Щом обичаш, всичко е истинско
и ти е под ръка:
слънчоглед,
обърнат на изток,
вливаща се в море река.
Астрономът в обсерваторията
зяпа през телескоп.
Но звездите ги няма горе;
те са паднали в твоя джоб.
Виж, цветята на януари
са разцъфнали като грях:
рози,
далии,
минзухари.
И пчелите жужат сред тях.
Затова ни пронизва болка:
блясва жило,
щом капе мед.
Любовта има собствена воля –
хем разхвърля,
хем внася ред.
Но сред славните си отломки
тя възкръсва,
подобно Рим,
за да каже,
че който помни,
ще остане незабравим.
Ти не чуваш ли тази песен?
Любовта няма своя вина.
Тя е само до гpях естествена –
като страх
от височина.
Славимир Генчев,
Slavimirgenchev1953.blog.bg
