Доста аналогии могат да се направят между времето на управлението на Тодор Живков и времето в момента и по-конкретно, откакто ГЕРБ са на власт. Това каза в интервю за БГНЕС Мария Дерменджиева, изследовател на архивите на ДС, преводач и журналист.
Една от ярките аналогии е отношението на медиите към управлението и към властта, изобщо към хората, които са силните на деня. Това явление го имаше и по времето на комунизма, но има и някои разлики, аналогията няма пълно покриване, смята Дерменджиева.
Докато едно време страхът от цензурата и конформизма по принцип към строя, особено към края на 80-те години, е доста силен, тук в момента по-скоро имаме не толкова страх, освен битовия страх да не си загубиш работата, но има по-скоро едно подмазване с цел медиите да продължат да получават парите, от които са зависими. В по-голямата си част медиите непряко се финансират от държавата и са абсолютно зависими от властта, независимо дали от централната власт или от местната власт в провинцията, отчита Дерменджиева, която участва и като изследовател в НПО „Медийна демокрация“.
В регионалните медии е много характерно, доколкото са останали регионални медии, защото те са в много окаяно състояние, те зависят от това – ако не критикуват местната власт и местните феодали, тогава нямат проблем с финансовото си осигуряване. Именно това е проблем, защото той води основно до автоцензура при журналистите, не до толкова до „цензуриране отгоре“, както се казва, е наблюдението й.
„Разбира се, има теми табута, личности табута, фирми табута, но… Съмнява ме, че има списък официално закачен някъде в редакцията, че само за определени фирми, хора и организации не може да се пише нищо лошо. Но тези неща се знаят от колегите и автоцензурата е най-важният фактор, който ограничава медийната свобода и изобщо професионалното разгръщане на журналистите“, споделя личен опит от изследването Мария Дерменджиева.
Министърът на културата е казал истината, разбира се, защото това е начинът на управление на това правителство. Аз се съмнявам, че нарочно го е казал, защото не смятам, че господин Рашидов е човек, който иска да си навлече сам гнева на хора и въпроси допълнителни. Факт е, че след това имаше официално съобщение от страна на министерството, че са извадени думите му от контекст, че не бил казал точно това и някакви такива обяснителни истории показва, че късно е осъзнал всъщност какво е казал, коментира тя обсъждания казус за облагодетелстваните от премиера Борисов в казаното от министър Рашидов в Сатиричния театър.
Тази фраза не е най-важната от гледна точка на поведението на политиците в публичното пространство и в частност пред медиите. Много по-страшно е, че поведението на политиците от управляващата партия е безпардонно спрямо журналистите и тон в това отношение дава премиерът. Него, понеже медиите го обичат, казано жаргонно, радва се на публично и на медийно внимание много повече, отколкото е необходимо, затова той разчита, че каквото и да направи, каквото и да каже, то ще мине. Както и се получава в крайна сметка, защото има редица случаи, в които медии цензурират негови гафове, извеждат от контекст други неща, които е казал, вместо да се фиксират и да акцентират върху някой гаф, обобщава Мария Дерменджиева.
Спомням си, че на някакъв форум, сега точно не мога да се сетя по какъв повод беше, предполагам, че 9 май, около Деня на Европа и годишнината от Втората световна война, той каза, че България била обявила война на СССР. Това почти никъде в националните медии не излезе, а това си е сериозен гаф, припомня си тя.
Има и други такива примери, които биха могли да покажат, че от самите медии, тъй като са зависими, от самите журналисти идва автоцензурата, това, че се идеализира образа на премиера, дори се внушава симпатия към поведението му. От друга страна е цинично, имало е случаи, които не са излизали в телевизиите, но в интернет са били пускани, когато той се обръща към журналист и казва: „Я си гледай работата!“, което е абсурдно като поведение на премиер и изобщо на политик, когато е отказвал да отговаря и заради неудобен въпрос е ставал и си е тръгвал, дава пример и като журналист Дерменджиева.
Този процес е двустранен. Имам наблюдения, че в самата гилдия журналисти, които задават неудобни въпроси, не ги обичат колегите им. Тях ги изолират, защото оттам нататък те не могат да си свършат работата, за която са пратени, а именно да популяризират и рекламират дейността на премиера и на правителството като цяло.
Това също е голям проблем, защото вместо да се обръща внимание именно на нещата, за които всъщност са работа на журналистите – да информират хората за всичко, което се случва в управлението на държавата – те се опитват да прикриват по този начин и само да хвалят. Затова мисля, че до такава степен никога не е било толкова голямо подмазването и зависимостта на медиите от управляващите, категорична е Мария Дерменджиева.
Това има и този ефект, че хората очакват точно това. Те искат от Бойко Борисов да зависи всичко, те го харесват като командващия парада, генерала на армията, затова за тях е съвсем нормално всички негови министри и хора от правителството да го слушат, а не да задават въпроси, да коментират, да мислят, казва тя, запитана как ще коментира думите на Рашидов „Слушам“, когато се отнася за премиера.
Това е най-сложният въпрос всъщност, защото той зависи до голяма степен от избора за изход от самите медии. Тъй като една голяма част от журналистите, които са способни и склонни да изразяват собственото си мнение и позициите си и да не се съобразяват с това, което е удобно на правителството и редакционното ръководство, повечето вече са изтикани в ъгъла или по-скоро в социалните медии така наречени, социалните мрежи, собствени блогове. Там се търсят алтернативните варианти да се изразяват позициите, казва Дерменджиева в отговор на въпрос какъв е изходът на медиите, за да се върнат към общественото си призвание.
Но това не е изход, защото това, че доверието към традиционните медии се срива за сметка на това в социалните медии не означава, че традиционните медии ще умрат или ще спрат да манипулират общественото мнение. Тоест начинът не е този. Има различни тези за изход, например, слушах Георги Лозанов, който обясняваше, че и пресата би трябвало да бъде регулирана със закон, сериозните вестници да получат някакъв начин за финансиране, такива идеи се бяха завъртели в медийното пространство като идеи. Обаче държавната регулация, както виждаме и по електронните медии не е особено ефективна, след като СЕМ не си върши работата. Маса непрофесионални и неколегиални прояви останаха без последствие по т.нар. медийни войни, които всъщност са един инструмент на бизнес войните. Не смятам, че един закон би решил нещата, убедена е Дерменджиева.
От трета страна като сме говорили с колеги, когато питаш „Какво трябва да се направим? Как да го направим? Какво може да се направи?“, всеки вдига рамене и казва: “ То просто затъваме все повече, все по-страшно става“. Всъщност много отчайващо звучи това, което говорим. Сега това писмо, което е написано до комисар Круз, подписано от редица журналисти, пак викаме някой да дойде да ни помогне отвън. Не става, ако ние сами не се вземем в ръце и не се опълчваме на тези практики, които се опитват да ни налагат. Това изисква усилия, това изисква кураж, това изисква много много воля, апелира и като гражданин тя.
При всички случаи има нещо, което може да се направи по-лесно, това е защитата на журналистите от съдебни преследвания за клевета и прочие. Защото имаше наскоро прецедент с колега от Русе и абсурдно е такова решение на съда. Те не трябва да се коментират тези неща, решенията на съда, но просто тук няма как да не се коментира. Не може запис на диктофон журналистически да не бъде признат като доказателствено средство. То е ясно, че не е събрано по НПК, но просто няма как да не бъде взето под внимание. Виж със СРС-та е друго то
и в Парламента върви като доказателство, едва ли не, иронизира вече и като изследовател на близкото минало Дерменджиева.
Аз с преводи се занимавах много по-отдавна. Още като студентка започнах да превеждам. Дори не бих се нарекла журналист като професия. Аз влязох много по-късно и по-скоро като коментатор и изследовател на различни документи, архивите на ДС, по-скоро такива неща съм правила в журналистиката – изследвания и разследвания в някакъв смисъл, казва тя запитана дали в преводите бяга от ситуацията с медиите в България. Аз основно съм превеждала по-скоро научни книги – по политология, по културология, най-различни исторически книги. Предизвикателството, което поех с превода на четирите книги на Херта Мюлер, нобеловата лауреатка от 2009 г., беше огромно и в началото се притеснявах дали да го приема или не. Поради стечението на обстоятелствата, че съм завършила румънска филология и знам немски, а пък тя е от германски произход, но е родена в Румъния и използва доста неща, включително и игри на думи с румънски има в книгите й, и това ми даде някакво самочувствие, че няма да имам никакъв проблем с езика й, но от друга страна наистина без добрата редакторска работа на Любомира Лазарова, не бих се справила толкова добре, споделя друга част от професионалната си биография Мария Дерменджиева.
Херта Мюлер е много странен и човек, доколкото я познавам през книги й, странен автор. Не съм предполагала, преди да започна да чета нейните книги, че с кратки изречения, в които има подлог и сказуемо, няма допълнения и общо взето без много обстоятелствени пояснения, нещо, което е абсолютно нехарактерно за немския език, може да се постигне такова въздействие. На моменти имаш чувството, че пари, в други моменти виждаш цветове, а когато погледнеш – в изречението има три или пет думи. Страшно експресивна е и поради това е сложна за превод. От друга страна тя, така както пише простичко, така на моменти си измисля думи. Прави едни звукосъчетания, които на немски звучат по особен начин, което много често остава непреводимо на български, характеризира стила на забележителната авторка Дерменджиева. В крайна сметка много важно е и съдържанието на книгите й. По един странен начин тя пресъздава усещането за това какво е тоталитарната държава, какво е диктатурата, какво е хората да бъдат непрекъснато измъчвани, да са под страх, основно психически тормоз, а и физически, особено в книгата, заради която тя взе Нобеловата награда „Всичко свое нося със себе си“. Последната книга, която вече съм я превела и в момента се редактира и скоро ще бъде публикувана, тя може би в най-голяма степен по човешки го разказва, има повече история като сюжет вътре, като фабули. Тя много ме впечатли, защото там става дума за приятелството и как хората реагират срещу държавата, диктатора, службите, които се опитват да ги направят предатели и доносници. Това е всекидневието на хората, които са следени непрекъснато и как реагират в близките си приятелски кръгове и как когато се появи съмнението в предателство се унищожават връзките между хората, което е едно от фаталните последствия от диктатурата и от тоталитарната власт за душата на човек. Не мога все още да кажа заглавието на последната книга, която предстои да излезе, защото имаме малък спор с редакторката, усмихва се Мария Дерменджиева.
Проблемът е, че се създава манталитетът на доносника, който продължава да функционира и не е нужно да има ДС и някой да ходи във ведомственото, примерно на министър Цветанов, и да пише някакви неща. Важно е, че всеки е готов да разказва включително и измислици, само и само, за да успее да изпъкне и да се придвижи напред и нагоре и да стане симпатичен на тези, от които зависи с цената на това, че съседът, приятелят или колегата ще бъде потопен, е тъжната констатация за времето ни на Мария Дерменджиева и като изследовател и като гражданин.
По темата „медии“ можем да говорим с дни – като се започне от конкретни казуси, случки и оплаквания и се мине през научното им интерпретиране. Лошото е, че повечето проекти, които се правят на тази тема и дискусии, стигат до едно ниво, което не води по-нататък. Стига се до нивото на обобщаването. Наистина намират се някакви точни формулировки за това какви са проблемите на медиите – че са зависими, че това, че онова, но от там нататък няма следващи крачки и гилдията не се обединява и дори напротив – обратното – разединява се и това пролича напоследък и покрай медийните войни, за които споменах и това е ужасно, защото по този начин ролята на четвърта на власт на медиите и на журналистите изобщо изчезна, те са придатък на първата и на втората власт. У нас се получава малко особено нещо, защото имаме само една изпълнителна власт и нейните придатъци, защото включително законодателната власт е придатък, консултативен орган един вид на изпълнителната власт. Съдебната власт виждаме как въпреки опита за прозрачност в момента, в кавички го казвам, също абсолютно е подвластна на изпълнителната власт през законодателната власт. Получава се един омагьосан кръг, в който медиите, които биха могли да изиграят една много по-сериозна роля като коректив в тази ситуация, абсолютно изчезват като четвърта власт, е нерадостната констатация на Дерменджиева.
Източник: БГНЕС
