Енчо Господинов*, e-vestnik.bg
От Кримската война някога (1854), през Бейрут и Сараево до “вчера”, и до днешната драма в Сирия, т.нар. международна журналистика бавно губи битката за собствения си престиж.
Колко от днешните млади, амбициозни и самоуверени репортери знаят, че тази славна страница от историята на журналистиката започва през 1854 г., когато гръмовержецът “Таймс” изпраща Уилям Хауърд Ръсел в Крим да известява на читателите на най-престижния вестник в света какво се случва по фронтовете на малко известния дотогава полуостров.
Колко от читателите знаят за цената, която репортери и редакции плащат, за да бъдат първи в информационната битка с конкуренцията, с времето и с желанието на публиката да гледа днес в реално време как диша и живее планетата от Аляска до Патагония и от Дамаск до Бамако?
Елитната част от едно банално всекидневие
Преди години се смяташе, че международната журналистика е “черешката на тортата”, диамантът в короната на една професия, забулена в мъглата на митове и реалности, на слава и скандали. Пътят към признанието от колеги и читатели (слушатели, зрители) минаваше през „Международния” отдел на редакцията, през кореспондентството в чужбина, през репортажите от места, където се водеха войни, кръстосваха се интересите на великите или на регионалните сили, звънтяха брилянтни речи на дипломатически конференции и се стискаха ръцете на личности като Сталин и Чърчил, Громико и Шулц, Кофи Анан и Кондолиза Райс.
Славата беше свързана с изпитания и нерви, с битка за единствения телефон в хотела на Ханой или Сайгон, за единствения работещ телетип в Бейрут или телеграфна станция в Пном Пен.
Нямаше интернет, нито сателитни телефони, нямаше дори факсови машини. Имаше стари, изпитани “бойни” машинки “Хермес”, “Ремингтън”, “Ерика”, “Оливети” или поочуканата “Марица”, на която аз траках репортажите си от Бейрут или Дамаск през 1982-1983 г. И така тракаше “Марицата”, че се чуваше от Бейрут до Триполи…
Международните новини тогава заемаха редовно престижна част от първите страници на вестниците, от радио-и-телевизионните програми. Не само у нас, но и навсякъде по света. Кореспондентите бяха очите и ушите на света, много от тях бяха и “съвестта на планетата”, както теоретиците ги наричаха тогава. Дали съобщаваха от Москва или Варшава за дисиденти като акад. Сахаров или Лех Валенса, за зверствата на фалангистите и на ген. Шарон в палестинските лагери в Бейрут Сабра и Шатила, за апартейда в ЮАР и легендарния Мандела, за дипломатическите сблъсъци между две системи край тихите води на Женевското езеро, тези хора, обект на уважение и завист, на натиск от всякакви служби и началници, бяха нещо като “остров на боговете” в иначе тежкото блато на една не винаги лесна и благодарна професия.
Студентите са блъскаха с лакти кой да се добере до курса по „Международна журналистика” в едноименния факултет. Млади и стари дипломати опитваха таланта си в писането, с надежда един ден да станат нещо като Чърчил или поне като Строуб Талбът, съчетавайки силата на перото с мощта на логиката.
Тогавашните “богове” на международната журналистика не само известяваха и обясняваха какво става по света. Те директно влияеха на хода на събитията, формираха обществено мнение и дори диктуваха в някои случаи поведението на политици и генерали, внушавайки им идеи и публикувайки анализи, от които на политиците им настръхваха косите. Които имаха коси, естествено.
Това бяха гиганти на професията: Уолтър Липман и Джеймс Рестън, Александър Бовин и Ришард Капушчински, Дейвид Халберстам и Жан-Франсоа Ревел, Тео Зомер и Марион Фон Дйонхоф… И много други. Боговете пишеха, политици, дипломати и генерали четяха и слушаха. Вторите ухажваха първите, а не обратно…
Както казваше покойният Джеймс Рестън, прекарал 50 години в „Ню Йорк Таймс” – няма друга толкова привилегирована професия като тази на кореспондента и международния коментатор. Не само че пътуваш по цял свят за сметка на редакцията, не само че пишеш каквото си видял и чул, но и получаваш заплата на всичко отгоре… “Винаги съм мислел, че аз трябва да плащам на главния си редактор за привилегията, а не той на мен…” Така писа Рестън в прочутата си книга “Рисунки по пясъка”, която всеки млад кандидат за световна слава трябва да прочете.
Рестън беше не само голям журналист. Той беше отговорен човек. Той създаде школа след себе си. Той, по думите на Хенри Кисинджър, пишеше ясно и разбрано “както за касапина от Омаха, така и за “най-засукания” професор по философия…” Именно с Рестън тогавашният държавен секретар Кисинджър гледаше да вечеря, когато може, за да има какво да чуе, да научи, или да пусне като “пробен балон” в утрешния брой на „Ню Йорк Таймс”. Доверие, което никога не бе нарушено от двете страни.
Така беше тогава. Стара работа.
Днес картината е тъжно подобие на някогашната слава
Международните новини рядко намират място на първите страници, освен ако не става дума за масово клане някъде или за нещо пикантно около чужд политик. Всички статистики сочат, че тази област на журналистиката е минала на далеч по-заден план в сравнение със спортните или жълтите рубрики… Обяснения има много: глобализацията, интернет новините в реално време, блогърите, концентрацията на медиите в ръцете на хора от типа на Мърдок и т.н. Има достатъчно професори по масови комуникации, които ще обяснят този феномен. Ние само констатираме факта, че както няма интересна международна журналистика, така няма и журналисти от калибъра на някогашните ветерани, които правеха чест на професията.
Има някаква материя по международните въпроси, но ги няма ярките личности, големите пера, които довчера освежаваха както страниците, така и умовете ни. С малки изключения. Но не в нашия печат, за съжаление.
Няма ги Ориана Фалачи и Питър Арнет, Уолтър Кронкайт и Саша Бовин, Питър Дженингс и Том Брокау, Дейвид Халберстам и Ришард Капушчински. Има ги още Кристиан Аманпур и Джон Симпсън, Томас Фридмън и Джон Пилджър, но те стоят като самотници в една огромна журналистическа Сахара, където рядко се мярка по някой оазис за читателите…
136 години след Априлското въстание и репортажите на Макгахан,
30 години след Фолклендската война и 20 след кланетата в Босна и Херцеговина, професията на военния кореспондент като част от международната журналистика също е минала на заден план по отношение на престиж и значимост. Този “вид” не е изчезна съвсем, тук-там блестят репортажите на легендите на Би Би Си Джон Симпсън и на CNN Кристиан Аманпур или Ник Робъртсън. Но го няма някогашното съзвездие от окопите на Бейрут и Порт Стенли, от Сайгон и Биафра, от Багдад и Пном Пен.
В далечната 1985 Джонатан Димбълби от Би Би Си потресе света с репортажите си за умиращите от глад Етиопия и Судан. След като той отвори очите на милиони хора за ставащото, чак тогава политици и генерали се засуетиха около Рога на Африка и идиотщините на Менгисту Хайле Мариам… Чак тогава Сър Боб Гелдоф организира “Live Aid” и събра $100 милиона за гладуващите, заедно със Стиви Уондър пеейки “We are the world…”
Джон Пилджър ни разтърси с “The Killing Fields” от Камбоджа на Пол Пот и Йенг Сари (Иван Гарелов също!**).
Питър Арнет беше несравним от покрива на хотел Ал Рашид в Багдад по време на първата война срещу Садам. Същия Арнет, който вече имаше „Пулицър” за репортажите си от Сайгон от 1962-1975, работейки за Асошиейтед Прес. Същия Арнет, който една късна нощ преплува половината Меконг с телеграмата за преврата в Лаос, стисната между зъбите му, за да стигне до телеграфопощенската станция на малък остров, да събуди телеграфиста и да предаде известието си до централата в Ню Йорк, и да бие конкуренцията с цели 30 минути… Същият Арнет, на когото легендарния фоторепортер Хорст Фаас дава шишенце „Табаско” преди първата му мисия на фронта в Южен Виетнам. “Ако те хванат партизаните от Виетконг и те накарат да си изядеш акредитационната карта, ще я преглътнеш по-лесно с „Табаско”…” Именно това се случило с Хорст Фаас, докато отразявал войната в Биафра. Който иска да знае повече за тези славни момчета, да прочете автобиографичната книга на Арнет “На живо от бойните полета”.
Цената, която някои от тях платиха, беше много висока. Само в Ирак, примерно, между 2003 и 2009 г. бяха убити 128 мъже и 11 жени журналисти. От тях 50 загинаха на предни позиции по време на битките. Но 89 бяха убити хладнокръвно докато пишеха в хотелите си или отвлечени за откуп…
В онези години Питър Арнет, Дейвид Халберстам и Ориана Фалачи изкарваха извън нерви хора като Хенри Кисинджър, генерал Уестморленд и Линдън Джонсън с репортажите си от Виетнам. Дан Радър, Уолтър Кронкайт и Питър Дженингс правеха същото. Никой не можеше да се мери с тях по храброст, бързина и гражданска позиция. Ген. Уестморленд до последния си ден вярваше, че американските кореспонденти са причина САЩ да загубят войната във Виетнам.
Какви личности, какви великани на духа и на перото. В една далечна нощ през миналия век Ориана Фалачи вземаше интервю от аятолах Хомейни в Техеран, принудена да облече чадор (бурка), за да й разрешат интервюто. В един момент тя възмутено пита аятолаха защо жените в Иран са принудени да живеят оковани в бурката. “Как биха могли например да плуват с бурка, ако отидат на плаж?” “Това не ви засяга. Нашите обичаи не се отнасят до вас. Ако не ви харесват мюсюлманските дрехи, не сте длъжна да ги носите. Те са само за млади жени и почтени дами…”, отвръща отровно Хомейни. “Много мило от ваша страна, имам. Особено след като вие ми го казвате! Сега веднага ще се освободя от тази противна средновековна черга. Тук, сега…!” Ето, това е Ориана. Минала през италианската Съпротива срещу нацизма, през окопите на Сайгон и Бейрут, нея нищо не можеше да я уплаши. Дори ракът, който я победи, не можа да я пречупи.
Такива като нея нямаше по-късно да позволят на генералите, пък били те и НАТО-вски, да бъдат “embedded”, т.е. под контрола на армията, когато отразяваха втората война в Ирак. Ориана не можеше “да спи с врага”, ако си послужим със заглавието на един филм. Както и професионалните й братя Робърт Фиск, когото дори кучетата и котките в Бейрут познаваха през 80-те години, или Макс Хейстингс от „Файненшъл Таймс”…
Приятелство и солидарност в трудните моменти, професионален егоизъм (особено при Питър Арнет и Кристиан Аманпур) заради огромната конкуренция, смелост и безумие, благородство и журналистически фанатизъм, всичко това го имаше, често обилно полято с алкохол в дългите и самотни нощи, далеч от дом и приятели.
Бих могъл да разказвам безброй подобни истории. Включително и как трябваше един тъжен следобед, заедно с моя колега Казуо Йошинага, да организирам “полево” погребение на друг наш японски приятел, убит от китайски снайперист в Лангшон (Северен Виетнам), по време на войната между Китай и Виетнам, март 1979.
Или за мизерията и страха на шепата кореспонденти в Афганистан няколко месеца след като съветската армия реши да научи изгряващите тогава талибани как да строят социализъм… Беше май 1980.
Имах щастието да се докосна до тези хора, за които сега разказвам За моето поколение те бяха богове в журналистиката.
Тогава, макар и със скромни възможности, но с големи мечти и достатъчно адреналин в кръвта, ние също се борехме за нашето място в списъка на куражлиите. Иван Гарелов и Васко Василев, Даниела Кънева и Иво Инджев, Младен Чакъров и Коста Иванов. И още един-двама. Не повече! Дано не обидя някой забравен.
За сегашните колеги международници не знам достатъчно, дълги години не съм живял в България.
Но когато неотдавна се срешнахме в Ню Йорк с Томас Фридман от „Ню Йорк Таймс” и с Дейвид Игнашиъс от „Вашингтон Пост”, разговорът ни не беше за това колко сме се променили след 30 години, а защо не сме пак там, като в горящия Бейрут през пролетта на 1982, когато Басам Абу Шариф, аристократът-философ, палестинският Бернар Анри Леви, ни казваше защо народът му има кауза, къде ще се стреля най-много утре за нея, и къде може да се намери най-доброто уиски в Бейрут…
Днес всичко това е вече забравено. Старите богове залязоха, а новите имат други каузи…
———————–
* Авторът е бил дългогодишен кореспондент на стария вестник “Поглед” от войните в Близкия и Далечния Изток, от Афганистан, Централна Америка и Северна Африка. От началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен Кръст.
** Б. р. – по-възрастните може би си спомнят един стряскащ филм на Гарелов от Кампучия, с кадрите от опразнения град, разбитата национална банка, търкалящите се по улиците обезценени банкноти, снимките на отрязани глави и т. н.
