Автор: Светла Василева
Откровени смешници, опасни фокусници, харизматични спекуланти, имиджови мутри, самонадеяни лумпени, клоуни лаици и управленски алхимици – случайни хора на неслучайни места, понякога без ценз, често без харизма, зле изразяващи мислите си – всякакви се качваха и слизаха пред смаяните погледи на избирателите, плащащи престоя и пътуването им без да имат яснота за критериите, по които един или друг кандидат за слава става министър, шеф на агенция, главен секретар или дори депутат.
Невъзможното, нереалното, привидно невъобразимото, онова на границата на абсурда, че и оттатък нея – съществува. Не само като стилистична фигура в литературата, съчетала несъчетаеми противоположни понятия, а като случване.
Войната е мир, свободата – робство, невежеството – сила, писа Джордж Оруел в средата на миналия век. Овидий в “Метаморфози” обяви, че богатството го прави беден. Гьотевият Фауст видя “неочевидното очевидно”. Умберто Еко откри “новаторските традиции” и “народната олигархия”, Александър Фет “радостта от страданието”, а Михаил Жванецки – “разорения бедняк”. Някои от “невъзможностите” изглеждат странни – “оригинално копие”, “публична самота”, “ослепителна тъмнина”, “студена топлина”, “силна слабост”, “широко затворени очи”; други придобиха смисъл с течение на времето – “бързай бавно”, “правдива лъжа”, “обществена тайна”, “жив умрял”, “чист боклук”, “безкраен миг” и т.н.
Съвременността роди своите съчетания на привидно несъчетаемото като “демократични бомби”, “хуманитарна интервенция”, “изгоден кредит”, “честен политик”, “морал в политиката”, “безалтернативен избор”. Нещо повече. Литературните стилистични фигури напуснаха рамката на своето обитание и се настаниха в света на реалното случване. Като феномени тук и сега. Оксиморонният свят съществува и другото му име е България.
КОРУПЦИЯ ИМА, КОРУМПИРАНИ – НЕ
Корупцията сякаш е оня неизменно присъстващ рефрен със статут на евъргрийн, под чийто звуци тече животът на обществото ни през последните 22 години. Афери от първите години на прехода – “Атия”, “Албанската сделка”, “Бартекс”, “Сапио”, покровителства на контрабандни канали по време на югоембаргото (засечени 400 крупни сделки) са като утайка на дъното на дълбоките сейфове на прокуратура и следствие, заключени с кода на омертата. Споменът за тях е избледнял и затиснат от нови и нови скандали, стигащи до висшите етажи на властта, впечатляващи с мащабност, арогантност и безнаказаност.
Касовата приватизация, извършена като задкулисна сделка, протекла под формата на преговори с потенциален купувач (едва 20.52% от 5256 сделки за периода 1993 – 2009 г са сключени през борсата или след търг), оставя неопровергано усещане за тайни договорки и незащитен обществен интерес, черпещо аргументи от публикувана в медиите информация за реализирани приходи от новите собственици на компании като Кремиковци, БТК , БГА “Балкан”, ЕРП.
Заменките на гори от държавния горски фонд и селскостопански земи на принципа “кон за кокошка”, извършвани тихомълком на “тъмно”, публично легендирани ако не като изгодни, то поне като равностойни, надминаха и най-смелите прогнози за злоупотреби. По експертна оценка на Световната банка санкцията за страната заради заменки само на гори може да достигне 1.5 млрд. евро.
Злоупотребите със средства от еврофондовете станаха причина за безпрецедентно спиране на финансирането от ЕС, загуба на 220 млн. евро и отнемане акредитацията на две разплащателни агенции. Десетките лицензионни, регистрационни, разрешителни, съгласувателни, удостоверителни и прочие режими, както и обществените поръчки (с констатирани нарушения в 60% от тях), издигнаха корупцията до ранг на държавна политика, перманентно генерирайки условия за прекрачване нормите на закона в името на успеха или на оцеляването.
Лобирането за частни интереси, материализирано в поправки на съществуващи или създаване на нови закони с цел облагодетелстване на едно или друго лице или група, бележи нови и нови върхове. Нотариалната дейност, ловът, разпореждането със земеделски земи, с горите, концесиите, публично-частното партньорство, рекламата на тютюневи изделия и прочие – за последните две години са регистрирани общо 87 “сиви” и две “черни” законодателни инициативи, обслужващи разпознаваем частен интерес. “Перла” в короната на лобизма са случаите с лицензите на пивоварна “Леденика” (по-известен като казуса Мишо Бирата) и на “Лукойл-Нефтохим”, не само заради участието в тях на действащ премиер, министри и шеф на Агенция митници, разтворили политически чадър над рекламиращи се като “законопослушни” неслучайни фигури от бизнеса, а и заради арогантната безхаберност, с която бе нокаутирано правомерното поведение на граждани и длъжностни лица и липсата на санкции за “покровителите”. Последното даде допълнителен стимул (в навечерието на местните и президентски избори) на ширещата се политическа корупция, търгуваща обичайно с избирателен вот и депутатски места да се развихри в неподозирани размери, преминавайки от “пазаруване” на гласоподаватели към цели местни партийни структури, от отделни депутати, към цели парламентарни групи, понеже “корупцията не е проблем, а решение”, както разсеяно “призна” в официален документ не кой да е, а областният управител на София област – висш чиновник, назначен от правителството на ГЕРБ.
Паралелно с мащабните афери, вирусът на корупцията проникна и порази почти всички сфери и нива на обществото. Практиката на “втория начин” за решаване на проблеми или съкращаване на времето за постигане на желан резултат, позната от тоталитаризма, възкръсна в нов нюанс при демокрацията. Максимата, че всичко може да се купи, ако не с пари, то с много пари, “оживя” в несанкционирано безлимитно пазаруване – от изпити, дипломи за завършена образователна степен, място в детски заведения, свидетелства за правоспособност, болнични листове, диагнози, лекари (маскирано като “избор на екип”), решения на ТЕЛК комисии, през мълчанието на всякакъв род инспектори – данъчни, контролиращи строителството, храните, условията на труд, хигиената и пр., “затваряне очите” на пътни полицаи, митничари, до ангажираността на общински съветници, депутати, министри, дори съдии и прокурори за решаване или нерешаване на конкретен казус. Цялата тази вакханлия – на фона на омайна Ода на Безнаказаността, понеже (доказано) вероятността да бъдеш санкциониран за даване или получаване на подкуп в България е по-малка от тази да пострадаш в катастрофа.
“Свенливите” лица на корупцията се появяват в публичното пространство с намеци и недомлъвки ту като “мистър десет процента”, ту като фамозни оправдания за необяснимо богатство от типа “пестене от закуски”, “натрупан сто годишен трудов стаж”, консултантски договори, като “невинно” отсъствие от парламентарен дебат заради обещана безплатна модна технологична джаджа, присъствие на яхта в компанията на лица със спорна репутация или дарение на МВР под формата на горива, автомобили, дори цели сгради.
Колкото повече, толкова повече, както би казал Мечо Пух
Колкото повече забележки в мониторинговите доклади на ЕК по отношение на корупцията и организираната престъпност, толкова повече структури за борба с тях – МВР, ДАНС, БОРКОР, ГД БОП, специализиран съд и прокуратура, Комисия “Коларов” (бивша “Кушлев”), комисия за конфликт на интереси към НС, инспекторат към МС, както и към всяко министерство, агенция, областна управа, телефони и електронни страници за подаване на сигнали, специализирани обучения, заседания, конференции, семинари и прочие и прочие. Всички те като знаме, развявано пред света за демонстрация на “политическата воля” за битка, но с формата на смокинов лист, прикриващ срамната тайна за безсилието и невъзможността (а защо не и нежеланието) за разсичане на гордиевия възел от зависимости, обвързаности и тайни договорки.
Колкото повече институции и “воля”, толкова повече (обратно на здравия разум) корупция и усещане на присъствието й (изследване на Транспаренси интернешънъл от 2011 г). Колкото повече средства, отделени в бюджета за сигурност – МВР е първенец, а прокуратурата в топ три по финансова и кадрова обезпеченост (по данни на Борис Велчев), толкова резултатът от работата на тези структури – спорен и невидим. Агресивен и шумен в публични операции с шармантни имена, квалификации и “присъди”, произнасяни в есклузивни ТВ интервюта и подозрително свенлив в съдебната фаза. Представените пред обществото като емблематични лица на корупцията – Стефан Софиянски, Ахмед Доган, Асен Друмев, Мариус Цаков са оправдани, делото срещу В. Георгиев (Батко) е върнато на прокуратурата, тези срещу Марио Николов, Христо Ковачки, Мария Мургина, Вальо Топлото, Красьо Черния още не са приключили, а за Държавния резерв едва е започнало. Подозренията за конфликт на интереси и екстремно забогатяване на Андрей Иванов, Лъчезар Иванов, Цветан Цветанов, историята с Мишо Бирата, обръчите от фирми, списъците с коли забранени за проверка от КАТ, “безкористните” дарения на МВР и прочие най-вероятно ще останат като градски легенди в държава, в която има корупция, но не и корумпирани.
БОГАТИТЕ БЕДНИ и БЕДНИТЕ БОГАТИ
Ако думи като “магистрали”, “инфраструктура”, “фискална дисциплина”, “макроикономическа стабилност” са ежедневно присъстващи в публичното политическо говорене през последните години, то има такива, които не се споменават. Никога. Все едно феномена, който обозначават, не съществува. Думата “бедност” е може би най-отбягваната от управляващите, заедно с тези за “безработица” и “заетост”. България от години носи етикета “най-бедна държава в ЕС”. Бедна държава, но някак без бедни и бедност, отбелязала Годината на бедността (2010 г) със Седмица, продължила ни повече ни по-малко от четири дни (27 – 30.09.2010).
Според 92% от българите бедността в страната е широко разпространена (Евробарометър 2010), България е на първо място в ЕС по брой на хората (41%) в тежко финансово състояние и на трето (след Латвия и Румъния) по брой (21%) застрашени от бедност. Линията на бедност е два пъти по-ниска в сравнение с останалите новоприсъединени страни и над десет пъти под тази на старите страни членки, което я прави особено жестока поради факта, че цените на основни стоки и услуги са почти изравнени със средноевропейските. У нас около 500 000 човека живеят със суми под тази линия, а за други 300 000 месечният доход е едва 136 лева, което ги доближава до нивата на абсолютна бедност на Черния континент (2 USD на ден). Макар и с половин уста вече се говори за “наследствена бедност”, а “работещи бедни” съвсем не е само термин от учебниците по социални науки – 7% от имащите постоянна работа българи са от категорията “бедни”, а броят на онези, чиито доходи са спаднали рязко, въпреки че са продължили да работят, е шест пъти по-голям от останалите без работа.
Неглижирайки наличието на екстремна бедност и стряскаща нищета, управляващите поеха ангажимент чрез Националната програма за развитие (за периода 2011 – 2015 г) и Конвергентната програма (2011 – 2014 г) до 2013 г да няма индексация на пенсиите, както и увеличение на компенсацията на заетите лица. И вероятно, за да дадат пореден аргумент за съществуването на оксиморонния свят, скоростно увеличиха възрастта за пенсиониране при наличие на над 20% безработни младежи.
Въпреки, че заместник министър на труда обеща през 2011 г правителството да приеме национална стратегия за преодоляване на бедността – такава до днес, година и половина преди края на мандата на ГЕРБ, не е факт. И това едва ли е изненадващо на фона на заключение на Световната банка, че с действията си управляващите вместо да намалят ефектите от кризата, са ги засилили, принуждавайки по този начин населението да прибегне до рискови стратегии за оцеляване (самолечение, отказ от закупуване на лекарства), което не попречи на премиера на най-бедната страна в ЕС, от трибуната на ООН (на 23.09.2010 г) да огласи готовност да изнася по света ноу хау за справяне с бедността.
Ако външен наблюдател се заеме да изчисли размера търговска площ на построените и новоизграждащи се молове на глава от населението, количеството регистрирани луксозни автомобили, броя абонати на мобилните оператори, нищо чудно да реши, че бедните българи са богати. Тук истински богатите обаче привидно често са бедни, срещу имената им в НАП няма внесен нито лев данък, богатството им се появява изненадващо от нищото, понякога без да имат регистриран дори ден трудов стаж, в страната, в която според премиера се живее добре, макар да е най-тъжното място на света. По прищевките на оксиморонния свят бедното богатство и богатата бедност са еднакво възможни.
ПЪРВЕНЕЦЪТ АУТСАЙДЕР
Абонирани за дъното на таблиците във всевъзможни класации на международни организации, ние българите получихме образ на първенец аутсайдер. Първи по последни места или последни по първи. В нашия случай няма особено значение, тъй като и тогава, когато се окажем начело, показателят по който водим рядко е повод за гордост.
България е първа по брой изоставени деца в институции (над 1 500 годишно), раждания от майки под 18 г (между 4 000 и 4 500 годишно), демографски срив, мозъчна и сърдечна смъртност, обща смъртност (14.2 на 1 000 при 9.7 средно за ЕС), болни от кучешка тения (50% от всички регистрирани заболели в ЕС), ниво на младежка безработица, брой напуснали страната специалисти.
Усещането за корупция (Транспаренси интернешънъл) е повсеместно и ни отрежда челно място сред страните от ЕС, а аргументът “склонност към самобичуване” като опит за обяснение на катастрофиралите антикорупционни лозунги, с които управляващите дойдоха на власт е неубедителен пред броя на подадените сигнали за корупция (2009 г – 9 325; 2010 г – 16 353).
Ако изброените първи места не са особено впечатляващи, класациите, в които сме последни, са значително повече – по размер на минимална работна заплата, производителност на труда (Доклад на Комисията по конкурентноспособност), кредитиране на малки и средни предприятия (Евростат), донори на органи (информация на директора на ИА по трансплантации), ползване на противогрипни ваксини, качествено лечение на болни от диабет, качество на здравните услуги, както и по износ на иновативни стоки, управление на отпадъците, продажба на музика в Европа (рейтинг на IFPI), конкурентноспособност на висшето образование, качество на живот и човешко развитие, а по “индекс на развитието” (Отворено общество) делим последните места с Румъния.
Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна не променя същността на факта, доколкото по-голяма половина не съществува. Гледано през очилата на относителността ние сме първи по неусвоени средства от фондовете на ЕС и последни по усвоени (според KPMG), в челото по зависими медии и последни по свобода на словото (по данни на Репортери без граница), първи по енергоемкост и последни по енергийна ефективност, първи по брой спортуващи по-рядко от веднъж месечно и последни по масов спорт (Евробарометър).
Въпреки стряскащото положение на първенец аутсайдер, в нашия оксиморонен свят липсват масови протести, каквито има в катастрофирала Гърция, където стотици българи работят като “слуги” на фалиралите гърци или като тези в съседна Румъния, с която сме абонирани за дъното на класациите. Тук няма бунт на площадите, няма искания за по-добър живот, за ограничаване на корупцията, наркоманията или срещу безработицата. Немислимото за други народи – мизерия, нищета, безперспективност, унижения от чиновници, арогантност на политици за нас българите сякаш е придобило статут на модус вивенди. Омаята на безвремието е упоила обществото, потънало в хипнотичен сън, провокиран от безкрайно нищослучване, ежедневно нагнетявани страхове, повтаряне на мантрата “търпение” и мъгляви обещания за по-добро Утре. Утре, което никога не идва, понеже подминава аномалии като оксиморонните светове, излъчващи стряскаща прокоба на гробищни паркове.
СЛУЧАЙНИТЕ ПОЛИТИЦИ – ТЪЖНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ВЕСЕЛБИ
Влакът на българската демокрация, препълнен с ентусиазъм, оптимизъм и надежди, след 22 години пътуване е изоставил част от вагоните на глухи коловози и пъпли по инерция, загубил блясък и скорост. Неподвластно на времето и умората е останало единствено желанието и порива на хиляди хора да се сдобият със запазено място в лимитирания брой купета на властта. Особено в онези с надпис ВИП.
Откровени смешници, опасни фокусници, харизматични спекуланти, имиджови мутри, самонадеяни лумпени, клоуни лаици и управленски алхимици – случайни хора на неслучайни места, понякога без ценз, често без харизма, зле изразяващи мислите си – всякакви се качваха и слизаха пред смаяните погледи на избирателите, плащащи престоя и пътуването им без да имат яснота за критериите, по които един или друг кандидат за слава става министър, шеф на агенция, главен секретар или дори депутат. Парадоксално, но даже след 22 години преход ако за получаването на непрестижно място на младши експерт в администрацията е необходимо задължително явяване на три изпита (биография, тест, интервю), то за ВИП постове в управлението на държавата е достатъчна нечия препоръка, среща на кръстовище, в училищен двор или обаждане по телефона. Селектирания чрез тази изумително сложна процедура “политически елит” води титанични битки с климатици, откри несъществуващи държави, нови езици, възторжено прокопа стотици метри подземни тунели в търсене на Нещо (така и не се разбра какво), призова ни да не купуваме, да не плащаме данъци и да нахраним журналистите. Ние станахме свидетели на унизителната безпомощност на С. Ганев пред ООН, фиаското на Р. Желева, “дипломатичният език” на Д. Стоянов в европарламента, депутатстването на В. Иванов – Лучано, “лудориите” на “Мистър 10 процента”, и “Мистър гаф”, аероскандалите на В. Сидеров, откровението на Н. Неев за държавата, експертността на Калина Илиева, историите със седесарските шутове (Г. Марков) и онези с “Куйович, Муйович …” (Р.Петков), фамозните обяснения за скъпо платени консултации (А. Доган, Цв. Цветанов, Л. Иванов) и прочие и прочие.
С времето абсурдите, които ни “забавляваха”, се разраснаха неуправляемо. Препускайки пред очите ни по стълбата на властта, политиците ставаха все по-безпогрешни, все по-безнаказани, все по-алчни, все по-отдалечени, все по-арогантни. Тези колоси на глинени крака, резултат на случайност или добре отиграна ПР- стратегия, прекрачиха границата на приличието, самозабравено съветвайки ни да си сменим чипа, провъзгласявайки ни за лош “матер`ял”, “шибан народ”, прасета, квичащи в кочината и кучета, които е добре да се държат на къс повод. Всяко едно от тези “послания” в свят, различен от оксиморонния, щеше да предизвика реакция на масов протест срещу грубия непремерен език, арогантното високомерие и потъпканото достойнство . Тук обаче подобни изказвания ако не развеселяват, добавят единствено още тъга към и без това най-тъжното място на планетата.
След 22-годишно препускане от една илюзия към друга, България днес е най-бедна в ЕС, но някак без бедни и бедност, с впечатляваща по размери корупция, но без корумпирани, страна с увеличаващи се километри магистрали и намаляващ брой хора, които да ги ползват, с внушителна по размери застроена търговска площ на глава от населението и отсъстващ индустриален и производствен профил, с безброй медии, но без медийна свобода, със стотици партии, но с компрометирано доверие в партийната система; държава, в която инвестициите в бетон са повече и по-важни отколкото инвестирането в човека; свят, в който обещаваното Утре вече е живяно, а Настоящето е метаморфирало несвършващо Минало. Оксиморон в света на реалното случване.
Източник: Afera.bg
