Успехът и на двамата е най-доброто доказателство за окончателната победа на образа над съдържанието
Петър Волгин, в. „Сега”
Силвио Берлускони и Бойко Борисов нямат нищо общо с класическите политически лица. Повечето политици по света и у нас са символ на абсолютната скука – предвидими, подредени, чистички и безинтересни. Херман ван Ромпой и Сергей Станишев, Катрин Аштън и Меглена Кунева, Дейвид Камерън и Росен Плевнелиев – тези хора са в състояние да приспят и най-невротичната аудитория.
На скучноватия фон от очилати отличници персонажи като Борисов и Берлускони няма как да не предизвикат фурор. Зажаднялата за нещо различно публика моментално ги приема в обятията си и не желае да се разделя с тях. За 17 години лидерът на италианската десница спечели три пъти парламентарните избори, а предводителят на ГЕРБ бие на всеки вот, на който благоволи да се яви. Умората на гласоподавателите от техните предвидими политически опоненти естествено играе важна роля за успеха им. Само че не това е най-важното. Най-важното е, че както Борисов, така и Берлускони са се превърнали (неволно или напълно съзнателно) в
перфектното отражение на народите, от които произхождат
Силвио властва толкова години на италианската политическа сцена, защото мнозинството от сънародниците му се идентифицира без проблем с него. Той знае как се правят пари, мрази правилата, разказва смешки, пада си по футбола, почита майка си, грижи се за децата си, обожава жените, купоните и добрата компания. Че кой италианец не би искал да прилича на него!? Кой не би искал да е богат, значим и известен!? Жените са привлечени от неустоимия му чар, основан върху властта и парите. Мъжете го харесват, защото е всичко това, което те искат да бъдат. Берлускони от своя страна прави всичко възможно, за да се идентифицират италианците по-лесно с него. Няма никакъв проблем да сменя маските и поведението си в зависимост от аудиторията. Омайва еднакво успешно работници и предприемачи, възрастни и младежи, фенове на „Милан“ и на „Интер“, пазителките на строгия морал и привърженичките на разкрепостеното поведение. Дотолкова успешно се слива с всяка аудитория, пише италианският журналист и писател Бепе Севернини, че ако се случи да отиде на баскетболен мач, след края му изглежда по-висок.
Бойко Борисов също владее до съвършенство тази техника. Изглежда еднакво искрен, както когато говори пред Съюза на репресираните за убития си от комунистите дядо, така и когато разказва на Съюза на антифашистите защо в началото на прехода е предпочел да напусне МВР, вместо да излезе от БКП и да се деполитизира. Българите го харесват в моментите, когато се възхищава от Георги Първанов, и в другите моменти, когато твърди, че президентът трябва да бъде импийчнат. Бойко Борисов е класическият политически хамелеон, който променя цвета си спрямо околната среда. Но нима ние не сме!? Нима не променяме също толкова бързо политическите си предпочитания и не заклеймяваме страстно лидерите, пред които доскоро сме благоговеели? Затова и поведението на Борисов ни е така близко и разбираемо. Ние го обичаме, защото го разбираме. Смеем се на шегите му и аплодираме лафовете му. И гласуваме за него, защото смятаме, че е един от нас. Как е възможно да не харесваш себе си и да не гласуваш за себе си!?
И тъкмо тук се крие
най-голямата измама
Бойко, Силвио и много други от техния натюрел правят всичко възможно, за да ни убедят, че са като нас. Ругаят политическия истаблишмънт, говорят на жаргон, пускат пиперливи шеги, изобщо държат се като средностатистически българи, италианци и т.н. Само че не са. Или много отдавна са престанали да бъдат. Вярно, Берлускони е продавал прахосмукачки и е развличал чужденците, пеейки им канцонети и френски шансони по туристическите корабчета. Само че това е било в края на 50-те години на миналия век. Първия си строителен проект той стартира още през 1960 г., за да се превърне по-късно в един от най-богатите италианци. Що се отнася до разцвета на медийната му империя, на която дължи до голяма степен политическото си дълголетие, той изобщо не би бил възможен без мощната подкрепа от най-високо място. Силвио би си останал просто един собственик на разпръснати кабелни тв канали, ако зад него не беше застанал един от най-значимите по онова време италиански политици Бетино Кракси. Като премиер Кракси прокарва в парламента необходимите закони, благодарение на които се ражда първата частна национална телевизионна мрежа в Италия. Подобен възход не е по силите на нито един „обикновен човек от народа“. За да го постигнеш, е задължително да си близък с основни фигури тъкмо от този политико-икономически елит, който иначе толкова обичаш да попържаш.
Когато говорят за Бойко Борисов, някои локални анализатори с глобални претенции също разказват баснята за „дошлото отдолу момче“. Нещо като съвременния Ивайло-Бърдоква, някакъв самороден гений, който благодарение на безбройните си таланти попилял втръсналата на хората политическа класа. Много забавен разказ наистина, само дето е абсолютно неверен. Дошлото „отдолу“ момче така и щеше да си остане на долната земя, ако едни значими олигархични фигури не бяха оценили потенциала му и ако едни други „експерти на прехода“ не го бяха опаковали и продали първо на българската, а после и на чуждестранната публика като автентичен десен продукт. Наистина историята за приказния герой, който напук на установената система и подпомаган единствено от народната любов се изкачва до хималайските висини на политиката, удовлетворява чувството ни за справедливост. Само че това не я прави по-достоверна.
Разбира се, нито Силвио Берлускони, нито Бойко Борисов са безмозъчни марионетки, които сляпо изпълняват желанията на кукловодите. Веднъж почувствали силата си, те
почват да се съобразяват главно със собствените си интереси
Независимо че дължи толкова много на Кракси, който дори е кръстник на едно от децата му, Берлускони не направи нищо, за да помогне на някогашния си покровител, когато той изпадна в немилост покрай операцията „Чисти ръце“. От своя страна Борисов също е доказал, че е готов да се раздели с всекиго, дори и с най-близките си съратници, когато загубят общественото доверие. И двамата са наясно, че в политиката място за сантименти няма. Както и принципи. Както и морал. В продължение на години Берлускони беше пръв съюзник с Джанфранко Фини, водач на Италианското социално движение (по-късно Национален алианс), известно с носталгията си по времената на Мусолини и фашизма. Борисов пък нямаше нищо против парламентарната подкрепа на ксенофоба Волен Сидеров. Така е, в политиката съюзниците са по-важни от чувството за гнусливост. В политиката не по-малко важни са и противниците. За да си успешен политик, трябва да имаш или по-скоро да си измислиш страшен опонент, с чиито пъклени действия да оправдаваш всичките си неволи. И Берлускони, и Борисов откриха този страшен противник в лицето на левицата. Доскорошният италиански премиер не спираше да говори за „комунистически заговори“, както и да плаши сънародниците си, че ако левицата вземе властта в Италия, тя ще унищожи свободата и демокрацията. Освен че постоянно припомня историята за убития си дядо, Борисов обича да се кара на опонентите си отляво, използвайки аргументи като този, че техните предшественици са взривявали църкви. Двамата имат и още един любим враг – магистратите. Берлускони ги обвинява във всички смъртни грехове, както и в престъпен съюз с „комунистите“, защото имат наглостта постоянно да му повдигат обвинения за участие в корупционни схеми. Борисов и особено дясната му ръка Цветанов също са силно недоволни от магистратите, които пречат на справедливата битка с престъпността, като не желаят скоротечно да осъждат посочените им от властта хора, ами най-нахално настояват за убедителни доказателства.
Естествено и Борисов, и Берлускони прекрасно разбират, че всички тези битки, отличаващи се с голяма степен на бутафорност, имат смисъл само в случай, че моментално стават достояние на целокупното население. Тоест те носят позитив само тогава,
когато са всестранно отразени от медиите
И тук има известни разлики между двамата герои. Освен че е по-богат от Борисов, Берлускони притежава и собствена медийна империя, включваща телевизии, вестници, списания, издателства. В държава, където 80% от хората научават новините от телевизора, медийният монопол като този на Берлускони е най-прекият път към успеха. Той обаче не просто получава благоприятно медийно отразяване, ами направо формира цялата страна по свой образ и подобие. Благодарение на десетките малоумни предавания, които бълват неговите телевизии, в Италия се възцари културата на безкрайния купон и неспирното забавление. Посланието на каналите на Берлускони е просто и въздействащо – за да успееш в живота, не е нужно да си интелигентен, талантлив и работлив; напълно достатъчни за успеха са младостта и красотата. В Италия почти нищо не може да спре младите и красиви хора. А ако освен млади и красиви са и от женски пол, отпада и думичката почти. След като „момичета на късмета“ и „адреналинки“ стават депутатки и министърки, значи наистина няма прегради пред човешките възможности! Както пише вече споменатият Севернини, „в Италия календарите с голи жени излязоха от гаражите на автомонтьорите, за да влязат в домовете, след като минаха през телевизионния екран.“
Бойко Борисов не притежава медии, поне не официално
Това едва ли го притеснява особено, защото повечето български средства за масова информация и бездруго се държат с премиера така, все едно са абсолютна негова собственост. Вярно, някои спазват известно приличие и от време навреме правят опит за някаква критичност. Други обаче (повечето?) отдавна са изгубили всякакво чувство за срам и отразяват делата Борисови така, както навремето „Правда“ отразяваше дейността на генералните секретари на КПСС. При подобно коленопреклонно отношение Борисов наистина няма защо да се тормози. Не е необходимо да се преуморява и кой знае колко с досадната премиерска работа. Напълно достатъчно е да следи изкъсо най-гледаните телевизии и да парира навреме всеки опит там да се прокрадне нещо критично за управлението му. Високият рейтинг идва не от професионално свършената работа, а от позитивното й телевизионно отразяване. В днешния изцяло медиатизиран свят наистина няма значение какво точно вършиш в действителност. Единственото, което се брои, е какви картинки има на екрана. Това е светът на тоталната бутафория. Или, ако предпочитате по-академично определение, светът на чистата симулация, на образите, които нямат никаква връзка с реалността. Съмнявам се, че Борисов и Берлускони са чели теориите на Жан Бодрияр. Успехът на този тип политици обаче е най-доброто доказателство за окончателната победа на образа над съдържанието.
Нищо ново под слънцето! Старите римляни са измислили формулата за контрол над тълпата „Хляб и зрелища“. А когато хлябът не достига, се набляга на зрелищността. И така ще бъде докато тълпата гледа тези пауни как си перят лъскавата перушина по телевизията или ги слуша по радиото.