Цените скачат, доходите намаляват, икономиката изглежда обречена
Диян Божидаров, в. „Сега“
Ценовата бомба поразява материално и духовно. Тя ни прави бедни, но всява страх и безнадеждност. Ще се оправим ли? Този въпрос носеше надежда в 1990 г. и 1997 г. А сега?
Токът скочи главоломно, горивата растат, храните поскъпват, без да е ясно докога и колко. Хиперпопулизмът на земеделския министър с хипермаркетите, с който Найденов нарече промоция не намаляването, а неувеличаването на цени за 3 месеца, е гротеска.
Покупателната сила намалява. Да се яде, пътува и лекува става по-трудно. За много българи – невъзможно. Светът е голям, но спасение не дебне. У нас управлява Бойко Борисов, което е израз на черния хумор на историята. Но чак трагедия не е. Трагедия е, че Еврозоната е пред разпад, дълговата криза се задълбочава. Лош исторически шанс е, че не САЩ и ЕС, а Китай ще бъде новият икономически колос.
Западна Европа и САЩ застаряват, вносът на работна ръка създава все по-големи политически, религиозни и етнически проблеми. На изток и юг има демографски взрив. В глобалната икономика тези проблеми скъсяват хоризонтите пред малка България. През 1990 г. и 1997 г. ни бе лесно – тичахме към благоденстващия Запад, знаеше се какво трябва да се прави – реституция, приватизация, реформи. Трудно бе, но светлината все някак мъждукаше в тунела. Днес е само трудно. Иска се да затягаме коланите, проблемът е, че коланът стяга и гърлото.
Няма изглед да се отървем от това бесило
Левите правителства в Европа обещават работни места. Ако не обещаваха, нямаше да печелят избори. Създават работни места, електоратът е доволен, но държавите трупат още дългове. Правителствата се месят в свободния пазар и това не е добре.
Но глобалният пазар не значи непременно приемливи цени за потребителя, в повечето случаи означава точно обратното. Тази година реколтата от пшеница е прекрасна, но хлябът поскъпва. Не само поради повишените производствени разходи, а и заради увеличената борсова цена (в други региони реколтата е слаба). Глобализация, свободен пазар – нали за това се борихме?
В България искахме да ни управлява Бойко Борисов. Хората очакваха чудеса от него и всеки ден той ги сбъдва – управлява не по-различно от предшествениците си, но е несравнимо по-обичан от тях. „Ало, Ваньо, обади ми се Мишо Бирата…“ – представяте ли си какво щеше да се случи на Станишев, ако бе лъснал в подобен запис? При това и след самопризнания?
Но „Ало, Ваньо“ показва и как се прави икономика в България – в мутро-шуробаджанашки стил. Преди седмица министърът на икономиката Делян Добрев съобщи, че се бил „разбрал“ с „ЛУКойл“ да се намалят цените на горивата. Очевидно на Бойко Борисов вече не му е забавно лично да сваля цените, защото досега той бе в тази роля. Комисията за защита на конкуренцията не намери картел при големите търговски вериги, но им препоръча „правила за честна конкуренция“. Те обещаха да се поправят, макар нищо да не ги задължава. Всичко това е управленска пародия, която имитира дейност, колкото електоратът да бъде заблуден, че кипи трескава управленска грижа. Отличник е неуморният Мирослав Найденов, който първо не виждаше повод да се вдига цената на хляба, после „прогледна“ за обективни условия, загърбвайки условията, се уговори да се замразят някакви цени. Отзовалите се на пристъпа му на социалност хипермаркети не бяха в състояние да кажат дали цените на всичките десет вида стоки – българско производство, по щандовете им ще се продават на „промоция“ три месеца. Най-малкото защото яйцата, кренвиршите, млякото и пр. в хипермаркетите са на няколко производители.
Но големият наш проблем е, че бедата не е в кадрите. Борисов ще падне,
друг ще го смени и ще се оправдава с него
Преди ГЕРБ икономиката ни не бе нито по-честна, нито по-свободна, нито създаваше перспективи. Обратното – вещаеше срив. Преди ГЕРБ имаше икономически ръст, но той съвпадна със световното оживление, което, оказа се, се дължи на балони. Обедняваме, защото ни управлява ГЕРБ или защото настана световна финансово-икономическа криза – този въпрос има много тълкувания. Всеки отговор е и верен, и грешен. Но всеки съдържа усещането, че ще продължим да обедняваме.
Опозицията и синдикатите прогнозират много нови безработни, социални бунтове, масов недоимък. „Чака ни Бойкова зима“, пророкуват те. Зимата едва ли ще е толкова тежка и бунтовна. Но със сигурност ще е една от най-бедните в последния четвърт век. Борисов няма да бъде запомнен като най-добрия премиер.
„Булгартабак“ бе продаден тихо и полека. Същото се случва сега с „Товарни превози“ на БДЖ. Тук Борисов е отличник, той следва славната традиция обществените активи да се разпродават при съмнителни обстоятелства. В България се произвежда малко, не се гради, трудовият ни ресурс е обслужващ персонал, икономиката ни е под наем. Този процес започна преди 22 години и берем плодовете днес. Пък ако има хора, които, гледайки настоящето, виждат бъдещето по-различно, нека кажат. Нека споделят върху какво почива оптимизмът. Нужен ни е оптимизъм.
