Автор: Киряк Цонев*
Гагаузия…
Една безкрайна гореща лете и ледена зиме равнина, която може да се сравни само с безбрежните простори на Добруджа – там, откъдето в края на ХVІІІ-я – началото на ХІХ-я векове, подгонени от отмъстителните турски пълчища хиляди българи, независимо дали езикът им е славянобългарски или тюркски, но християни, заявили навремето „дилимизи вереджийс – динимизи вермейзжийз!” (езика си ще дадем, но вярата си няма да дадем!), бягат към руските земи, за да търсят убежище. „Биз – ески булгар!” – Ние сме стари българи! Така ме учеше в детските ми години дядо Загори от Българево, който знаеше малко думи български, но носеше винаги забучена в навущата си остра кама, която вадеше срещу всеки, който се осмеляваше да нарече гагаузите „турци”. Това странно село, където доскоро никой не говореше славянобългарски, но избрало само, без никакъв външен натиск името, което гордо носи сега.
По прашните тесни пътища почти липсват указателни знаци и посоката се определя чрез отговори на някой си срещнат по пътя – той, независимо от етноса си, може да говори или поне да разбира по принцип български (старинен, мелодичен, леко порусчен), гагаузки – почти турски, но с доказано български словоред), молдовски (почти румънски) и, разбира се, руски. Молдова е странен конгломерат от езици и етноси, но в още по-оригиналната в езиково отношение Гагаузия се говори практически от всички на всички езици в региона. Селцата следват едно след друго… Гагаузко, българско, смесено, молдованско, пак гагаузко… Градовете не са нещо повече от големи села – Чадър Лунга, Вулканещи и дори столицата Комрат – название, в което наши езиковеди прочитат не без основание великото име на кан Кубрат. Впрочем и това порумънчено Вулканещи, (където има цял квартал с името Каварна, в които живеят потомци на бежанци от този наш град), произлиза от името на някой си българин или гагаузин, все едно, Вълкан. Редом с твърде познатото ни Кортен е чисто гагаузкото Беш-алма (Пет ябълки), което се слави със свой богат за местните мащаби музей, в който нагледно се разкриват етапите на местното самосъзнание, като се започне от шабленеца – свещеник просветител Михаил Чакир (фамилия Чакърови има в Шабла до сега), създал две азбуки на гагаузите – славянска и латинска. Смесените бракове са ежедневие – нали всички са православни християни и се молят в едни и същи църкви, под чийто куполи с еднаква сила звучи „Бог” и „Аллах”, защото всеки произнася тази свещена дума и се моли на езика си! А между двете понятия разлика няма, а поповете пеят и на трите езика – славянобългарски, румънски и … турски и са подчинени на Московската патриаршия!
Червените керемидени покриви са рядкост и са върху по-старите къщи. Новите са от сиви вълнообразни етернитови плочи – нищо, че били, както разправят, канцерогенни! Това няма значение. Заводът в Чадър Лунга продължава да бълва производството си, останало от съветско време и никой не мисли да го спира, защото безработицата в тази минидържавна формация е изключително висока и никой лидер не би си позволил риска да увеличи и без това този огромен процент от повече от половината работоспособно население, а и да ликвидира един значителен процент от онова, което може да се нарече промишленост.
Има един народ…
Така започва словото си великият французин Виктор Юго, призовавайки света да обърне внимание на народа, който гине под кървавите османски ятагани, само защото е пожелал да бъде свободен и независим… Българския народ!
Бих повторил тези думи, бих казал: Да, има един народ, който, макар и другоезичен, нека да го наречем дори не народ, а етнос, но той е историческа частица от българския народ, забравена от българските управници още от времето на Освобождението, с обърнато наопъки от целенасочената чужда пропаганда и задбосфорските пари национално самосъзнание. Той не е в далечна Австралия, не е в процъфтяващата Америка, не е дори в бъдещите сметки на обединяваща се и разширяваща се Европа. Той е на една крачка разстояние от нас, територия, върху която преди повече от 1300 години кан Аспарух поставя основата на бъдеща България, от която в течение на три века Русия започва походите си срещу османска Турция, едва последният от които се оказва победоносен. В резултат на всички останали загиват или бягат от родната си земя гонени от башибозушки пълчища и се заселват в равните й простори хиляди деца на поробена България – една педя земя, носеща историческото име Буджак в югоизточна Молдова. Тук живее един народ, самоопределил се под името гагаузи и нарекъл автономната си държавна формация Гагаузия.
Територията на тази микродържавна формация е само 1832 кв.км. (60 пъти по-малка от България), населението – 156 х.д., от които гагаузите са 82%, българите – 5,1%, молдовците – 3,8%, украинците – 3,2% и др. А обединяващият език между тях, както и в цяла Молдова, е руският! Освен тук гагаузи живеят в Украйна, България и някои други държави.
За техния произход са създадени от псевдоетнографи, строги генерали и заинтересувани политици поне двайсетина хипотези, като целта на всяка от тях е една – да се отрече, да се опровергае историческия факт, че гагаузите са българи, с отнет насила, с терор и мъчения, български език и заменен с някакъв особен тюркски, в чиито словосъчетания просто диша българската граматика, съвършено различна от турската, хора с българска кръв и българско самосъзнание, с източноправославно вероизповедание, дошли през ХVІІІ-ХІХ в. в Южна Молдова от поробена България, от Добруджа, подгонени от известните със своята жестокост башибозушки орди, озлобени от пораженията, които мюсюлманска Турция понася няколкократно по това време от православна Русия. И тогава, та до сега, техните кръвни едноезични братя, останали в рамките на североизточна България, смятат за кръвна обида да бъдат наречени турци! Mакар че в съвременна Турция политици и псевдоисторици сега ги наричат братя. Братя, чийто деди са клани от дедите на тези новоизлюпени братя…
Тяхната съдба приповтаря съдбата на българоговорящите „тукани” в Бесарабия – също в Молдова. И нищо чудно. Бягството, насилственото преселване, е ставало по едно и също време, дори керваните на преселниците са били общи, от едни и същи български селища, много от имената на които се повтарят и тук. Руската администрация, която е ръководила заселването им, ги е смятала винаги за българи, официалната им кореспонденция с руските имперски власти е на български и руски език. Самият Михаил Чакър, макар и смятан за родоначалник на гагаузкото национално самосъзнание, твърди в писанията си, че гагаузите са били „преди” българи. Историята е записала не един и два примера за взаимодействие между тюркоговорящи и славяноговорящи българи, както ги наричам аз: общи църковни храмове (такива се строят и днес, а молитвите са на славянобългарски, гагаузки и молдовски), смесените бракове са ежедневие, смесените села са обичайно явление.
Обаче сега думата България в автономна област Гагаузия, която е част от Република Молдова, е някак неудобно да се произнася, а стане ли въпрос откъде се е появил този нов етнос върху земята, наречена Буджак, където Аспарух поставя основата на съвременната българска държава, се говори просто „от Балканите”.
А всичко тук е българско, всичко е чисто добруджанско – и тази безкрайна прашна равнина, и тези безсинорни ниви, пресечени от горски тесни пояси, и тези червени покриви, (макар в някои райони те са заменени от съветсковременни етернитови канцерогенни плоскости – рожба на социалистическата индустриализация), и, особено, тези хора, които са сякаш частица от българския фолклор, с неговите елеци, чадъри, женски кърпи, много нанизи, мъжки потури, цървули и калпаци, и, особено, с тази народна музика, представяна за „древно гагаузка”, повтаряща буквално нота по нота и пайдушкото, и байчовото, и правото хора, пък и ръченицата и какво ли не, с гайдите, тъпаните и кавалите, към които е добавена тук-там руска „гармошка” и молдовско-румънското провикване „мъй-мъй”, насадени през вековните смени в историческата съдба на този народ или етнос – все едно!
Понятието гагаузи се появява в научната литература едва през ХІХ век, когато руски лаици ги окачествяват като някакви „странни тюрки-християни”, а практически самоосъзнаването им като етнос, отделен от българите, става по време на Съветския съюз, когато целта да се показва неговата „многонационалност” е била на мода, и достига върха си в края на ХХ век, когато в резултат на разпада на „страната на съветите” се стига до редица, вкл. военни сблъсъци с молдовски националисти. На 23 декември 1994 г. след една дълга, мъчителна и понякога трагична история, която трудно може да бъде анализирана в една статия се ражда гагаузката автономия. За съжаление точно през този период се очертават различия в позициите между лидерите на бесарабските българи и гагаузите, в които всяка част би трябвало до види вината си, което довежда до известно отчуждаване и вражди, даващи отражението си върху техните отношения до ден днешен.
През цялата следосвобожденска епоха гагаузите са били почти винаги извън полезрението на българските правителства, макар някои да са правили някои крачки да подържане на ограничени контакти поне с „българоговорящите българи” в Бесарабия. И макар съвременните български лидери, посещаващи Молдова, да е трябвало да пресекат територията на Гагаузия, за да стигнат до „българските” райони в Южна Молдова, те почти не са спирали тук и практически не са имали контакти с гагаузките лидери – и това е ставало в повечето случаи по твърде погрешни съвети от страна на бесарабските българи. Нещо повече – дори при визовия режим и даването на българско гражданство отношението на България към българоговорящите и тюркоговорящите българи е различно и задълбочава това вредно за интересите на страната ни противоречие между тях.
Подобни действия определено тласкат гагаузките лидери в обятията на Турция, чийто модерни вождове определено смятат Гагаузия за част от мечтания от турските националисти единен Туран. Турски учени изсмукват от пръстите си „теории”, целящи да докажат, че гагаузите били тюрки-християни, минали през просторите на Азия и заселили се впоследствие в Добруджа. (Впрочем известни са и подобни турски „теории” и по отношение на „тюркския” произход на прабългарите, отречени изцяло от редица именити съвременни български историци – за отбелязване е, че тези „истории”, вкл. тази на гагаузите, където историческите факти се смесват к фантасмагористични измислици и „уйдурми”, са чиста кражба на древната българската история, повтаряща в голяма степен онова, което се прави в Македония). И докато българските политици, които минават транзит през Гагаузия, турският лидер Сюлейман Демирел посещава няколкократно този регион, прави щедри подаръци: изграждане на турски лицей, чийто възпитаници автоматически заминават да продължат образованието си в Турция с турски държавни стипендии, проектиране и изграждане на градски отводнителни системи, изпращане на учители, дори налагане турския правопис и граматика в гагаузките училища, приемане на работници. Така се създава определено протурски настроена интелигенция, която вече е заела водеща роля в местната власт и образование, откъсната или откъсваща се от своите български корени, като отделни нейни представители дори приемат исляма, въпреки неудоволствието на местното православно духовенство и на голяма част от населението, които разбират, че с тази крачка те окончателно се превръщат в турци. Всичко това подсилва опасността от нови националистически сблъсъци в Молдова и е опасен фактор за бъдещето на целия регион.
Питам се – толкова ли бързо се забравя всичко! Защо на Втория световен конгрес на гагаузите, където имат честта заедно с няколко приятели от моя край да представлявам България, забелязвам, че тези хора така бързо са забравили корените си. Турската делегация е десетократно по-голяма от българската, тя е съпроводена от грандиозен фолклорен ансамбъл. За разлика от нас, които сме тук на собствени разноски, турската държава е поела разноските на тази пищност, макар че нито в една местна мелодия няма нито един турски мотив! По същия начин са представени гагаузите от Украйна и Беларус, тук са и „тюрките” от Азербайджан, и теснооките кримски татари. Защо тези хора са забравили причината, която ги е заставила да напуснат родните си огнища и да се заселят в тази безкрайна гореща степ, която те, със своя предприемчив български дух, са превърнали в благодатна процъфтяваща градина. Всички тези „тюрки” са „братя”, а ние, истинските кръвни братя, сме някаква капчица в това море, напомнящи с присъствието си, но без глас, земите, откъдето тези хора са дошли, хората, сред които дедите им са живели.
Наистина сред поднеслите на конгреса приветствия има и от българите в Молдова. За пръв път, откакто познавам тази земя чувам подобно приветствие. Съществува една негласна неприязън между двете общности, които живеят едни до други, едни във други, слято и разделено от невидимата стена на езиковите различия, въпреки еднаквия произход, еднаквата кръв. (Тези думи не са просто лозунг, те са доказани от нас с модерни ДНК-анализи!) Дори официалният представител на българското посолство (всички други гости са представени от посланиците си в молдовската столица Кишинев, вкл. Турция, даже турският посланик произнесе специална реч от името на своя премиер), само ние, Родината на тези хора, сме с ранг начинаещ дипломат – ентусиазирано момче, но все пак без опит, който се старае някакси да остане незабелязан в тълпата и понеже сам си е шофьор, не смее да опита безбройните ароматни вина на различните райони, представени на показ и „пиене на корем” (но не видях нито един пиян!). А нас ни няма! Като се изключи малкото детско българско знаменце в ръцете ми и лятната ми шапка в същите три цвята – дар от Велинград, в импровизираната пъстроцветна манифестация на участниците. И още – струва ми се за пръв път в историята – писмено приветствие от новия министър без портфейл Божидар Димитров, с което държавата за пръв път се сеща, че има и такива свои чеда, които се наричат гагаузи, както и няколко приветствия от наши партии и организации, за прочитането на които просто няма време – те само се споменават, колкото да бъдат учтиво аплодирани. Но имаше още нещо, което застави залата да се изправи на крака с аплодисменти и застави „тюрките” са се свият срамежливо по местата си – неговият дар, поднесен от българския гагаузин адмирал Павлов – иконата на свети Георги Победоносец!
И все пак…
Питам един приятел гагаузин, който не смее да говори открито за роднинството си с българското племе какво трябва да се направи, за да се събуди скритото чувство за българска принадлежност в душите на гагаузите. Отговорът бе откровен и чистосърдечен:
– Докато българските лидери, посещаващи Молдова и българите в Молдова, минават пред територията на Гагаузия със скорост 90 киломера в час и не спират поне за секунда, докато не обменят поне думичка с нашите лидери – тук ще се дава база на една друга държава, чието място въобще не е на Балканите!
Страшна оценка! Кратко и ясно! Тук си спомнят името само на един български лидер – поетесата и вицепрезидента Блага Димитрова! И тя е минавала от тук, но се е спряла за няколко часа, разговаряла е с тях! И те са я запомнили!
А България отсъства… Отново и отново…
Просто, за разлика от Турция, тя никога не е и помисляла след Освобождението за своя наистина цялостна, наистина национална доктрина, национална политика! Всичко е било „на парче”! Само думи, думи, думи… Дори без добри намерения… Докога?
А защо никой от онези, които са минавали от тук транзит с 90 километра в час, не е спрял, не е оставил следа – когато тези хора са имали най-голяма нужда от тях! Жестоко! Тези нашенски управници са мислили само за себе си, за своя престиж пред българите, за които и без това не са направили почти нищо,, само и само да си спестят някои критики от „българите зад граница” и да спечелят някой глас от тях за следващите избори, забравяйки, че и тези хорица са от тях. Но те за тях за съжаление винаги след Освобождението са били нещо по-лошо от мащехата! И не са си помисляли, че с това лекомислено поведение просто са задълбочавали изкопаната от вековното недоверие пропаст между тези две разделени от двата езика части на моя единен неделим народ.
–––-
* Посланик Киряк Цонев е член на ръководството на Организацията на Обединените Българи (ООБ), Член на Световния съвет на гагаузите, Член на СБП, СБЖ и СПБ, Почетен гражданин на Каварна, Академик в Международната академия по българознание, иновации и култура
* Статията се разпространява от Секретариата на ООБ – към Българите да знаят и помнят – 90912
PRESTANETE DA NARICHATE RECHTA NA GAGAUZITE TYURKSKI EZIK. TYURKSKI EZICI SA KIRGIZKIYA,YAKUTSKIYA,TURSKIYA I T.N. GAGAUZITE POLZVAT EDIN GOVOR NA SOBSTVENO TURSKIYA EZIK, POCHTI EDNAKAV S TOZI NA SASEDITE IM, LUDOGORSKITE TURCI.