският писател Георги Марков разказва с възхищение за чешките интелектуалци, принудени да изкарват прехраната си с тежък физически труд.
„Доктори по философия метяха улици, знаменити режисьори чистеха нужници и автобуси, големи драматурзи търкаляха бурета в бирени фабрики… Може ли да си представите – възкликва Марков – чувството у обикновените граждани, когато знаят, че само с едно „Да”, казано на режима, съответният интелигент отново би могъл да се радва на привилегирован живот. Каква сила, какъв стоицизъм, каква нравствена красота, какъв заразителен пример създадоха тези чехословашки интелигенти!”
Този текст е за тези български журналисти, които никога няма да търкалят варели.
За доброволния им отказ от свободата на словото и съвестта.
За лъжите им и за мерзкия им опит да подменят понятията за добро и зло, да подменят паметта за миналото.
Няма значение дали го правят от глупост, от липса на професионализъм или от продажност. Или защото са загубили представа що е добро и що е зло.
Нито една диктатура не започва направо с концлагери и с газови камери. Тя винаги започва с лъжи.
И не!
Лъжите и манипулациите нямат нищо общо с принципа на изразяване на различни гледни точки.
В едно интервю с Никита Петров, член на Мемориал, изследовател на историята на съветските репресивни органи, направено по повод убийството на Литвиненко през 2006, стана дума и за Георги Марков, чието убийство Никита Петров припомни.
Казах му, че по повод убийството на българския писател у нас е имало много спекулации, включително и че бил английски шпионин и го попитах как си обяснява дезинформациите – често смехотворни и изключващи се една друга, сега, след убийството на Литвиненко.
„Тези дезинформации – каза с горчивина Никита Петров – се появяват винаги в подобни случаи и лежат на съвестта на журналистите, които обслужват нечии интереси и разпространяват такива слухове, очевидно по поръчка.”
Може би се страхуват, предположих аз.
„Ако се страхуват, тогава да мълчат, да не пишат изобщо. Но защо трябва да лъжат? Това е толкова неморално, умът ми не го побира. – отговори моят събеседник. И допълни: Това е нечовешко.”
На 7 септември 2011 се навършиха 33 години от покушението над Георги Марков и 100 години от раждането на убиеца му.
По-точно – на поръчителя на убийството.
Българските медии – с малки изключения, не показаха интерес към личността и творчеството на убития заради своето слово писател.
Очаквах поне от ефира на издържаните с парите на българските граждани Българска национална телевизия (БНТ) и Българско национално радио (БНР) да прозвучат откъси от „Задочните репортажи за България” на Георги Марков, заради които той беше убит.
Вместо това в сутрешния блок на БНТ Денят започва на 7 септември е поканен началникът на протокола на Тодор Живков, който изрича втрещяваща и с глупостта си, и с наглостта си лъжа: „Ми… той, Марков си беше служител на МВР, на Държавна сигурност.”
А водещият предаването български журналист, вместо да опровергае клеветата, я потвърждава с думите: „Да, това е така!”
И окото му не трепва.
Очаквах – покрай „тържествата” в чест на диктатора Живков, управлявал 33 години не по волята на народа, а на Кремъл, да бъде повдигнат въпросът за неговата държавна измяна, за двукратно отправеното предложение към кремълските му господари да включат България в рамките на СССР.
Вместо това от ефира на БНТ и БНР се леят бодри и празнично приповдигнати репортажи от Правец, където 200 души се били събрали да честват 100-годишнината от рождението на диктатора.
Очаквах да бъдат припомнени престъпленията на комунистическата върхушка и страданията на стотици хиляди българи минали през ада на комунистическите концлагери и затвори.
Вместо това голяма част от българските журналисти безсрамно участват в опита за реабилитация на един убиец и държавен изменник и… в предизборната пропаганда на БСП.
Очаквах дискусии и анализи за съсипаната икономика и селско стопанство, за милиардите дълг, които българските граждани продължават да изплащат, за отказа от националния суверенитет на България, за държавната контрабанда, за участието на България по времето на Живков в международния тероризъм, за убийствата и отвличанията на български емигранти, за насилието над мюсюлманите в България, започнало още през 60-те години и продължило до престъпленията цинично наречени ”възродителен процес” и „голяма екскурзия”, за нахлуването на българските войски в Чехословакия, за случая с Чернобил и престъпното прикриване на истината от населението в България и т.н.
Вместо това в утрото на 7 септември 2011 в предаването Хоризонт преди всички на БНР преподавателката по най-нова история от Софийския Университет Искра Баева заявява, че „по-голямата част от българите” си спомняли „за спокойствието и не много богатия, но сигурен живот по времето на социализма.”
Когато някой си позволи да твърди в ефир, че „по-голямата част от българите” си спомняла еди-какво си, редно е поне от кумова срама да бъде попитан кой и кога го е упълномощил да говори от името на по-голямата част от обществото.
Кога и как поне четири милиона български граждани са успели да упълномощят Искра Баева да говори от тяхно име, че и да анализира спомените и сънищата им?
Никога не бих пожелала на госпожа Баева да изпита на свой гръб „спокойствието” и „сигурността”, които стотици хиляди семейства в България са изпитали, докато близките им са преминавали през изтезанията в милиционерските участъци и затворите или през ада на концлагерите у нас. Нито пък бих й пожелала дори частичка от спомените или от кошмарите, които още сънуват оцелелите оттам някогашни младежи, девойки и деца. (Да, имало е и деца.)
Но има предел на допустимото, който дори известните с цинизма си комунистически „историци” никога не трябва да прекрачват.
И има предел на допустимото, който нито един български журналист, ако държи на професионалната си чест и на човешкото си достойнство, не бива да преминава. Особено пък в обществена медия като БНР или БНТ.
Политическият гьонсуратлък на преименувалите се на социалисти опортюнисти от БКП е добре известен.
Но българските журналисти вместо да се прехласват от възторг пред величествените експонати в музея на Живков, начело с прочутото камилско седло, подарено на нашичкия вожд от великомъдрия, справедлив и героичен Кадафи, трябваше да си зададат въпроса как ли се чувстват сега, в този момент хилядите българи, изгубили в затворите и концлагерите на благодушния бай Тошо родителите си, децата си, съпрузите си…
Как ли са се чувствали оцелелите и унизени жертви на този режим, докато са слушали шеговитата и безгрижна размяна на реплики, умилителните спомени за един доказан престъпник и убиец и звучащите от ефира на националното ни радио или националната ни телевизия ЛЪЖИ.
В автобиографичната си книга “Мъжът, който се провали” бившият комунистически функционер холандецът Хейс Схрьодерс, пише с горчивина: “Бях се превърнал в един достоен за съжаление измамник“.
И още: “Трудно е да се избавиш от чувството на срам”.
В България, където след установяването на комунистическия режим в продължение на десетилетия терорът беше ежедневие, където
Българската комунистическа партия (БКП) се сдоби с властта незаконно и с помощта на чужда окупационна армия, където съветските завоеватели и българските им васали безпощадно избиваха цвета на българската нация и се разпореждаха без никакво зачитане на правото или човечността, чувството за срам е напълно непознато на висшите комунистически функционери.
Единствената декларация, свързана с вината на БКП, която българското общество чу, беше циничната реплика на члена на Висшия съвет на партията Филип Боков, че в БКП поемали вината само с мезета.
Паметник на убития заради своите „Задочни репортажи за България” Георги Марков в родината му няма.
За сметка на това на убиеца са издигнати не един, а два паметника в родното му село Правец.
През 2008 година, когато се навършваха 100 години от обявяването на Независимостта на България, българският президент Георги Първанов обяви… Година на Русия в България.
„Що е истина?” – питаха се европейските скептици по примера на оня римски прокуратор, подканен от Божия син да се застъпи за проповядваната от него истина.
„Що е свобода?” – питаме се не по-малко скептично сега ние, изправени пред парадокса че в България днес бива честван като „двоен освободител“ именно похитителят на свободата.” – възкликва Стефан Попов в „Сто години свобода” (вж. Българската идея, изд. Летописи, София 1994).
Това, което смущава, е безразличието към страданията, причинени на другите. И то в близкото минало.
Около 9 септември очаквах интервюта с пострадали от режима, четене на откъси от свидетелствата в сборника „Българският Гулаг”, от книгата на Стефан Бочев „Белене, сказание за концлагерна България” или от десетките спомени и записки по българските страдания в комунистическа България.
Очаквах БНТ да излъчи игрални и документални филми, разкриващи атмосферата на доносничество и подслушване, на страх и терор, на пропагандни лъжи и минирани граници, на мизерен бит, допълван с многочасов режим на ток и вода.
Очаквах медиите да поставят въпроса защо в българските училища децата не учат за комунистическото минало на България.
Много ли очаквах? Или съвсем сме се избавили от чувството за срам?
––––––––––-
*Есето е публикувано в списание Обектив, бр.192, издание на БХК. Заглавието е реплика на есето на Георги Марков „За писателите, които търкалят варели”.
