„…и най-после й видях сметката!”
Нина се усмихва тържествуващо, а останалите ръкопляскат и се кикотят одобрително.
Закъснях и хващам последните думи от разказа й. Обаче нещо ми е чоглаво и хич не ме интересува на кого е видяла сметката, нито защо другите й се подмазват.
То и без това причината е ясна: освен че е домакиня на традиционните ни събирания в огромната си вила край София, Нина е най-успялата от някогашната ни момичешка банда.
Красива е, омъжи се четири пъти за богати мъже. От единия получи солидна издръжка за прекрасната им дъщеря, която на абитуриентския си бал тази година ще отиде с рокля „а ла Кейт Мидълтън”, нови силиконови цици и напомпани с ботокс устни. Самата Нина има толкова пластични операции, че да броиш шевовете зад ушите й е като да пресмяташ възрастта на Байкушевата мура по кръговете на дънера.
„Ти се подигравай, ама тя е амбициозна” – казваше майка ми, когато бяхме на 15-16. Под „амбициозна” следваше да се разбира, че не си губи времето „да се търкаля по диваните с книжки”, а има „план за житейски просперитет”. И Нина си го изпълни: криза-мриза, но поне два пъти месечно пазарува в Париж и Милано, като междувременно върти на кутрето си дърти богаташи и млади любовници.
В момента, в който влизам, тя наистина изглежда така, все едно е видяла сметката на най-противната си съперница. Повече от сигурна съм, че глупачката, която е имала неблагоразумието да се изпречи на пътя й, сега се свива в някое кьошенце и си бинтова раните.
– Що закъсня? – пита Нина с престорен упрек.
Лъжа, че е имало задръстване.
– В задръстване попадат само задръстените – отговаря уж на шега и демонстративно протяга въздългите си крака.
Всички се засмиват като по команда. Засмивам се и аз (хайде сега, малко самоирония не вреди!) и се намествам сред останалите.
Навремето в нашата банда бяхме тринайсет момичета. И си останахме близки, колкото и да е невероятно за една женска компания. До ден днешен продължаваме да се виждаме на 1 януари – само ние, никога с мъжете и децата.
Сега обаче е дошла и дъщерята на Елена. Госпожицата (на 16) е ужасно начумерена заради късмета, който й се паднал от новогодишната баница.
– Нека позная! „Успехи в учението”, нали? – обажда се глезено Нина.
Момичето кима унило.
– Каква гадост наистина! – възкликваме дружно и се засмиваме, както му е редът.
Дори Елена се хили, дето й е майка, че на всичкото отгоре вече е доцент.
– А какво искаш да ти се случи през тази година? – питам.
Искала да отслабне. Купила си е „Как да отслабна завинаги” и „Отслабвай умно”. Кажи-речи ги научила наизуст.
Тук се налага да уточня, че дъщерята на Елена не е пълна. Даже я намирам за хубава.
Но тя не мисли така. Смята, че не е достатъчно слаба, за да се яви на кастинг в „Умна и красива” примерно.
Питам я дали тогава мисли, че е достатъчно умна, или ще положи усилия и в тази посока.
– А, като да не видях как някои умници се изложиха на теста – отговаря ми със самочувствие.
Представяте ли си, продължава тя, как една не знаела, че най-близката звезда до Земята е Слънцето! Друга пък нямала хабер на какъв език говорят в Бразилия, а трета не била чувала за гадината Ксантипа.
– Кояяя? – с преиграно изражение на кретен пита Нина и пак всички се засмиваме, макар тайничко да подозираме, че за пръв път чува за изедницата на Сократ, а вероятно и за него…
Впрочем никоя от нас не може да си спомни дали Нина някога е учила нещо. Всички обаче знаехме, при това от деца, че е достатъчно слаба, за да си го позволи. Някак усещахме, че нейният „план за житейски просперитет” ще се окаже по-успешен от нашите, но в същото време присмехулно подминавахме важните знаци:
Нина беше тази, която на 9 получи кукла Барби и ни светна какво е спирала за мигли.
Нина беше тази, която в осми клас си изруси косата и подкъси престилката си с педя и половина над коляното.
Нина беше тази, която нежно прегърна превтасалата снага на тежкоатлет, когото застреляха още в началото на 90-те.
Нина беше тази, която си сложи силикон в първата частна клиника за пластична хирургия.
Нина е тази, от която винаги можем да поискаме пари назаем, „щото до заплата има още 18 дни, нали разбираш?”
Нина не разбира.
И дълго й се подигравахме колко проста си остана. Дори не мога да се сетя кога започнахме да не обръщаме внимание на простотията й и малко нещо да завиждаме за сладките чепици, които си е купила от Ню Йорк. (Двайсет години по-късно видяхме прословутите „Маноло Бланик” на крачетата на Кари Брадшоу, но там не стоят по същия начин, уверявам ви!)
Нямам спомен и за момента, в който Нина взе да свиква сбор на всеки първи януари в разкошната си вила, завещана от третия съпруг, нито по какъв повод прихнахме да се хилим като по команда на баналните й реплики.
„В задръстване попадат само задръстените!” Смяяях…
– Няма да изляза от вкъщи, докато не стопя поне пет кила. Ще гладувам, ако трябва! – обяснява ни щерката на Елена.
– А колко момичета познаваш, които са се зарекли да не излязат от вкъщи, докато не поумнеят? – продължавам да се заяждам.
– Ти пък… Николко, естествено!
Всички се кикотят.
Окрилена от всеобщото одобрение, младата госпожица разказва, че всички в шоуто „Милионер търси съпруга” били по-слаби от нея. По-красиво разсъблечени, по-лъскаво гримирани, по-силиконово скулптурирани, по-самоуверено говорещи.
„Ако са толкова празни, колкото изглеждат, и ако наистина е толкова лошо да си кух, защо тогава само такива момичета са обект на внимание? Защо камерите са насочени все към тях, защо те стават водещи и интервюирани от водещите? Защо те печелят реалити форматите? Защо в живота вицовете са за тях, а на екрана най-сериозно ги разпитват за бъдещите им планове?”
Този път никоя от нас не се засмива, защото съзнаваме, че момичето има огромен проблем: то не само не е достатъчно слабо – то не е и достатъчно умно.
Задава прекалено много въпроси, а вече трябваше да е стигнало до отговорите. Да се е научило да гледа празно, да дрънчи на кухо, да е навито за купон, да е без изисквания, да отговаря на всички изисквания, да умее да мълчи, да знае да говори, без да казва нищо. Да си мечтае за дрешки, после за кола, преди колата – за някой, който да му купи колата, след това за някой друг, който също да купи кола, когато оня, първият, си я вземе, а междувременно да се оглежда за следващия, който ще купи кола.
– Като стана дума за „Милионер търси съпруга”, – прекъсва краткия ни размисъл Нина – коя е вашата фаворитка?
Момичето на Елена веднага отговаря:
– Дарина!
Нина отваря страницата на шоуто в новия си айфон и ни я показва:
„Дарина е на 21 и чувства Х близък, въпреки че никога не се е срещала с него…”
– Не е ли много малка за такъв пергишин? – пита Роси, която знаела, че милионерът с прякор „Ицо Стоте манекенки” не бил никакъв милионер, но за сметка на това бил около 55-годишен.
Нина не отговаря, но наслуки отваря презентациите на момичета, които са се класирали до участие в шоуто. Започва да чете така, все едно озвучава еротичен кинопреглед или най-малкото реплики на змията-изкусителка от Райската градина:
„Весела е на 18 години, от Радомииир. Ооо, тя обожааава да посещава дискотеките и баровете – не само в Радомир, но и в целия регион. За нея забавлението е приоритет… Лилия, ооо, даа, Лилия е на 18 и все още е ученичка. Описва се като забавна и емоционална. Излиза, мммм, редовно с приятелки – ходят предимно в барове и дискотеки… Мария, на 20, обачеее ще опита да завладее сърцето, неее – сърчиценцето на милионерчето, с бонбонена визия и предизвикателни погледи…”
Всички отново се заливат от смях.
– Доста гадничко – викам. – Направо цинично. Жал ми е за тези момичета.
– Я стига, бе, дръж се нормално! – скастря ме домакинята.
Опитвам се да кажа, че тъкмо това не е нормално. Никак не е нормално. Изобщо не е нормално.
Точно в този момент обаче се появява дъщерята на Нина – онази същата, която скоро ще стане силиконов плондир в рокля „а ла Кейт Мидълтън”.
– Баси тъпото!
Миналия януари влезе с „Баси якото!”, така че речникът й, забелязвам, се е пообогатил.
Никол – така се казва, се връща от Варна, където ходила на курсове. Оказало се „баси тъпото”, понеже не могла да си намери добър партньор.
– По танци ли? – пита някой от компанията.
– Глупости! – отвръща презрително и изважда от чантичката си измачкана изрезка от централен столичен всекидневник.
„Умната жена никога не променя ритъма при фелацио”. Това гласи заглавието.
По-долу пише, че чаровната рускиня Наталия Кобилкина направила във Варна курс по сексология, като не залагала „само на суха теория”. Според нея жена, която „може да прави хубава свирка, е царица”. Но за да направиш хубава свирка, разправя, езикът ти трябвало да е добре трениран. После обяснява натуралистично как да тренираме и каква е разликата между кралската и обикновената свирка. А накрая се впуска в разяснения и за аналния секс.
– Сексът и гладът! Това са двата стълба на истинската жена, уважаеми дами! – театралничи Нина.
Старата банда пак прихва.
– Пък аз мисля, че трябва да се извиним на дъщерите си – обаждам се в ролята си на черната станция.
Никой не ми обръща внимание.
Ей, само на мен ли ми се струва, че сме виновни? Само на мен ли ми изглежда, че внушихме на момичетата да се приспособяват към средата, отслабвайки, а не поумнявайки? Не е ли тази среда вулгарна и за вас, мои стари приятелки?
– Я се дръж нормално! – хока ме отново домакинята Нина, докато искам да кажа на всички, че излъгахме своите дъщери.
Преметнахме ги, че красотата е в ботокса, а не в радостта от таланта и постижението; в еднаквостта, а не в различието; в тънката снага и в „златотърсачеството”, а не в смисъла на усилието да търсиш собствения си път. В нашата дебеловрата държава ги накарахме да отслабват, за да бъдат харесвани, и да си слагат силикон, за да изглеждат естествено.
Това искам да кажа, но докато другите се смеят ли, смеят, тихомълком излизам във вестибюла на огромната вила и обувам старите си боти.
…
– Що закъсня? – пита дъщеря ми (12), когато се прибирам.
Лъжа, че е имало задръстване.
„Голямо задръстване беше! Едвам се измъкнах.”
Любослава Русева,
сп. „Тема”
