Автор: Божидар Чеков
Беше някъде в началото на 1974 година. Френският президент Жорж Помпиду се показваше все по-малко на публични места. Всякакви слухове се носеха относно здравословните му проблеми, но никой не знаеше точно за какво става дума. Когато на 2 април медиите оповестиха за смърта му, всички французи бяха изненадани. Оказа се, че дори неговата партия на „Голистите” не беше подготвена нито за това събитие, нито за предсрочни избори. Настанили се по всички възлови места в държавата, наследниците на Генерал Де Гол ползваха привилегиите на властта, без да са се борили реално за нея. Повечето от тях бяха опортюнисти, скочили навреме в печелившия влак. Техен противник беше мощната Комунистическа партия със своите 6 милиона избиратели, подкрепяни волю-неволю от социалистите на Франсоа Митеран, зад който крачеха батальони от чиновници, хора на изкуството и интелектуалци. По това време в редиците на студентите имаше няколко леви течения, ръководени от маоисти, троцкисти и марксисисти. Никой не беше съгласен с другите и споровете за най-подходящата политическа формула за страната се водеха до зори в бистрата на латинския квартал. За моя милост, който се беше отървал с риск на живота от съветския модел на комунизма, влечението на съучениците към диктатурата на пролетариата изобщо не предизвищваше въдховение. От друга страна и крайната десница, която също надигаше глава, не представляваше интерес за мен.
В тогавашното френско правителство министърът на финансиите се казваше Валери Жискар Д’ Естен. 48-годишен, той беше най-младият член на кабинета на Жорж Помпиду. Отлично образован и впечатляващо ерудиран, надежният политик се изразяваше убедително по всички парещи въпроси. Освобождаването на държавата от партийното присъствие на доминиращата партия, беше една от защитаваните от него тези. Въпреки, че беше далечен потомък на Луй XIV, Жискар беше основал „Републиканска партия”. Тя наброяваше един „файтон хора” и голистите не пестяха подигравателни закачки по адрес на нейният създател. Въпреки липсата на мощна партийна подкрепа, Жискар обяви своята кандидатура за президент само седмица след кончината на Помпиду.
Франсоа Митеран последва веднага неговия пример. Голистите, разяждани от вътрешни междуособици, излъчиха за кандидат Жак Шабан Делмас. Не достатъчно убедени в неговите качества, част от съпартииците му направо дезертираха партията към по-сигурни брегове. В настъпилата политическа празнина се появиха още 7-8 кандидатури, но те не отговаряха нито на надеждите, нито на безпокойствата на французите. Първия тур бе определен за 5-ти май, един месец след кончината на Помпиду. До тогава президетската власт по съвместителство бе в ръцете на председателя на Сената – центриста Ален Поер.
Сондажите даваха противоречиви прогнози и борсите се паникьосваха пред възможността социалистите да взимат властта. Въпреки увеличените тиражи, някъде към обяд по будките вече нямаше вестници. Понеже тръгвах рано за лекции, успявах да се сдобия редовно с « lе Мonde ». Според съучениците ми, поклонници на Че Гевара, този вестник беше „консервативен”. За мен той беше умерен, документиран и лесен за четене. Веднъж, пиейки кафе в студентския стол, попаднах на една обява, публикувана в моя вестник. Тя заемаше цяла дясна страница, половината от която с портерета на Жискар Д’ Естен. В нея кандидат-президентът се обръщаше към френското общество за помощ и съдействие. Сам изправен срещу всички „стари партии”, Жискар се нуждаеше от застъпници, желаещи да го представляват в избирателните комисии. В долната част на страницата имаше каре за попълване от евентуалния кандидат-застъпник. От кандидата се изискваше само да напише името, презимето и адреса си. Нищо друго.
Аз изрязах внимателно обявата и я скътах в портофела си. В продължение на няколко часа куп въпроси се въртяха в главта ми. Можех ли аз, роден в Лом и живеещ в таванска стая без телефон, да стана застъпник на един френски кандидат-президент? Възможно ли е човек, дошъл от незнам къде си, да седне на масата на избирателна секция и да участва равноправно с французите кореняци в избирателния процес? Тези въпроси и много други около тях така се въртяха в главата ми, че попълних в края на краищата вестникарската изрезка и я пратих по пощата в щаба на Жискар. Не бяха минали и 48 часа, когато получих първото си препоръчано писмо във Франция. Заради него портиерката трябваше да се качи пеша до мойта стаичка на 6-тия етаж без асансьор.
На 5 май 1974 година в 7 часа сутринта, аз се явих пред избирателната секция на 4-ти парижки арондисмент. Председателят на комисията прочете призовката и сравни името с това в личната ми карта. След това ме заведе до мястото, което се полагаше на застъпника на Жискар Д’Еестен. Гласуването ставаше в един обширен гимнастически салон. Бюлетините на кандидат-президентите бяха разположени на дълга маса, близо до входа. Избирателите взимаха колкото бюлетини пожелаят, след това се отправяха към друга маса, на която бяхме разположени ние. Легитимираха се, а ние отбелязвахме тяхното изборно участие в една дебела счетоводна книга. След това един след друг влизаха зад завеската и слагаха в плик бюлетина на техния избраник. Последнато действие беше пускането на бюлетината в урната, за което пулучаваха печат в личната им избирателна книжка, заедно с поздравленията на председателя на комисията.
През първите часове на гласуването бях като на тръни. Струваше ми се, че всеки момент някой ще ме потупа по рамото и ще каже: „Хей момче, ти, който си роден в Лом, я си дигай шапката веднага!” Това обаче не се случи. Точно в 20 ч и 1 минута председателят оповести изборите за приключени и ние затворихме входната врата. Няколко закъснели граждани се опитаха да протестират, но никой не им обърна внимание.
Когато последният от намиращите се в салона избиратели „изпълни републиканския си дълг”, председателят нареди да пуснем публиката да присъства на преброяването. След това той отвори урната и обяви точния брой пуснати пликове. След него, доброволци излъчени в изборния ден, оповестяваха на висок глас имената на кандидатите, извадени от всеки плик. Бюлетините пуснати за Жискар бяха 942, а за Митеран – 940. В 23 часа всичко приключи. Протоколите бяха подписани, бюлетините запечатани в пликове и изпратени в префектурата. На втория тур Валери Жискар Д’Естен бе избран за Президент с 50,81% от гласовете.
След като приключи избирателния ден, в който аз участвах, застъпникът на Митеран ме покани да пием по чашка в близкото бистро. Разяждан от смътни угризения, му доверих:
– Знаеш ли – казах – аз не съм истински французин. Роден съм в един български град, на брега на река Дунав.
– Какво от това?! – отвърна той и продължи – щом като имаш френски паспорт, ти ползваш правата на всички останали французи. Жискар е роден на брега на реката Рейн. Родното му място е немския град Кобленц. Това ще рече, че ако пожелаеш, ти имаш право също да се кандидатираш за Президент на Франция!
Последните български избори показаха разстоянието, което дели избирателните системи на Европа и България. Никъде във Франция например не се пише върху бюлетините. Избирателят няма нужда нито от химикалка, нито от очила. Всеки кандидат има своя бюлетина. Формата не надхвърля 15 х 21см. Парични възнаграждения няма.
Участието на гражданското общество в изборния процес е чест за всеки участник. Публичността е задължителна. Избирателят пуска бюлетината в урната и си заминава по живо и по здраво. Ето защо плахият „пилотен” опит в Бобошево за въвеждане на публично преброяване е една малка крачка към европейска избирателна демокрация.
Париж, ноември 2011 год.
