Днес, 20 април 2012 г., се навършват 136 години от избухването на Априлското въстание.
Темата за него е сред най-експлоатираните в българската историческа, научна и художествена литература.
С редки изключения, то е канонизирано като върховна проява на българския порив към свобода и независимост.
Малцина са авторите, дръзнали да покажат и „черния вход“, през който чужди интереси предпоставят предумишления провал на предварително обречената кауза, коствала живота на хиляди българи – герои, обикновени хора и съзнателни провокатори.
Един от тези изследователи е и проф.Янко Н. Янков-Вельовски. В своя характерен безкомпромисен подход към историческата истина той категорично се противопоставя на патриотарската приповдигнатост, използувана от властниците за манипулиране на онази (преобладаваща) част от българското население, свикнала да й поднасят на тепсия готови и удобни за смилане „истини“.
Иконоборческата позиция на този автор несъмнено ще предизвика гнева на онези, които не искат да видят истинските измерения на събитието, ловко маскирани зад бутафорията на показната героизация на отделни исторически субекти.
(Поради ограничения в обема публикуваме само кратък откъс от посветения на събитието текст. Имаме готовност да представим цялостното виждане на автора в случай, че възникнат спорове и възражения по заетата от него позиция).
Николай ГУСЕВ
–––––––––––––-
Откъс от книгата на Янко Н. Янков-Вельовски
ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ
(стр.186-189. С., „Янус“, 2007)
В своето знаменито съчинение „Бившият режим и Революцията” Алексис дьо Токвил пише, че във Франция тази революция е била само „финалният акт”, „политическият завършек” на натрупалите се в продължение на столетия социални преобразования; и че непосредствено преди и по време на Революцията всички французи превъзходно са разбирали непосредствената практическа значимост и личната индивидуална изгода от премахването на „бившия режим”; поради което и идеята за свободата при тях е имала толкова силна вътрешна осезаемост, че въобще не се е била нуждаела от привлекателни, красиви външни символи и отъждествявания.
Именно поради това най-популярните дейци на Френската Революция са били възприемани единствено като носители на идеята, при което на никого и през ум не му е била минавало мисълта да ги оценява от гледна точка на външната им красота и театралната им показност. По време на Революцията французите по абсолютно никакъв начин не са се интересували от естетическите измерения на своите дейци, от външния им облик, а единствено от идеите им; при което тези идеи са имали ефект и са били възприемани именно защото са отразявали умонастроението на хората, а не оценките им за красотата на революционните дейци.
По време на т.нар. Априлско въстание характерните за Френската Революция феномени въобще не са се били проявявали при българското население по абсолютно никакъв начин, тъй като това въстание не е било имало свое собствено, дълбоко вътрешно съдържание, а е било привнесено отвън, без да отговаря на вътрешните духовно-ментални и прочее нужди на социума; който социум, напълно естествено, го е възприемал като нещо „външно-формално” от гледна точка на неговата „видимост и осезаемост”, встъпващи като необходимо условие за някакво що-годе проумяване; каквото „проумяване” в рамките на този социум никога не е било достигало степен, по-висока от онова „проумяване”, което било обезпечавано от най-примитивните методи на познанието – а именно методите на „опипването, помирисването, близването и ощипването”.
По време на т.нар. Априлско въстание характерните за Френската Революция феномени въобще не са се били проявявали при българското население по абсолютно никакъв начин и поради това, че докато френското население се е било намирало в състоянието на фазовото развитие „народ”, заявяващ претенциите си да бъде „нация”, то при българското население фазовото развитие е било замряло и консервативно е функционирало в рамките на архаичното „родово-племенно състояние”.
Иван Хаджийски, който е бил един от проникновените анализатори на феномена, наречен „Априлско въстание” пише, че „квадратурата на кръга на Априлското въстание” е била решаема единствено от Георги Бенковски и от никой друг, тъй като само той е бил в състояние „да проведе с успех едно въстание, което по план е трябвало да завърши с неуспех”.
Възниква, обаче, напълно естественият въпрос относно необходимостта и смисъла на едно въстание или една революция, което предварително и по план е било обречено на неуспех, на жестоко кърваво потушаване и изтребление на стотици и хиляди човешки животи.
За полуграмотните, но все пак „родолюбиви1” млади българи, встъпили в ролята на организатори на Априлското въстание и заложили чудовищната лъжа2 като главен аргумент в организаторската си дейност, смисълът на неуспеха е бил пределно ясен – чрез кървавото потушаване на въстатието те са целели да събудят съвестта и хуманитарните рефлекси на Европа.
Дали, обаче, те са познавали Европа?
Откъде са били сигурни, че за европейската политика имат и ще имат стойност „поривите за свобода, братство и равенство”?
Организаторите на въстанието, естествено, не са били имали нито икономическата, нито интелектуалната възможност да познават Европа и света, и за тях те са съдели преди всичко, а в повечето случаи дори единствено, от възможността да познават Цариград, Солун, Белград, Браила и Одеса.
Така или иначе, обаче, това им познание е било напълно достатъчно да знаят, и те действително са знаели, че Европа въобще не се интересува от тях и от каузата им – и че, разбира се, каузата им е била напълно безнадеждна.
Така, днешният реален или потенциален – реалистично, а не митологично мислещ българин – би следвало да прояви поне онази минимална доза интелектуално усилие, която е необходима за осъзнаването на факта, че Априлското въстание е една неимоверно преувеличена и в романтично-сантиментален дух фалшифицирана зловеща и подла история, залегнала в основата на митологията за високоценностната идентичност на българина и на България; и че то не е било легитимно именно от дълбоката вътрешна гледна точка на българския социум, а съвсем не от гледната точка на Османското законодателство, на което организаторите на едно евентуално легитимно от посочената гледна точка въстание са били длъжни напълно естествено да му заявят „сакралното” българско слово „Майната ти!”.
През 2000 г. научният изследовател от Института по литература при Българската академия на науките Васил Балевски, специалист по проблемното направление „Литература на Българското Възраждане”, направи публично достояние своето (безупречно основано върху литературните и историческите източници и факти) категорично научно заключение, че Георги Бенковски, всъщност, е бил предварително добре обучен и подобаващо инструктиран руски шпионин3.
Поне според мен този т.нар. „шокиращ извод”, който бил „взривил научната общественост”, е един напълно правдив, истинен и прецизно обоснован научен извод, до който и преди това са били достигали мнозина прецизни читатели на литературата, свързана с Априлското въстание; които читатели, обаче, просто не са били намирали за уместно да се заплитат в безполезни битки както с хилядолетната митотворческа традиция на едно негодно за историческо творчество комплексирано население, така и с коварно възползуващата се от тези традиции всяка власт, обезпечаваща господството си именно върху основата на историческите митове и басни.
За прецизния анализатор последното събитие е предоставило и „високоавторитетното” мнение на един професионално ангажиран именно с митотворчеството, а не с рационалистичното мислене, човек, при това, ангажиран именно с комунистическото високопатриотично масово филмово митотворчество – филмовият и театрален артист Радко Дишлиев, ноторно известен сред софийските артистични среди не само със своята непостоянна алкохолна трезвеност, но и със своята несъвсем постоянна сексуална ориентация. В отговор на посоченото интервю на специалиста по история на българската литература, когото нарича „световно неизвестния Васил Балевски”, той, самоизживявайки се като „световно известен” артистичен изпълнител на филмовия образ на Георги Бенковски, и почувствувал се лично засегнат, обосновава тезата, че „Бенковски е български олтар, а не руски шпионин”.
____________________________________________
1.Поне на мен, пишещият това изследване, ми изглежда странно, че във всичките такива случаи аргументът „родолюбивост” е изтъкван и се изтъква съвсем не в контекст на търсенето на някаква поне минимална доза „извинителност” за стореното злодеяние, а именно в контекста на търсенето на някаква максимална степен морални и материални дивиденти.
2.Че чрез въстанието българите трябва да се спасят от готвената от турците сеч; и че по време на въстанието те ще посрещнат победоносните руски и сръбски войски.
3. Бенковски е бил руски шпионин, интервю на Силвия Николова с Васил Балевски, в-к „Стандарт”, 10 май 2000 г.
