Любослава Русева, в. „Преса“
Дано следите поредицата на Би Би Си „Чудният свят на Албер Кан“, защото в противен случай „за народа загуба велика“, както казваше Иванчо Йотата…
Когато Иван Вазов пише своите „Чичовци“ (1884 г.) като „галерия от типове и нрави български в турско време“, странният френски милионер-филантроп Албер Кан тъкмо прохожда в спекулациите с акции на компании в Африка.
До 1898 г. Кан вече е натрупал огромно богатство, но освен да си построи вила – нещо като аналог да се видиш с пари и веднага да ги инвестираш в четири апартамента, богаташът основава стипендиите „Около света“, с които по-късно ще финансира пътешествията на фотографи за създаването на т.нар. Архиви на Планетата.
Резултатът е: 72 000 снимки от над 50 страни и 100 часа в 180 000 метра филмова лента. Най-голямата колекция от появата на цветната фотография насам е събирана в периода 1908-1930 г. – време, в което фотографите на Кан се превръщат в истински мисионери. Те документират глобални политически събития и преломни исторически моменти, но най-вече се интересуват от всекидневието на народите – интимни човешки моменти и най-обикновени ритуали като бръснене, разходка, пазаруване, които смятаме за банални, докато животът ни тихо изтича (без извинение за клишето) в пясъчния часовник на времето.
В продължение на около 20 години идеалистът Кан профуква цялото си състояние за Архивите на Планетата, защото е убеден, че хората не се познават в онзи смисъл на познанието, което би могло да ги излекува от стереотипните представи едни за други. Във Виетнам не знаят нищичко за бразилците, а монголците нямат идея как живеят французите. Всички те обаче обитават едно общо пространство и едно общо време. Защо тогава да не ги запознаем, казал си Албер Кан, вдъхновен от мисълта, че всяка култура, дори най-примитивната, може да даде нещо на останалите.
Днес наричаме това мултикултурализъм. Означава точно обратното на застиналите във времето Вазови чичовци – така го обяснил учителят по литература на моята дъщеря. Казал още, че общество, безсилно да се изяви в истинско действие, се изявява само чрез говорене. Не изговаряне на мисъл и смисъл – продължил, а чрез безспирно бъбрене и загуба на енергия в разпри, дребни спорове и некомпетентни разсъждения. „Затова, като Иванчо Йотата, който си останал горещ привърженик на i-то и с красиви черковни букви изписвал в бакалския си тефтер „Дiмitpia Пiнtiяta: пiл пitie – 20 гр.“, това застояло общество заслужавало единствено да бъде пародирано, до степен на окарикатуряване”, заключил учителят, а няколко деца не само поклатили глави в знак на съгласие, но и му изръкопляскали…
Първоначалният замисъл на дядо Вазов бил да постави за мото на повестта си поговорката „Див глог питомно грозде не дава“. Впоследствие обаче решил да го изтрие, защото светът, който описвал, бил битово принизеният свят преди размаха на българското Възраждане. Ставало дума за миналото, за Рачко Пръдлето и за Варлаам Копринарката, рекъл си патриархът, и великодушно се отказал да издава сурова присъда над колективното бъдеще.
Прав бил: питомното се проявило. По него време българското общество все по-широко отваряло прозорците си, но освен примеса на спарен въздух и привнесени чужди модели, от който се понесъл евтиният мирис на криворазбраната цивилизация, то успяло да създаде собствена интелигенция.
За да може да взима информирани решения за живота си, както казва и последният глупак днес, тази интелигенция се захванала да го развива и да се грижи за него. Не с лозунги като „Икономиката, глупчо!“, а със споделянето на знание.
„Образованието, чичовци!“ – това бил негласният слоган на просветителската кампания. И тъкмо с усилието на просветителите, подкрепено от чужденци като Иречек и от филантропи като Евлоги Георгиев, който дарил 800 000 лв. за сградата на Софийския университет и още сума ти левове за девическото училище в Солун и средното техническо училище в Карлово, рекрутираната в държавната администрация полуграмотна селско-еснафска среда постепенно била подменена с по-„питомна“. Така в началото на миналия век културната ни изостаналост изглеждала преодоляна до голяма степен, а Симеон Радев вече имал достатъчно материал, за да опише строителството на модерна България.
Да, модерна. А най-сигурната индикация за модернизацията била ръстът на грамотността:
През 1879 г. грамотни са едва 3,5% от населението, докато в навечерието на войните – 34%. Въпреки че социалната структура на обществото останала непроменена почти до средата на века (живеещите в градовете гравитират около 20-те процента), вече може да се говори и за градска култура по европейски маниер, както биха казали едни други „чичовци“, на Добри Войников.
С какво тази градска култура е успявала да привлече интереса на околния свят, би трябвало да е обект на по-дълъг и сериозен разговор, но е факт, че финансираните от Албер Кан фотографи Стефан Пасе и Леон Бюзи идват в България и правят тук 66 снимки. В момента част от тях могат да се видят в „Морското казино“ в Бургас, но там, разказа ми приятел, който проучва Архивите на Планетата, не присъствала важна за всички ни фотография:
Български студенти позират с широки усмивки. Следването им във френски университети току-що е приключило и те се връщат у дома с радост. Групата, личало се, изпитва нетърпение да се включи в обновяването на тукашната среда…
Не открих тази фотография в дигитализирания архив на Албер Кан, но и да я бях открила, нямаше да я покажа на дъщеря си. Не защото не я обичам, нито защото не обичам мястото, където е родена, а точно защото много обичам своето дете и ми е мъчно заради мястото, където то беше родено.
Малката мечта на моята дъщеря е да учи в чужбина. Голямата й мечта е да остане там. Не просто там обаче, а колкото се може по-далеч от тук. Любопитството какво става там се е хванало под ръка с омерзението от ставащото тук и заедно са решили да си купят еднопосочен билет.
Казах любопитство в смисъла на интелигентност и усет за свобода, в никакъв случай на неосъзнат порив към авантюра. Любопитство към новите хоризонти, новите знания и новите опитности, които големият отворен свят предлага. За разлика от малкия свят, който се разлага като зарязана огризка в собствен сос, това любопитство търси смисъл, жизнеспособност и бъдеще.
Момчетата, които се върнаха с медали от поредната световна олимпиада по математика, онзи ден обясниха същото на президента Плевнелиев. Споделиха го не толкова радикално (не споменаха за омерзението), но не по-малко категорично:
Щели да учат „по света“, а вероятността да се върнат „у нас“ можела да се изчисли и от човек без математически заложби. Е, имало някакъв шанс да си дойдат, понеже положението би трябвало да се подобри, но доколкото изразът „би трябвало“ тук е равнозначен на „ако“ за историята, този шанс, разбирайте, е нулев.
Да виним тези деца е нелепо и нито съм първата, нито последната, която ще се възпротиви на патриотарското лицемерие. Тези деца нямат място тук. Те нямат нито слънцето, нито въздуха, за които приказваше един вожд, който беше наследен от друг, който пък беше наследен от трети, на когото днес се възхищава четвърти…
Далеч съм от мисълта да възкликна като унгарския писател Акош Кертес, наскоро емигрирал на 80-годишна възраст в Канада, че сме генетично непълноценен народ. Но не мога да не се съглася и с това, че дивият ни глог раждаше и продължава да ражда питомно грозде преди всичко по изключение.
По изключение, например, има един учител по литература, който може да обясни на 12-годишно хлапе провинциалната среда, описана от Вазов. Отново по изключение се намират няколко деца в класа, които оценяват усилието на този учител да се изрази без претенция, с простотата на отговорния към думите човек.
Бие обаче звънецът, мобилните телефони звънят с песента на Ивана „Води ме в някоя квартална кръчма“, и… магията мигом приключва. Оттам нататък започват правилата:
Поемане на информация, но не и на знания.
Изкусителни предложения да получиш диплома без каквито и да е напъни, но не и на способности за планиране на живота си.
Скърпване на някакви лъжливи перспективи в някакви „университети“, които закърпват някакви си бюджети. Озоваване на улицата, тъпо гледане в една точка, паника, отчаяние, пускане на телевизора за „По света и у нас” и изцеждащите сутрешни блокове, в които всички говорят.
Строителите на съвременна България безспирно бъбрят, разправят се, водят дребни спорове, важно изказват некомпетентни мнения. Уморително и досадно е. По-скоро трагикомично, не и забавно…
Чичовците се върнаха и това е най-тъжният резултат от българския „преход”. Докато дрънкат ли дрънкат, чуждите компании, които се занимават с електротехника, машиностроене и химическа промишленост, започнаха да напускат България заради липса на кадри, а само преди броени дни Турция престана да легализира дипломите от наши университети с аргумента, че „фалшифицирането им е придобило размерите на организирана престъпност”.
Според последното изследване на Световната банка, броят на българчетата, които прекъсват завинаги образованието си, е 20 000 на година.
За 48% от първокласниците майчиният език вече не е българският, обяви неотдавна и министърът на образованието на форум в БАН.
Нацията застарява, делът на навлизащите в трудоспособна възраст намалява за сметка на излизащите, и съвсем скоро се очертава перспективата един работещ да издържа поне петима безработни.
В същото време държавата хвърля 170 000 лева, за да върне стотина неграмотни роми от Швеция, вместо да инвестира парите на нас, данъкоплатците, за интегриране (отвратителна дума, признавам) на необразованите…
Колкото и грозно да прозвучи обаче, вече е късно за „интеграция”. Циганите търсят перспектива навън по същата причина, заради която емигрират българите. Искат да се разделят с нас, не ни харесват. С нищо не им даваме пример, за да поискат да ни подражават. С нищо не ги привлича нашият бит, нито нашата душевност, в оптимистичната теория за които престанахме и ние да вярваме. Българите сме цигани, а циганите сме българи – еднакво безперспективни и ошмулени хора.
Ако „шведските” берачи на боровинки, или моята дъщеря и онези математици с олимпийските медали разпознаваха в българската среда очертанията на надежда за смислено съвместно оцеляване, те вероятно щяха да останат тук.
Но сега мечтата на едните е да се върнат в гетото, а на другите – да го напуснат. Първите може би ще гласуват за поменуващите с чужда пита, защото нямат изход. Вторите със сигурност ще си спомнят с носталгия за питата единствено във „Фейсбук”, защото имат изход.
И двата варианта, ако питате мен, са печални, но справедливи. Те са много тежка присъда за обществото, което си построихме, но присъда реалистична и честна. „Чичовци”-те могат да бъдат преборени само с честност и откритост, не им действа друга противоотрова. Апелирам за по-малко политическа коректност, да знаете!
„Аз обичам света” – написал Албер Кан, който документирал света, живеейки във Франция.
„Аз обичам България” – написал Евлоги Георгиев, който се погрижил за България, живеейки в чужбина.
„Az obi4am da se 4uvstvam jiva” – написала моята дъщеря във „Фейсбук”, докато на мен ми ставаше все по-чоглаво и все по-чоглаво, че така и не попитах за името на учителя по литература.
А изчезващите видове трябва да се поддържат, нали? Иначе ще бъдат залiченi като дiнозаврiте.
Може да се случи и по-лошото: да възкръснат и възкръсват като 4i4овци. Заради което децата им ще ги напускат с отвращение.
