Съпротивата срещу националните предателства от прехода бе каптирана от менте националисти, които отклониха емоцията на родолюбивите българи в руслото на расизма и ксенофобията
Галя Горанова, в. „Сега“
За последните двайсет години думата „национализъм“ излезе от оборот и даже стана малко неприлична. За да бъде сатанизирано понятието, бе зачеркнато първото му и основно значение в речниците – „чувство за принадлежност и привързаност към определена нация“, и с цел сплашване бе преекспонирано второто – „идеология, която изтъква превъзходството на собствената нация над останалите, и политика, която цели тази нация да се наложи над тях“. Това предефиниране на думата вървеше паралелно с всеотдайния ни стремеж към евроинтеграция. Национализмът бе несъвместим с обединена Европа, създадена тъкмо като негов контрапункт след Втората световна война.
Национализмът избуява върху терена на унизеното национално достойнство, на поруганото родолюбие. А българското евроатлантическо присъединяване се характеризираше и с двете. Икономиката на страната, изграждана в продължение на десетилетия с парите на българските данъкоплатци, бе разпродадена криминално за жълти стотинки на съмнителни купувачи, често чужденци или чужди пълномощници на местния капитал. Националното богатство бе разпиляно от „демократичните“ правителства по престъпно безотговорен начин. Политиката бе проникната от лобисти на небългарски корпоративни интереси. Законодателните решения рядко отчитаха обществения интерес. С известно закъснение българите се почувстваха предадени. Икономическата и политическата развала пренареди и моралните стойности. Честта, достойнството и любовта към родината, естествени за всеки народ, у нас бяха бракувани като патетика и отстъпиха пред по-практични ценности като парите, агресията и способността за шмекеруване. Кръгът се затвори и
новият морал взе да произвежда нови граждани,
приспособени за нуждите на новото време, които създадоха своя култура, нрави и обичаи, обозначавани най-общо като чалга. Наглед толкоз родна, а всъщност плод на отродяването. Разцветът на корупцията и организираната престъпност съпровождаха и напътстваха процеса.
Унижението бе изконсумирано със смирение от редовия български гражданин. Лукавите политпросветници на новата неолиберална доктрина, изповядваща култа към приватизацията и пазара, внушиха на потърпевшите, че алтернатива няма и това е единственият път към благоденствието. Всяко недоверие и критицизъм бяха представяни като проява на ретроградност, рецидив на чугунения комунизъм, неспособност да се възприеме модерното. „Национализмът“ бе вкаран в списъка на греховете от миналото. А Слободан Милошевич бе произведен в универсално балканско плашило, с което се усмиряваше всеки патриотичен порив. Българинът разбра, че робството има много разновидности, а най-позорната е, когато се приема доброволно. Но вече бе късно. Трябваше да се плащат вноските по ипотечните кредити.
Унизителният начин, по който България влезе в общността на цивилизованите европейски страни, нямаше как да не породи недоволство. Озлочестеният винаги търси мъст и виновни. От европейската манна се облажиха малцина, дребният фермер отдавна разпродаде кравите. Сега берат душа и кафеджиите. Озовахме се в парадоксалната ситуация малката ни държава да е нетен донор на ЕС. Дори хора от бизнеса заговориха открито за „пълзящ неоколониализъм“. Какви по-прекрасни условия за зараждане на националистически ропот?
Кучетата пазачи на неолибералния преход –
върхушките на оторизираните партии и политклакьори, социолози и всякакъв род политически инженери, трябваше спешно да запушат пробойната на национализма. За целта започнаха да управляват този процес чрез подставени лидери. В началото бе Общонародният комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ), откъдето тръгна политическата кариера на Георги Първанов. После за менте говорител на националистическите тежнения бе сложен Жорж Ганчев. Неговите функции пое политическият шарлатанин Волен Сидеров. А след пробива на „Атака“ през 2005 г. кресливата патриотарщина излезе на мода. През цялото това време свой парцел на полето на национализма бе завардила и ВМРО на Красимир Каракачанов. Към днешна дата теренът е пренаселен. Тук са Национален фронт за спасение на България, по-известен като партията на ТВ „Скат“, формацията ГОРД на Сидеровия евродепутат Слави Бинев, Националдемократичната партия на бившата Сидерова жена Капка. Докато вееше байряци по площадите и размахваше юмруци срещу червено-синята мъгла, докато зовеше за „национализация“ и преразглеждане на неизгодните приватизационни сделки, националистическият набор като цяло отлично се погаждаше с крупния бизнес и принадлежеше към групата на „неолибералния консенсус“. Ганчев бе лидер на партия „Български бизнес блок“, а Сидеров – главен редактор в органа на българската десница „Демокрация“.
Хората, които повярваха на националпатетиците, сега са разочаровани, огорчени и пак изпързаляни. Но вече нямат сили да се съпротивляват. Подронена бе вярата им в лидерите. А тъкмо сега в Европа се надига нова националистическа вълна, която избива ту в крайнолеви, ту в крайнодесни, фашизоидни форми. Неслучайно и у нас напоследък започна нов партиен кипеж сред националистическите формации, но енергията за съпротива е разпиляна. Емоцията е опорочена и отклонена в руслото на расизма и ксенофобията.
Гръцката криза е на път да възроди левите националистически движения. На политинженерите ще им се наложи да се преориентират. Предчувствам трескава гонка за крайноляв лидер с прононсиран евроскептицизъм, който да обере контролирано недоволството на унизените и оскърбените, за да го принесе в жертва пред олтара на неолибералната доктрина. Защото нищо не е по-опасно за домораслия „демократ“ от просветения национализъм, който поражда чувство за общност и крие риск за организиран отпор срещу националните предателства, с които е постлан пътят към властта на сегашния политически елит. Но докато родолюбивият българин се лашка между Сидеров, жена му и евродепутата му, такава опасност няма.
