ТЯ, КОЯТО НИ НАУЧИ КАК РАСТАТ НЕВРОНИТЕ
Un tributo per Rita
През 2001 г. Рита Леви публикува Cantico di una vita („Песен на един живот”) – около 200 писма, писани до майка й, когато работи в Сейнт Луис, щата Мисури. Рита прибавя фамилията на майка си към тази на бащи си Адамо Леви, и така става известна на света като Рита Леви-Монталчини.
Родена: 22 април 1909 г. в Торино, Италия.
1930-1936 : Учи медицина в родния си град.
1940-1945: Италианският фашизъм забранява на евреите да работят в университети. Изследванията в областта на невроембриологията Рита провежда в една стая в къщата си в Торино, по-късно – във Флоренция.
1946-1977: Работи в Washington University in St. Louis, Сейнт Луис, Мисури, САЩ.
1961-1969: Ръководител на италианския Национален научен съвет (Consiglio Nazionale delle Ricerche).
1968: Член на Националната академия на науките на САЩ
1972: Член на Американската асоциация за изкуство и наука
1986: Получава Albet Lasker Award for Basic Medical Research – предвестник за Нобелова награда за медицина.
1986: Получава Нобелова награда за медицина за откриването на растежен фактор за нерви (nerve growth factor, NGF). С нобеловите долари основава Фондация за подкрепа на млади учени и European Brain Research Institute в Рим.
2001: Президентът на Италия Карло Чампи избира Леви-Монталчини за пожизнен сенатор в Сената на Италианската република.
___________________________________
Рим, 21 април 2009 г.: Симпозиум, тържества, гала-вечеря в чест на 100-годишнината на професор Рита Леви-Монталчини – живата интелектуална легенда на Италия. И на невронауката в света. Като се върнах във Варна, написах: “21-23 април 2009-та: пак се срещнах с РЛМ” – нещо като “Днес видях ДГ”, написано от Иван Вазов за Дора Габе.
Със своите днес centotre anni (103 години), събрала огромен опит, ерудиция и мъдрост на учен, учител и сенатор, Леви-Монталчини продължава да участва в научния, политическия и обществения живот на Италия.
Луиджи Алое, Рита Леви-Монталчини и Георги Чалдъков. „Нейният стогодишен живот изгради научен мост между два века и две хилядолетия – път, по който преминават много генерации от учени.” – така е написано на дипломата за Почетен член на Българското дружество по клетъчна биология, която тя получи от българския лектор; вижда се дипломата, която държи в ръката си.
Евристичният трафик:
Торино-Сейнт Луис-Рио Де Жанейро-Стокхолм
През 1946 г. Рита Леви-Монталчини получава първите резултати от изследванията си на пилешки ембриони, направени в домашната й лаборатория в Торино, която нарича „Робинзон Крузо”. Тя публикува резултатите си в едно италианско списание. Статията е впечатлила професор Виктор Хамбургер – известен невроембриолог и ръководител на Катедра по зоология във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Мисури.
Хамбургер кани Леви-Монталчини да работи в неговата лаборатория. На 19 септември 1946 г. тя отплува от Генуа за Ню Йорк с полския кораб Sobieski и емигрира в САЩ, заедно със състудента си Ренато Дулбеко. Той отива в Блумингтън, щата Индиана, при третия им състудент от Торино – Салвадор Луриа. (Защо тогава някои квазиродолюбци се притесняват от емигрирането на талантливи българи в напредналите страни!) Леви-Монталчини гостува на Луриа и той я представя на генетика Херман Мюлер, който през октомври 1946 г. е получил Нобелова награда за медицина. Лурия представя Рита и на младия си сътрудник Джеймс Уотсън, който през 1962 г. ще получи Нобелова награда за медицина за структурата на ДНК. Тази среща в Блумингтън става известна в историята на биомедицинската наука като среща на „Един нобелист с четирима бъдещи нобелисти”. Тримата от тях са ученици на Джузепе Леви (1872-1965) – професор по хистология от Торино: Рита Леви-Монталчини (1909- ) за NGF, Салвадор Лаура (1912-1991) и Ренато Дулбеко (1914- ) за открития в генетиката.
“Да предскажеш непредсказуемото” – пише Рита Леви-Монталчини през 1987 г. в автобиографичната си книга In Praise of Imperfection. Откритието на NGF е резултат на научна логика, интуиция и шанс – комбинация, която се “усмихва на гениите” (перифраза по Луис Пастьор). От тумор на мишки, присаден на пилешки ембриони, през змийска отрова и слюнни жлези на плъхове, да откриеш молекула (NGF), която стимулира растежа на нервни клетки, е блестящ пример за евристика. Поставено е началото на нова парадигма в биомедицинската наука: растежът и функциите на клетките се контролират от специфични протеинови молекули, наречени растежни фактори – днес техният брой е повече от 50. Досега – 20 април 2012 г. – за NGF има публикувани 11 584 научни статии, според библиографските източници на Pubmed. 17 от тях са на автора на този текст, с колеги от Института по клетъчна биология и невробиология в Рим.
Когато към нервни клетки in vitro (в биологична среда извън организма) се прибави NGF, те излъчват израстъци (аксони и дендрити) – това невротрофно явление е наблюдавано с микроскоп от Леви-Монталчини през 1952 г. в Института по биофизика на Херта Маер в Рио Де Жанейро (Фиг. 1). И в следващите години е концептуализирано като невротрофна теория (гр. trophos – хранене, в случая – фактори, поддържащи растежа и функцията на неврони). Днес тези знания се прилагат за разкриване на клетъчните и молекулните механизми на възникване и развитие на различни болести – болест на Алцхаймер, болест на Паркинсон, сърдечнометаболитни болести (атеросклероза, хипертония, затлъстяване, диабет тип 2, метаболитен синдром) и ракови болести (рак на простатата и на гърдата).
– NGF + NGF
_______________________________________
Фигура 1. Микрофотографията във вляво (- NGF) – лишени от NGF, нервните клетки не формират израстъци и умират. Вдясно са показани нервните клетки, които се “радват на добро здраве” и образуват много израстъци, защото към тях е прибавен растежен фактор за нерви (+ NGF) – тази „графика” стана класическа в историята на NGF. Леви-Монталчини я нарече NGF Hallo. Днес този ореол е емблема на Института по клетъчна биология и невробиология в Рим.
____________________________
На 13 октомври 1986 г. в телефонен разговор от Стокхолм Леви-Монталчини научава, че е удостоена с Нобелова награда за медицина. Така 35 години след откриването на NGF, на 8 декември 1986 г. в Каролинския институт в Стокхолм шведският крал Карл XVI Густав връчва Нобеловата награда на Рита Леви-Монталчини. Наградата е поделена със Стенли Коен – биохимикът, който работи с нея в Сейнт Луис през 1953-1959 г., и по-късно открива епидермалния растежен фактор, за което получи наградата.
Стокхолм, 10 декември 1986 г.: Шведският крал Карл XVI Густав връчва Нобеловата награда на Рита Леви-Манталчини. Фотографията е от личния архив на Рита Леви-Монталчини и е подарена на автора.
___________________________
Благодарности
Благодаря на Луиджи Алое, Марко Фиоре, Вивиана Трика, Федерика Сорнели и Луиджи Манни от Института по клетъчна биология и невробиология в Рим, и на Петър Генев, Антон Тончев, Марияна Христова, Веселка Николова, Александър Хинев, Николай Ефтимов и Марин Железов от Медицински университет-Варна за съвместната научна работа през последните 15 години.
Д-р Георги Чалдъков,
Лаборатория по клетъчна биология, Медицински университет – Варна
