Ще бъде ли назначен за посланик офицерът от бившето Първо главно управление и настоящ шеф на Националната разузнавателна служба Кирчо Киров (както е предложил премиерът) или не (както твърди министърът на външните работи), е казус, който в концентриран вид илюстрира арогантната безпринципност в българския политически водевил.
Аргументирана с опустошителна откровеност от Бойко Борисов, тази безпринципност се опира на класически сблъсък на взаимно отричащи се тези, които – в зависимост от обстоятелства, могат да обслужват взаимнo изключващи се каузи.
Политическата травестия
Ярката антикомунистическа реторика на премиера се оказва всъщност част от съзнателно избран регистър за флиртуване с масите – в публичното пространство “комунист” е не принадлежност към определена идеология, а нарицателно, допотопна историческа обреченост.
“Вашите комунисти” – както често повтаря Борисов, са въплъщение на всички минали вини. За “наши комунисти” премиерът не говори. Но охотно кани във висшия ешелон на властта онези от тях, които могат да бъдат употребени според сложната логика на задкулисната политическа травестия.
Аргументът на премиера по отношение на възможността за посланическо назначение на директора на НРС е следният: “Той е работил дълги години за държавата, редно е човек от такъв висок ранг да продължи да работи за държавата”.
Впрочем, вече не е важно дали тази идея ще се реализира или не. Важен е стилът, откровената безпринципност, която характеризира днешния политически ден на България.
Подобна беше преди време и пледоарията на Борисов в защита на печално назначения и впоследствие освободен министър без портфейл Божидар Димитров. И той беше работил за държавата – значи беше редно да продължи да работи за държавата… Неговата принадлежност към ДС се възприемаше само като подробност от кариерата.
Как така? Защо така?
Впрочем, списъкът на “нашите комунисти”, с които управлението на ГЕРБ преодолява наследството на “онези комунисти”, е дълъг: в него влизат областни управители, директори, министри, висши чиновници, председатели на парламентарни комисии. Плюс шефката на парламента, която в края на миналата година обясни по следния начин членството си в БКП: цитирайки погрешно известната мисъл на Бърнар Шоу, Цачева заяви, че ако човек на 20 години не е бил член на Българската комунистическа партия, той няма сърце…
Ето как в началото на 2012-та по един неразбираем начин за поколението на 20-годишните, делението на комунистите на “наши” и “ваши” се случи не в полето на политикономията, а на емоцията.
И никой не задава въпросите “Как така?”, “Защо така?”… Което показва колко лесно и някак окончателно обществото (каквото и да значи това) се отказва от морален разговор за смисъла на съвместното ни съществуване и за посоките на бъдещето.
Може би, защото по традиция бъдещето по тези земи настъпва не благодарение на населението, а въпреки него.
Еми Барух,
Дойче Веле
