На 7 септември 2012 г. се навършват 101 години от рождението на Т. Живков. Поместваме съобщение за честванията в в родния му град Правец (който още от негово време си остана един от частните градове в България), коментар на Калин Манолов, публикуван преди 7 години, но актуален и до днес. Както и текст, написан на Едвин Сугарев, по повод отхвърления преди ден Законопроект за лустрацията.
ПРАВЕЦ ЩЕ ОТБЕЛЕЖИ 101 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ТОДОР ЖИВКОВ
В Правец ще бъдат отбелязани 101 години от рождението на Тодор Живков. На 7 септември от 10 часа е церемонията по поднасяне на венци и цветя пред паметника на дългогодишния държавен глава на България. Половин час по-късно в Музеен комплекс с родна къща на Тодор Живков ще бъде открита експозиция под наслов „Колекцията подаръци на Тодор Живков в нови измерения”. От 16 часа в Исторически музей – Правец ще бъде представен биографичният филм „Човека и народа” на режисьора Светослав Овчаров. Организаторите предупреждават заглавието да не се бърка със стария “Човек от народа”, става въпрос за нов филм, заснет тази година.
Източник: botevgrad.com
Гражданската декомунизация на България
Калин Манолов, kalin-manolov.blog.co.uk
Писах този коментар през януари 2005 г. за електронния вестник “Политики”. Седем години и половина по-късно практически нищо не се е променило, освен че бе приет един нов закон за досиетата и свърши мандата на една нова ресорна комисия,чиито състав не е подновен, защото поради своя произход и квалификация сегашните управляващи подкрепят бившия милиционер Евтим Костадинов за нов председателски мандат, докато ЕС официално не го желае. Но нищо, ще се спазарят…
Петнадесет години след “падането” на комунизма България все още е посткомунистическа страна, и “пост” пред “комунистическа” е по-скоро за благозвучие. Знам колко яростно ще реагират на подобно твърдение българските политици и анализатори, но знам и колко ирационални ще бъдат аргументите им “против” него. Няма да ги изреждам вместо тях, само бих задал риторичните въпроси:
• щеше ли още да бъде възможно политическата власт на всички нива да е толкова престъпна и корумпирана;
• щеше ли да бъде възможно комунистите да не бъдат наказани за престъпленията си и да не бъдат отстранени от властта и политиката;
• щеше ли да им бъде позволено да установят почти пълен контрол върху медиите;
• щеше ли да е възможно да бъде подменена, ако не и изцяло скрита, истината за миналото;
• щеше ли да бъде така деморализирана неукрепналата българска демокрация
ако комунистите още не бяха на власт?
Фактите за престъпленията на комунизма са заплашени от забрава, защото той бе обявен за несъществуващ. Следователно няма враг, срещу който антикомунистите да се борят, което логично води до амнистия на престъпленията на комунистите. А ако не е имало престъпления, не е имало и нужда от борба с тях – това пък е индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България. Господ и Историята ще ги съдят.
Не само в България обаче – в света не може да има модерна политика без дълбоко осмисляне на комунистическия опит от 20 век. Даже да сме били против комунизма, трябва тепърва да анализираме причините за временния му успех и крайното му поражение. За да не се повтаря никога вече.
Точно тук се проявява най-ярко прикритият комунизъм на т.нар. “българска политическа класа”. Каквото и да правеха някои нейни представители в областта на декомунизацията през всичките тези години, то винаги е било мотивирано от презумпцията “историята да не пречи”. Затова от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000 г., отпадна чл.6, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни. Затова Конституционният съд – политически орган пар екселанс според начина на конструирането си!- 14 години методично отменяше лустрационните текстове в редица закони. Първо в Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., който забраняваше избирането и назначаването в ръководните органи на банките на функционери на комунистическата партия и нейните сателитни организации, и на служители на бившата Държавна сигурност. После в първия Закон за досиетата от 1997 г., когато конституционните съдии изключиха от обхвата на закона себе си, президента и вицепрезидента, и всички лица, чиито имена и псевдоними фигурират само в картотеката и регистрационния дневник на Държавна сигурност – понеже нямало достатъчно доказателства за сътрудничеството им. През 1998 г. конституционните съдии отмениха и петгодишното ограничение в Закона за администрацията за заемане на ръководни длъжности в нея от бивши комунистически функционери и сътрудници на Държавна сигурност. Накрая, когато обслужващата въпросните функционери и служители функция на Конституционния съд стана прекалено явна, политиците взеха нещата в свои ръце. Преди три години Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури Комисията “Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност. На практика частична лустрация в България бе извършена само в две области – в науката ( чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Първата обаче бе прекратена през 1995 г. преди да изтече законовия срок, а във втория случай проверката на агентурното минало на ТВ и радиобосовете бе премахната със Закона за класифицираната информация. С това като че ли политиците сметнаха процеса на декомунизация в България за приключен.
Не можем да ги виним – какво по-естествено от това бивши комунистически номенклатурчици и ченгета да пазят себе си и уреждащото ги статукво?! Всъщност дори не се налага да го пазят, защото никой не го застрашава. Не можем да виним и обществото – то не осъзна липсата на декомунизация в България като проблем, защото не му бяха обяснени последиците от отказа му да скъса с комунистическото минало. Всъщност какво значи “обществото” – обществото се състои от индивиди. Индивидите не възникват от общността; общността възниква от индивидите. Щом индивидите не желая да научат истината да миналото си, няма да я научи и обществото.
Няма и да я напише. Многобройните и крайно опасни последици за демократичния процес в България, произтичащи от несъстоялата се радикална декомунизация, бяха описани не от българска партия, правителство или парламент, а от Съвета на Европа в неговата Резолюция 1096 от 27 юни 1996 г.: “установяване на режим на олигархия вместо на демокрация, на корупция вместо на правова държава, и на организирана престъпност вместо зачитане правата на човека”.
Така че за живия още български комунизъм са виновни същите хора, които не се бориха с него, докато беше силен – те не настояха и за преодоляване на последиците му, когато той падна. И тази им вина е дори по-тежка, защото не е фактическа или политическа, а метафизична. Това е вината на съвременниците на престъплението, независимо от тяхното участие или неучастие в това престъпление, и независимо от идентификацията им с него.
Виновни са българските духовници и интелектуалци. Виновни сме всички, които сме или се смятаме за такива. Ако искаме да изкупим вината си, не трябва като политиците да искаме комунизмът да не пречи. Трябва да искаме да не се повтаря.
За целта без политическо посредничество трябва да издигнем гражданския си глас за декомунизацията на България. Трябва да настоим за приемане на Закон за преодоляване последиците от комунистическото управление, с който да се даде възможност за търсене на съдебна отговорност от комунистически функционери, от офицери от БНА и от щатни служители и сътрудници на органите за сигурност, за действия, които макар и да не са били престъпления по действащото в посочения период законодателство, биха представлявали престъпни актове в рамките на едно цивилизовано общество (напр. т.нар. “възродителен процес”, “въдворяването на местоживеене”, трудово-изправителните лагери, и т.н.). Трябва да поискаме независимо разследване на масовите убийства без съд и присъда непосредствено след 9.9.1944 и признаване на недействителността на Закона за народния съд, съпроводено с обезсилване на издадените по него присъди. Трябва да упражним граждански натиск архивът на бившата Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб да бъде предаден в Държавния архивен фонд, и да се забрани унищожаването на архиви преди тяхното разсекретяване и предаване в Държавния архив. Трябва да наложим на политиците нова лустрация. Трябва да отстраним напълно комунистическото учение или негови елементи от учебните програми в началния, среден и висш курс на обучение, и направим възможно резултатното разгръщане на демократичните идеи.
Длъжни сме да направим всичко това – ако не заради себе си, то заради децата си, които също обричаме на комунизъм, ако продължим да бездействаме. Обричаме ги вероятно не на лагер – но със сигурност ги обричаме на лъжа. “Лъжа” бе тайното име на комунизма.
Затова антикомунизмът е борба за истината. И тъй като решителното и същевременно рационално обосновано отхвърляне на комунизма винаги е било присъщо само на малцина, просветените антикомунисти са длъжни да дадат тон на един рационален и аргументиран дебат за комунизма и нанесените от него поражения върху обществото. Антикомунистите трябва да покажат моралната несъстоятелност на комунизма. Да се разобличават лъжите на комунистите и да се защитава истината заради самата истина е похвално. Това придава на антикомунизма философско достойнство.
Антикомунизмът трябва да продължи с историческото изследване на комунизма и с извличането на поуки, които не трябва да се забравят. Наскоро с тази цел бе създаден Институт за изследване престъпленията на комунизма в България. Институтът ще изследва комунистическата идеология и практика, като анализира и оцени проникването, развитието и проявлението на комунизма в България, ще информира българската и световна общественост за неговите престъпления, и ще събере доказателства за тях, които да допринесат за неговото морално осъждане.
Колкото повече такива граждански структури се появяват, толкова по-бързо България ще намери верния път към по-доброто си бъдеще. Време е да разберем, че така повече не може, и да се преборим за едно по-справедливо и по-добре построено общество.
Време е да сложим ново начало.
Парламентарната група на ченгетата и българското бъдеще
Eдвин Сугарев, Svobodata.com
Току що – тази сутрин, пети септември 2012 г., българския парламент отхвърли законопроекта за лустрация, предложен от Лъчезар Тошев, депутат от Синята коалиция.
Закономерно – подобно отхвърляне на лустрационно законодателство не се случва за пръв път – има си дълга традиция. И симптоматично: за дереджето на демокрацията у нас – след като за всички вече е пределно ясно, че тъкмо ченгетата на ДС са реалните бащи на изродения – не, думата не е точна – на юродивия български преход.
Резултатът е важен – не по-малко важен е обаче и конкретният политически принос към този резултат. За са гласували – познайте колко – всичко на всичко 12 депутати. Приблизително колкото е парламентарната група на Синята коалиция.
Само че не бързайте да се радвате на дисциплината на вносителите. Приносът на традиционната десница е всичко на всичко… три гласа “за” (от тях единият на Лъчезар Тошев). Странно! Къде ли са били останалите? Сърбащи кафе във фоаейто? Позабавили се в станциите на МС покрай морския бряг? А лустрацията дали пък не беше част от техните предизборни обещания? (Кой ли ще ги помни какви са били…)
При БСП няма изненади – 15 против (толкова се били в залата – а останалите, сигурни в негативния резултат, вероятно са тичали по партийни дела, заговорничили са или са обсъждали Кутевския СПИН). Нула за, нула въздържали се. Желязна партия – особено когато става дума за защита на нейните ченгета.
Затова пък при ГЕРБ… Два гласа за, два против и… 65 въздържали се. При гласуване, за което е кристално ясно, че “въздържал се” е само по-лицемерния начин да отхвърлиш законопроекта. И това го правят членовете на Европейската народна партия – същите, дето при изборите твърдяха, че нямало да приемат бивши ченгета в своите редици – а сетне като Свети Петър се отметнаха три пъти, дорде пропеят първи петли.
ДПС почти го няма – един за, двама въздържали се. Атака пък съвсем я няма: нула за, нула против, нула въздържали се. Закономерно – при това гласуване липсата също е глас в полза на отхвърлянето, в полза на съхраняването на мрежата, в която ДС оплете най-новата ни история – а с нея – и нашия собствен живот.
За изненада – от независимите има само един против – и цели шестима за. Вероятно защото няма кой да им пили на главите – в стил Искра Фидосова. Или защото от тях нищо не зависи.
Да припомня ли какви изненади ни сервираха в хода на прехода – както институционализираните си ченгета в парламента, в конституционния съд, в банковата система и къде ли не другаде – така и чрез подземните си такива – в “борческите” групировки например? Ето един непълен, набързо импровизиран списък:
– Инфилтриране на новопоявилите се демократични партии и организации, организиране на разединението им и политическия им провал.
– Създаване на мафиотските и “икономически” групировки – от кадрите и под ръководството на ДС.
– Комплот срещу първото демократично избрано правителство на прехода – правителството на Филип Димитров – със съвместните усилия на подопечните им лидери на ДПС, Бригадир Аспарухов, разните сини мравки и… президентът Желю Желев.
– Налагане на цяло правителство, което да обслужва интересите на създадените от тях и подхранващи БСП икономически групировки, в периода на югоембаргото, когато те натрупаха мускули и износ на петрол за Югославия – правителството на Беров, известно още и като “правителството на Мултигруп” – също поддържано от БСП.
– Организиран рекет от страна на “борческите групировки” – който смаза дребния и среден бизнес – като унищожи шансовете да бъде създадена поддържаща демократичните промени средна класа – а с това и насъщното гражданско общество.
– Ограбване на спестяванията на всички българи и докарване на страната ни до същинска национална катастрофа чрез източване на банковия капитал, култивиране на кредитни милионери, фалити на банки, финансови пирамиди и други инструменти – на практика всички важни за банковия живот постове по това време – включително председателя на БНБ – са заети от бивши сътрудници на ДС.
– Схемите на тъй наречената “масова приватизация”, които създадоха нагли олигарси от типа на Николай Банев например.
– Довеждането на Симеон Сакскобургготски, чиято функция бе да предотврати втори мандат на ОДС, да разруши двуполюсния модел и да корумпира тотално българската политическа система (помислете само кои финансираха неговото хождение на политически гурбет – това бяха хора като Илия Павлов, Васил Божков – Черепа, Атанас Тилев и особено Спас Русев – под вещото ръководство на червените генерали Любен Гоцев и Бригадир Аспарухов).
– Окончателното корумпиране на съдебната система (особено на прокуратурата) и – при тъй наречената Тройна коалиция – превръщането на ключови фигури от подземния свят в посредници между държавата и мафията (Алексей Петров е най-яркия, но не единствен пример в това отношение).
– Директно предаване на националните интереси в полза на руските такива – чрез договорености от типа на “големия шлем” на бившия президент Георги Първанов – известен още и като Гоце; днес впрочем същият процес на превръщане на България в “троянски кон” на Русия в ЕС продължава.
И след всичко това: само 12 за лустрацията?! Останалите 228 – все едно дали гласували против, въздържали се или са изобщо забегнали (може би – от кумова срама) – съставляват най-стабилното мнозинство в този парламент – както и във всички останали парламенти на прехода. Парламентарната група на ченгетата, на техните питомци и помагачи.
Как ще я караме оттук нататък? Ако все така – то да не се чудим защо народите, които отдавна са гласували лустрационно законодателство – са някъде далеч преди нас – и ние, въпреки че тръгнахме от същата стартова линия, днес само им дишаме прахта.
