Някога на Орлов мост са посрещани чужди войски, днес там се събират освободителите на България от българско робство
Ясен Бориславов, в. „Сега“
„Да спасим гората от закона!“ беше един от лозунгите по време на протестите на Орлов мост срещу промените в Закона за горите, даващи възможност за урбанизиране на планините, без да се променя предназначението на земята. Може да звучи парадоксално, но лозунгът точно отразява основните страхове, изкарали младите хора на протест. Това е ужасът, че в недалечно бъдеще у нас няма да има никакви естествено диви, свободни и неосквернени от инвеститорски интереси природни пространства. Някой ден може да се окаже, че и въздухът, който дишаме, е даден от държавата на концесия, станал е притежание на някаква корпорация или банка по непонятни за здравия разум, но юридически изрядни процедури. И за всяко вдишване гражданинът дължи такса. Звучи като сюжет за абсурдна пиеса, но животът често се оказва съставен от абсурди.
„Горите и планините винаги са били последното убежище на свободата“, се казва в текст, който от няколко дни се разпространява като манифест на гнева в интернет („Добро утро! Ние сме децата на прехода“ от Георги Деянов).
Аргументите на властта в полза на закона, независимо дали звучат разумно, нямат особено значение.
Хората все по-трудно вярват на законодателни текстове,
които често и не разбират. Приемат ги като мъртва словесна тъкан, съставена така, че лесно да бъде заобикаляна от монополи и корпорации, както и става. Не вярват на лукавото законодателство, но вярват на образи. А образът, който създаде за себе си българският инвеститор в туризма, е, меко казано, непривлекателен.
Повечето големи инвестиционни проекти в тази сфера превръщат някакво красиво, привлекателно и достъпно по-рано място в трудно достъпна и строго охранявана зона зад солидна ограда с КПП, където мъжаги в сини ризки с щампи Security дават ясно да се разбере, че лица с годишен доход под 50 000 лв. там са нежелани. Специалитет на туристическия предприемач у нас е, след като види къде хората обичат да ходят, да застане на пътя им и да къса билетчета. Друго доказано умение е превръщането на археологията в панаирджийска атракция.
У нас инвеститорът е свещена крава, независимо че може да е чисто криминален тип или завършен простак, готов брутално да наложи своите отблъскващи вкусове и етични стандарти. А може и да е банален шмекер. Преди няколко години покрай изграждането на незаконен лифт инвеститорът шумно обясняваше как е направил съоръжението, за да може възрастни и болни хора да се качват на върха на планината. И си мислеше, че някой му вярва. Сякаш възрастните и болните си нямат други грижи. Кусур им е да гледат света от високо. Докато могат, нека го правят на собствен ход. Планината не е лазарет, нито възрастният човек е някакъв планински козел.
По повод протестите премиерът каза, че в Австрия имало с десетки хиляди километри повече ски писти, отколкото у нас и затова там бил развит зимният туризъм. Едва ли само това е причината.
Деликатно се премълчава какво представляват Австрийските Алпи,
на каква надморска височина са пистите и дали не са над естествения горски пояс. За всяко отсечено дърво ще се засаждат по три, обещава министър Найденов, без да уточнява, че отсечените ще бъдат вековни, а новопосадените с дебелина на точилка. Дори да се реализират всички заявени проекти в Родопите, Рила, Пирин, Витоша и Стара планина, те обхващат площ от 12 000 хектара, което е 0,03% от горските територии в страната, обясняват защитниците на планинската урбанизация. Подобна статистика не значи нищо, защото едва ли има съмнение, че проектите са ориентирани към най-красивите и най-привлекателните места. След като бъдат урбанизирани, те неизбежно ще загубят от естествената си красота, а сигурно и няма да са безвъзмездно достъпни. Нека добавим, че дори и един декар, застроен с грозотии, може да унищожи естествено красивия пейзаж на хиляди хектари в околността. Факт.
В знаменития роман „Клошмерл“ от Габриел Шевалие (разказ за живота в малко градче в Бургундия) има няколко реда, които биха помогнали да видим как невъзможното у нас е постигано с естествена лекота другаде. „Църквата си е все същата, сбор от разновидни части, прибавяни последователно от всяко поколение с някакъв усет за пестеливост, който е запретявал да се възстановява повече от строго необходимото, и някакво смътно чувство за красота, което ги е карало да долавят прекрасното и ги е възпирало да го разрушат. Тази умереност е създала повече или по-малко навсякъде прелестта на френското село.“ Бихме добавили, че тази умереност е създала не само красотата на френската, но също на австрийската, немската и италианската провинция, запазила е привлекателността на повечето красиви места по света.
Този „усет за пестеливост“, тази „умереност“
и това „смътно чувство за красота“, което да долавя прекрасното и да го пази от разрушаване, у нас го няма или е остро дефицитно. Няма го в администрацията, няма го в бизнеса, българското общество това чувство не го е култивирало. Тук-там то се е самопораждало, за да бъде бързо задушено поради тъпа селяндурска алчност и отсъствие на общоприемливи естетически стандарти и етико-естетически консенсус за красивото и доброто. Поради което богатството у нас подозрително често създава мизерни гледки.
Вместо това българското общество е създало тягостно отблъскващия образ на Нане Стоичко (от разказа на Елин Пелин „Нане Стоичковата върба“), който заради мазната си капа отсича вековна върба с дванайсет щъркелови гнезда. Неговата травматизираща менталност носят много от големите, средните и по-малките инвеститори в туризма и това може лесно да се види в превърнатите на туристически гета курорти като Слънчев бряг и Несебър, Созопол, Банско и дори в Синеморец и на много други места. Сега Нане Стоичко иска да полази високите части на планините и протестиращите на Орлов мост се опитват да го спрат. Изглежда, това ключово софийско кръстовище ще се превърне в нов символ на демокрацията и по-точно на земетръсния разлом в доверието между гражданите и държавата. Някога на това място са посрещани чужди войски, а днес то събира освободителите на България от българско робство.
Какво постигнаха протестите?
Показаха, че освен частни има и обществени интереси, с които властта, макар и неохотно, ще трябва да се съобразява. Показаха, че властта изпитва гузност и страх от вълните на гражданския гняв. Това е гняв, който днес е насочен към амбициите на отделни персони да монополизират ски туризма, но утре може справедливо да се разлее в други посоки. Слабо вероятно е този гняв да торпилира правителството, но той е признак за известно отрезвяване в отношението към ГЕРБ и към мутро-милиционерския политически елит. Това е спонтанна реакция срещу корпорациите и монополите, които изкривяват пазара и в крайна сметка произвеждат бедност, а не богатство. За разлика от еколозите хората от Банско, Разлог и Добринище не знаят за какво точно протестират, тъй като Законът за горите няма пряко отношение към техните селища и техния поминък. Те протестират по принцип, „срещу гражданята“.
Трудно е да се повярва, че същите инвеститори, които опустошиха Черноморското крайбрежие, ще направят нещо по-различно в планините. Казват: „Дори и да искаме, няма да можем да ги бетонираме, защото релефът и надморската височина не го позволяват.“ Не е вярно. Могат и биха го направили, ако държавата им гарантира печалби и ако няма ясно заявен обществен интерес, който да ги спре.
