„Научих се да харесвам ракия, рецитирах „Аз съм българче“
Интервю на Мария Гинева, е-vestnik.bg
Андрю Волков е американски театрален режисьор, чиито баба и дядо са българи, емигранти отпреди век. В момента живее и работи на свободна практика в Ню Йорк, но неотдавна постави пиеса в София.
Роден е в Милуоки, завършил е театрална режисура с втора специалност френски език в колежа Макалистър и е работил като театрален режисьор на свободна практика в Камерен театър Милуоки и като асоцииран артистичен директор на театралната компания Барингтън.
Волкоф постави пиесата на Джон Колвенбах „Любовна песен“ в Младежкия театър „Николай Бинев“ в София. Главните роли се изпълняват от българските актьори Силвия Лулчева, Светослав Добрев, Николай Луканов и Елена Бърдарска.
„Любовна песен“ е романтична комедия, посветена на това как любовта променя живота ни. Продукцията е финансирана от Фондация „Америка за България“ и от Посолството на САЩ в София. Това е първата театрална постановка в България в рамките на програмата „Американско-български обмен на режисьори“. Особеното предизвикателство в този случай е, че текстът е на български, а режисьорът е американец.
Премиерата се състоя в София на 8 февруари 2012 г.
– Как се озова в България? Разкажи ни повече за тази програма за обмен.
– През февруари 2011 г. получих имейл от Роджър Данфорд от Драма лигата (Drama League – организация за изкуство, която насърчава развитието на публиката и на актьорите чрез уникални програми), в който той ме попита дали като възпитаник на режисьорския проект на Драма лигата, бих се заинтересувал от участие в обмен на режисьори с Младежкия театър в София. Аз съм и наполовина българин и за мен това беше неповторима възможност не само да изпитам първа ръка как друга култура прави и възприема театър, но и да предприема пътуване, което да ми помогне да проуча корените си, тъй като никога преди това не съм бил в България.
Това е програма създадена като съвместен проект на Драма лигата (ръководена от Габриел Шанкс и Роджър Данфорт) в САЩ и на фондация Арт Офис България, (ръководена от фантастичната Калина Вагенщайн) за насърчаване на международния художествен диалог и обмен. За мен е чест да бъда първият режисьор, който участва в програмата. Доколкото знам сега се търси възможност да се доведе български режисьор в САЩ, както и друг режисьор от САЩ, който да работи в България.
– Колко време прекара в България?
– Останах в България 3 месеца. През първия месец работих с Петър Кауков по супер-продукцията му „Любов и пари”, а останалата част от времето посветих на постановката на „Любовна песен”.
Докато търсех пиеса, която да донеса в България, с Петър проведохме няколко разговора за това какво е нужно на хората от „Николай Бинев”, а имах и някои съображения какво би ми било интересно на мен. Прочетох няколко пиеси и е доста любопитно, че когато аз предложих „Любовна песен”, Петър спомена, че тя вече била включена в репертоара от пиеси, които трябва да бъдат поставени в най-близко бъдеще. Така че, ето ти съвпадение!
Мисля, че това, което ме привлече най-много в тази комедия е надеждата, която носи, окуражаващо й послание не само за любовта, но за живота. Мисля, че в крайна сметка тази пиеса кара публиката да погледне живота си, независимо дали този живот е самотен или невероятно активен, да го погледне отстрани, да му направи оценка и да се запита: „Това ли искам аз? Дали това е наистина пълноценен живот? Живея ли?” Тя им помага да разберат, че те имат вътрешната власт да променят този живот.
– Какво мислиш за българските актьори? Различни ли са от американските?
– Е, да, работата в България по същност е по-различна отколкото тази в Америка, дори само въз основа на факта, че се прави в различна културна среда. И макар че според мен всяка култура има различни традиции в театъра, в крайна сметка мисля, че актьорите и в България и в САЩ се стремят да търсят истината в играта си.
Стиловете на изпълнение се различават, разбира се, но дълбоко в сърцето си и в двете страни актьорите искат едни и същи неща: да постигнат връзка с публиката и да я развълнуват. Актьорите, с които работих в България (всички до един бяха изключителни, аз бях УЖАСНО щастлив да работя с тях!), могат да ви кажат моята мантра, че “малкото е повече”, така че винаги насърчавам актьорите да използват по-реалистичен, основан на психологията стил.
Според мен този стил ангажира публиката, защото я приканва и й позволява да види в актьора себе си. В крайна сметка на премиерата публиката беше много ентусиазирана и почувствах и удовлетворение и облекчение, че осъществихме успешно работата на цял един екип. Бях постигнал целта си да накарам българската публика да се смее и плаче, въпреки че не говоря езика!
Българската публика е невероятна! Култивирането на театрална аудитория в Америка е постоянно предизвикателство, но в България то не съществува. Може би това се дължи на репертоара, може би на съществуването на толкова силна културна традиция да се ходи на театър, но независимо от причината, беше страхотно да виждам всяка вечер толкова много ентусиазирани поддръжници на театъра. А, любовта и уважението им към театралните актьори са поразителни. Овациите на крака и многобройните бисове за поклон са доказателство за това колко е ангажирана българската публика.
– Какво мислиш сега за България, за София, и за българския народ?
– Българите са едни от най-топлите, сърдечни хора, които някога съм срещал. Хората от театъра наистина ме взеха под крилото си и станаха мое семейство. Невероятната им щедрост когато се опитваха да украсят апартамента ми и елхата ми за Коледа е наистина трогателна. Те са причината за огромния успех на това гостуване. И да, липсват ми ужасно!
Бях изненадан от смесването на архитектурни стилове в София – древни руини, сгради повлияни от стила на Виена, и комунистическо строителство. Тъй като не знаех какво да очаквам си мисля, че тази смесица от стилове допринася за текстурата на града. Всеки ъгъл в този града винаги ме изненадваше с някакъв нов и интересен аспект на София, който все още не бях открил. Бих искал обаче да се завърна в България през пролетта или лятото, когато мога да избегна снега… (смее се). Представям си града още по-прекрасен без него.
– Кои останаха най-запомнящите се преживявания когато си отново у дома в Ню Йорк?
– Е, не мисля, че някога съм гледал толкова много театър за три месеца, както докато бях в България! Това беше поразително! Народния театър, „Сфумато”, „Театър 199″ и, разбира се, „Николай Бинев”… просто невероятно разнообразие от истории и стилове! Никога няма да забравя как ме извикаха на сцената да се поклоня на премиерата на „Любовна песен”. Никога не съм имал тази възможност преди и беше невероятно вълнуващо. Интервюто ми за Българската национална телевизия също беше доста невероятно преживяване.
Освен това – храната: изумителните неделни вечери с моя сценограф Елена Иванова, които бяха винаги специални, да си купиш баница на улицата (в САЩ обикновено ям баница само ако си я направя сам за някой празник) и вкуса, който придобих към ракията – научих се да я харесвам. Ракията си я купих от човек, който я продаваше от багажника на колата си по време на едно мое пътуване. Нощен Пловдив беше особено впечатляващ, както и едно есенно пътуване до Старо село близо до Троян. Вечерите в заведенията в града с актьорите бяха върха, особено в Хамбара – нямаме нищо подобно в Ню Йорк!
Но това, което наистина си спомням най-силно, е как пея стара градска песен със Станка Калчева на коледното парти на театъра и рецитирам “Аз съм българче” пред стая пълна с викащи и аплодиращи в знак на подкрепа български приятели.
– Какво ще ни кажеш за българския си произход? Родителите ти българи ли са? Чувстваш ли се повече българин след гостуването в България?
– Това е доста интересна история. Баща ми е българин, роден в Америка, след като моите баба и дядо емигрирали от България в началото на 20-ти век. Когато за първи път пристигнах в България, всички много любопитстваха за произхода ми, тъй като, както разбрах, Волков (Volkoff) не е традиционна българска фамилия и начин на изписване. Когато се върнах у дома за Коледа, майка ми и баща ми извадиха пакет със стари документи от баба ми и дядо ми, включително имиграционните им документи. Според старите български документи родното място на баба ми и дядо ми е Голяма Желязна и името на дядо ми е Вълков, но, според мен, имиграционните власти са го променили на Volkoff.
Ето и нещо още по-странно – това есенно пътуване до Старо село. Посетихме съседния град, за да видим езерото при залез без да зная, че до него е родното село на моите баба и дядо, Голяма Желязна! Така че всъщност посетих мястото откъдето са корените ми, без дори предварително да съм бил наясно с това!
– Какво предстои на Андрю Волков?
– Финалист съм за отпускане на средства по един грант, който, ако го получа, ще трябва да ме премести в Сан Франсиско за да работя в местен театър за два сезона. В момента разработвам някои нови мюзикъли, моноспектакъл за една жена, която емигрира от Румъния, а едно шоу, което направих миналото лято ще бъде поставено отново това лято. Надявам се още да мога да намеря начин да се върна в София. Толкова беше добре да се работи там, че бих бил щастлив да го направя отново!
–––––––––
Бел.ред.: Заглавието е на Еврочикаго.
