Левски, Ботев, присъствието, робството и „млъкни, сърце!“

Автор: Иво Беров*

Встъпление

Мислех да напиша една редова дописка за това дали трябва да се спестяват на учениците някои думи на Ботев и някои деяния на Левски – имало било такова предложение, а също и за това как трябва да се възприема турското владичество в България – като робство или като присъствие.

Вместо обикновено по дължина дописка обаче, се получи писание от 16 страници, научен труд едва ли не (а защо не…) – явно съм имал какво да кажа.

Цели 16 страници – това означава, че вероятността това нещо (дописка или труд) да бъде прочетено намалява около 16 пъти. (Което ме подсеща за изказването на един премиер, дето токът щял да поскъпне цели 16 пъти, ако България не построи „Белене“, но това само като шеговита вметка ).

Знайно е, че в мрежата никой не чете повече от три страници, което не означава непременно, че извън мрежата чете.

Реших все пак да не съкращавам писанието, то е за избраници, не за тълпата и заслужава да си бъде прочетено докрай защото:

– То е единствено по рода си – основните му заключения вероятно ще бъдат съвсем неочаквани за доста хора.

– От него има какво да се научи – описани са или са споменати доста неизвестни случки, събития и явления.

– Опитах се да пиша така, и се надявам да съм успял, че при всичката си точност и обоснованост, изложението да бъде четивно.

Но пък и въпросът: „Ти пък кой си и какъв си, че пишеш за тия неща и откъде ги имаш тия сведения ?” би бил естествен.

Прието е ползваните източници да се посочват в края на подобни писания.

Аз ще ги посоча в началото.

– Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценява и пак чете. Нещо, които не се среща често измежду хората от моето поколение и никак измежду хората през това поколение.

Използвал съм данни и сведения от следните източници и прочетени книги :

– „История на османската империя” от Робер Мантран– най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята.

– „История на Балканите” от Жорж Кастелан.

– „История на руската империя” – вече не помня автора, беше французин.

– Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка.

– Средновековни летописи от османския султански двор.

– Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята. (Е, може случайно да съм изпуснал някои)

– Всичко, написано от нашите възрожденци и будители – (това не е малко. Мнозина, например, са чували за Софроний Врачански, единици са чели „житието и страданието” му)

– Всичко, написано от Захари Стоянов – между другото малцина знаят, че той има два тома публицистика.

– Всичко, написано от Ботев (и той има много непознати за хората писания), а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека добавя и непознатия Иван Богров, той има великолепни и поучителни неща.

И тук спирам с изброяването, защото има опасност то да стане по-дълго от самото изложение. Но ще подхвана един друг въпрос. Този за справедливостта.

Това, което обнародвам (малко надуто е като израз, но пък е по-точно от „публикувам”) действително е труд, основан върху множество прочетени страници и продължителното им осмисляне.

Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици написани от полуобразовани, обкичени незнайно как и поради что със звания като „професор”, и „доцент” люде.

Плиткоумици от рода на „Ботев е велик, искат да унищожат нашата култура”, или пък по-лошото „Световният ционизъм начело с Америка и Израел искат да съсипят България и да я заселят с юдеи”.

Работата е там, че подобни кръчмарски изблици, превъплътени във вестникарски писания са добре платени и широко разпространявани.

Докато писание като моето ще бъде оценено и оценявано единствено от малцината мислещи хора от мрежата и от една тълпа полуграмотници и необразовани хейтъри (омрази), чиято оценка ще се движи между „такива глупости не бяха чел” и „ти си майцепродавец, подкупен от Сион (Анкара, Вашингтон)”

Въпреки това смятам, че читателите на това писание биха били достатъчно, за да осигурят скромен приход от написаното, ако имаше в мрежата някакъв сгоден чалъм за разплащане: смятам, че както аз бих платил, за да чуя „Откакто съм те заобичал” на Лед Цепелин” и Петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от определени хора, така и другите биха платили за написаното от мен, ако имаше такъв сгоден начин.

И все някога такъв чалъм ще се намери, защото наистина не е справедливо махленски плиткоумици по важни въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници да бъдат добре платени, а премислени статии – никак.

Край на встъплението.

Левски, Ботев, робството и присъствието

Съществува едно привидно противоречие, което всъщност не е никакво противоречие.

Или ако все пак го има, то по никакъв начин не е там, където повечето българи го виждат.

Ботев пише срещу турското робство и турците. И ги проклина. И робството и турците.

Турско робство, обаче, не е имало. Нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.

Но не става въпрос и за присъствие, както го наричат някои.

Може би най-точната дума за тия петстотин години, които наричаме робство, е турско владичество. Така най-големият български историк Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско управление в България – Византийско владичество.

Откъде се появява изкуственото противоречие. И защо?

Ами от там, откъдето се появяват повечето противоречия. От глупост, от недобронамереност, от невежество и всякакви подобни. (А също от подлост и алчност.)

Поначало турското владичество в България въобще не се изучава. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.

Или е съществувала само доколкото е трябвало да се освободи.

И само защото е щяла да се освободи.

И се е освободила.

От турското робство, което въобще не е било робство. Само че през тия петстотин години за въстание и освобождение българите са мислели сравнително рядко. Живели са някак и без подобни помисли. С всекидневие неописано в читанки и летописи. Петстотин години.

…

Някак необяснимо и дори извратено е желанието на доста хора в България, всъщност на повечето, да настояват, че петстотин години сме роби. Да смятат робството за свое национално своеобразие. Нещо, с което могат да се гордеят едва ли не. Нещо, което са длъжни да изтъкват. И пред свои, и пред чужди. Като оправдание. Като утеха. Като обяснение. Като желание да предизвикат съжаление. Като довод, че светът им е длъжен с нещо.

И да го използват като цяр срещу нежелани духовни и душевни, тоест психически своеобразия.

На такива не би било толкова страшно, нито укоримо да се рече:

„Нямате повод за гордост, милички. Нито за оплакване или оправдание. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи неволи и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, защото предците ви са били роби.

Робство в България не е имало.

Робство е имало във Франция. Във Френската империя.

В края на 18-ти и началото на 19-ти век Наполеон разпространява из цяла Европа основните начала на новия граждански договор със защитата на човешките права. В същото време воините му се издържат и от търговията с африкански роби.

Робство, както се знае, е имало в Америка. В истинския смисъл на думата. Чак до Гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в истинския смисъл на думата. In the United Kingdom, trading in slaves was made illegal by an Act of Parliament, „An Act for the Abolition of the Slave Trade“ passed on 25th March 1807. Обединеното кралство обявява за незаконна търговията с роби чак на 25 март 1807- ма година.

Робство в истинския смисъл на думата е имало и в Руската империя.

Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските селяни, тоест деветдесет процента от руското население, не са имали право да се женят без разрешението и одобрението на помешчика? Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските мужици са били съвсем законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били произволно натирвани от губерния в губерния по прищявка на господарите-дворяни и помешчици.

Дали знаят радетелите и почитателите на турското робство в България, че колкото статии е написал Ботев срещу турците – двойно, че и тройно повече е написал срещу Русия.

Ами откъде ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три само. И не целите. Само първите редове.

Защото и Ботев използват като лек срещу лични и обществени безпокойства. А също за прикритие за невежеството си и умствения си мързел.

А доста руснаци напоследък усилено обясняват, че въобще не са били под татарско иго. Били им само съюзници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Чингиз хан май бил руснак (има такова предположение в Ютюба).

Докога продължава руското робство в Русия? Някой казват – до 1861-а година, когато Александър II премахва крепостничеството. Само че руските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници, не са имали право да напускат селата си без разрешение на властите чак до средата на 80-те години на 20-ти век.

Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век. (При турците всеки селянин е имал право, като си плати глобата, да се мести и да живее където си ще – ако ще в Цариград, ако ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун).

Обстоятелства, които би трябвало да припомнят друго едно робство под което попадат българите. Робство в истинския смисъл на думата. Робство, при което робите не са имали право нито до говорят, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да вярват свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си дори.

Защо ли за това робство никой не говори? Защо ли не се празнува тържествено освобождението на България от българското комунистическо робство? Може би защото си е наше. Българско и родно.

Което по никакъв начин не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.

В книгата на поп Минчо Кънчев „Видрица” има една прелюбопитна преживелица.

Поп Минчо е поборник, радетел за освобождението на България от „турско робство” и като такъв е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това заточение е описано с надлежните и неизбежни оплаквания от турските зверства, включително и от жестокостта на тъмничарите, които не позволявали на една ханъма да му носи сутрин мляко срещу заплащане.

Какво ли би си казал горкият изтерзан поп, ако можеше да прочете „Записки от мъртвия дом”, например. („Записки от мъртвия дом“ е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга).

А с какво е плащал поп Минчо Кънчев сутрешното си мляко? Онова дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи ?

И тук идва изненадата.

Той тръгва на заточение с един кемер жълтици, опасан под дрехите около кръста.

След няколко години заточение се връща в родното си село пак със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече дори. Щото успял да позавърти и търговийка на заточение.

Ха сега кажете и дайте пример за една единствена съвременна страна и за един единствен съвременен зандан, където затворника няма да бъде съблечен гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде иззето всичко без изключение.

Един кемер жълтици – цяло богатство. И сега, и тогава…

…

Историята ни не се изучава и тайните й остават неразкрити, сякаш са нещо срамно.

Няма обаче нищо особено срамно, или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на турските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от възмущение или изненада – българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други (малко италианци и поляци). На страната на турците са се били. Начело с болярина Константин от Велбъжд.

А Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов васал. А как се е държал Шишман при няколкодневната обсада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един: „Аз още много мога да ви разкажа, ама можете ли го понесе…”

Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка съпротива срещу турците са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за турски съюзници, защото са мюсюлмани (такива стават по-късно). Турски съюзници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съюзници.

…

В това, че българите са помагали на турците (е, има няколко малки крепости, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров няма нищо срамно. Никой не е могъл да предвиди бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по умно тълкуване на това, което се случва (геополитически анализ му викат). Българската държава е имала един отколешен враг – Византийската империя. И се появява племе, което има друга вяра, но иначе си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е враг на Византия. Воюва успешно срещу нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкова. Пък после ще му мислим.

Това „пък после ще му мислим” и „леле каква я мислехме, пък каква стана” не е някогашна особеност на българския разсъдък. Сегашна си е.

Освен това има и друго.

Когато един болярин не окаже съпротива на турците и приеме да бъде султански васал, той запазва всичките си права и предимства на велможа. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и предимства, или да приеме чуждата вяра. Ако я приеме – всички врати пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.

За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е ясен и недвусмислен. Особено за сегашните нрави. Които са следствие на тогавашните, разбира се…

А има и друго. Нещо основно.

То се пренебрегва. Подминава се. Не се изучава. Не се познава.

Как са живели хората

Селяните които са били 99, 99% от тогавашното население. Народът тоест. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкова години не, ами векове.

Всъщност е нямало какво толкова да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали само отдалеч.

Работата е там, че в Османската империя различните народности са живели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали. По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от катили да си приберат десятъка. Толкоз. Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.

Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дена, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече отколкото му се полага, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – хич не се дивете, тук няма никакви чудеса, обикновено са вземали страната са селяните.

Защото българските селяни, също както и турските, са били рая на султана. А рая, това ще рече не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен (криво седи право съди стар кадия – не е случаен този израз в народните песни) е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.

Та това е. Идва веднъж годишно страшния поробител да си прибере десятъка.

А сега какво е? Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния данък, данъка смет, имотния данък и глобите?

Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците кръвопийци? Или ходите покорно, като овце и роби в „ийзи пей” да си платите колкото ви кажат ?…

Страшният кръвен данък. Отнемането на млади момчета от семействата им за еничарската войска и за султанските служби. Данъкът, който бил една от причините за народното недоволство и въстанията против турците.

Народното недоволство (отделен е въпросът доколко е общонародно това недоволство), национализмът и бунтовете против турците се случват главно през втората половина на 19-ти век. „Кръвният” данък е отменен през 1637 година – два века по-рано.

С този данък били събирани около три хиляди момчета годишно. От цялата Османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което показва, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.

Освен това, когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.

Още повече, когато знае, че детето не само ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахаталъци цял живот.

Нещо повече – като знае, че това е единственият начин това дете да се издигне. Да станеш богаташ, управник, велможа. Да достигне до най-високия сан в империята – велик везир. Нещо като министър председател тоест.

Между 1453 и 1623 година от 47 последователни велики везири 37 са били от християнски произход и почти всички са били събрани от „кръвния” данък -девширме.

И в това пак няма нищо чудно. Да избере султанът за служители и сановници хора от старите турски родове значи да си сложи таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат само една опора и само един благодетел-султана.

Вярата…

Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, след като превзема Цариград и след като дава за три дена града на развилнялата се войска (световен адет още от римско време) е да възстанови християнската Църква като институция (учреждение) и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става много дълго, но ще си позволя да вмъкна и една странична смешка. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, защото са помазани, тоест защото носят светия дух, който им се предал бил чрез ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, ама не. Първият патриарх от турските времена е назначен и „ръкоположен” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори.)

При турското владичество висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да притежават земя и да събират данъци, например. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, например.

Затова християнската църква като учреждение (институция) е била сътрудник и помагач на турските власти. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управленска върхушка.

Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както точно го описва Вазов, е бил монах тъмен, непознат и бледен. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкова и от християнската църковна върхушка.

А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още мнозина други, които въстават заедно с народа си през 1876-та година, те са на толкова ниско стъпало в църковните зависимости и толкова отдалечени от големите й началници, че действията им по никакъв начин не могат да свидетелстват за някаква църковна подкрепа на българските стремежи към независимост. (Четете Ботев бе хора, ама всичко негово, не само откъсите в читанките. Абе защо ли тоя човек нарича някои хора „православни скотове”).

…

Църквата била допринесла за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.

Да, разбира се. Толкова, колкото и Ахмед Втори завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което допуска съществуването на всички вери от „Книгата” – тоест и на християнството, и на юдаизма.

Потурчването

Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си с „поганската” вяра.

Казва се джизие.

Джизието не е турски злодей, чер арап, кожодер и главорез.

Това е данък.

Хората в Османската империя по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин и, че са им били забранени определен вид дрехи, е вярно.

Освен това са плащали данък джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска . Имало е и насилствено потурчване в Родопите. То става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките и както показват по филмите.

„Време разделно”, например, е поръчков филм, направен въз основа на следното свидетелство от летописа поп Методи Драгинов от село Корова:

„И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.”

Една подробност: Потурчването започва след един донос, направен от „пловдивския митрополит проклет Гаврил”, както го нарича отец Методи. А Гаврил обвинява селяните, че „не му давали”. Ето какво пише отчето:

И пашата каза: „Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит проклет Гаврил –б.а).“ И тье казаха: „Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.“

Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването?…- това във фила „Време разделно” не е обяснено, разбира се.

Но това потурчване в Родопите по никакъв начин не може да бъде показател и свидетелство за някаква цялостна, целенасочена, постоянна и принудителна смяна на вярата. А доказателство, че такава принуда не е имало, е самото запазване на вярата.

На султана му трябват и християни. Иначе кой ще плаща проклетото джизие…

Геноцид

Тоест целенасочено изтребление на една народност, на един човешки вид, на един ген.

Е, това вече са съвсем празни приказки. Няма такова нещо при турското (османското) владичество.

Султанът не избива своите християнски поданици. Пази ги. Ясно защо. Че нали от тях идва всичко. Нали те му произвеждат всичко.

През турското робство се получава тъкмо обратното на геноцида. Българите се увеличават по брой. Дори казано грубо, но точно и по научному, те се размножават много по-бързо от турците. Причината е пак данъкът джизие. Християните го плащат за това, че не ходят на война. Джизието е всъщност кръвен данък с обратен знак.

Времето от 15 до 18 век, а и след това, е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без прекъсване Не се побират в читанките, толкова са много. И хората са измирали. От войни, глад и болести – най-вече чума.

През всичките тези векове българите не са ходили на война. Не са умирали от глад – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-вече градовете, българите са живели по селата.

И са се увеличавали по брой.

Клането в Батак е жестоко, но няма как да надмине по брой жертвите от постоянните войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко негово, не се само това, което пише в читанките.)

…

Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща и за което никой не говори. Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското владичество.

В Османската империя действа един адет, един закон, наложен от още от византийския император Лъв Трети Исавър . Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот и е имал за цел да привлече славяните към Ромейската държава, за да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон (номос георгикос) селските общини, които обхващат едно или няколко села, отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По обичайното си право.

В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това е отглас от чергарското минало на турците. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.

На общините се предоставя султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците. А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси.

Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още.

Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по наследство (вътре в общината, между селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят.

И както става по целия свят, нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Турската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската (господювата) земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през 18- 19 век и само в някои области като Добруджа.

Важното е друго.

Получава се значи, нещо причудливо. Получава се така, че по време на турското „робство” общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели и както са искали да живеят.

Турците са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат, което винаги са имали и което не друг а някои български царе (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им отнемат. Свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива срещу турското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско владичество.

Въстания вдига по-често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.

Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им помагат. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко което е написал, не това, което читанките преразказват).

..

Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не казват ? Дали защото не им е изгодно ? Или пък защото не ги знаят ?

Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я прости, е последната познавачка на тази част от историята ни.

Общинско самоуправление е разковниче и обяснение за много неща. В доста отношения то е било благословия за земеделците. За народа тоест. Но е било и проклятие. Както и цялото турско присъствие, или владичество, или робство – както искате го наричайте. То, робството или присъствието, е било проклятие не заради причините, описани в читанките – тежкото положение на народа, непосилните данъци, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида срещу българите – това последното твърдение се дължи на въпиющо невежество.

Турското владичество е било проклятие за България поради други причини

Заради турското владичество България пропуска европейското развитие. Цялото. Пропуска основни, решителни, съдбоносни достижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуска Великите географски открития и отварянето към света, пропуска научните открития – Коперник, Бруно, Нютон, пропуска реформацията, църковните преобразувания), пропуска забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгоразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разума и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска големите обществените борби и преобразувания, пропуска великите идеи за правата на човека, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.

Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в буквалния смисъл) турското присъствие, турското владичество, или турското робство, не заради глупостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се споменават, там се казва че европейското възраждане не е започнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените стенописи на Боянската църква ).

Не бива да се забравя, че заедно с българите, всичко това пропускат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.

Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.

През своя живот, за десетина години само, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (православните скотове), и пропуснатото през века на разума (и ти, Боже, на разума), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в обществените отношения свобода, равенство и човешките права (плачете за Париж), наваксвал е пропуснатата ренесансова представа за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задачи дори.

За десетина години само Ботев се е опитал и в много отношения е успял да извлече, да събере, да представи, да изрази, да предложи и да разпространи непознати за България и Балканите достижения на европейската и световната цивилизация.

Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна дейност българите почитат само въстаническо-хайдушките му скитни и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви.

Затова от всичко, което е написал, не бива да се променя нито дума или запетая.

Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави сега. Да се прикриват писанията му срещу руския (казашки) ботуш, например.

Ами писал е срещу „миризливия казашки ботуш”, както определя образно тогавашното руско общество, защото това общество е било робско и мракобесно. (В много отношения то и сега си е такова).

Ами писал е че, турците са проклети, защото наистина са били такива.(В много отношения те вече не са такива).

Ами писал е, че българите се идиоти, защото наистина са били такива. (В много отношения и сега са такива).

Представете си само на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало Ботев да натрапва 500 века европейско и световно развитие.

Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата теория на относителността, посещавана предимно, ако не и само от малоумни хейтъри (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв начин не могат да бъдат убедени, че земята е кръгла след като нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (А бе защо ли това състояние на неразбиране ми е познато?)…

През всичките тези векове на турско владичество българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения.

Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света в който живеят.

Нещо повече. Без надеждата, че биха могли да влияят.

Нещо повече. Без представата, че биха могли да влияят.

Тази представа се посъбужда едва през втората половина на 19 век /църковните борби/, след четири века и половина сън. Сън дълбок, както се пее и в бунтовническите песни.

Това състояния, тези адети, привички и обичаи предопределят завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робската психика не е празно понятие.

Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, за да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни представя пред властите, а пък когато дойде пашата, ще му целунем ръка, белким ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала…

Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, белким им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по телевизора, има я и в Мрежата.

Дойдат ли пък нашите на власт, дошло му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата рода и въобще нашите си хора. За държавата има кой да мисли. Пашата, бея, великия везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.

И така е във всичките страни на Балканския полуостров били под османско владичество. Включително и в Турция.

Казват, че Левски бил закононарушител.

Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.

Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да замени еничерския корпус (той вече не се попълва с кръвен данък) с редовна армия по западен образец. Удушен.

Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), обявил финансовия крах на империята и по тази причина решил да направи преобразувания по западен образец. Убит.

И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.

Всъщност най-големият закононарушител и душманин на османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното наследство е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.

В преобразувателското си ровене и в желанието си да изстърже османското наследство от родината си той стига до там, че забранява отколешната турско-арабска писменост и я замени с латиница. Дотам, че изгаря голяма част от архивите на империята. Като шега на съдбата част от тези архиви са спасени от български офицери и тайно прекарани в България с камион – това е сравнително известна случка.

Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.

А всъщност защо пък да е чак толкова невъобразимо.

Четиримата действително са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).

Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.

Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси, от това наследство. Тя все още не се е отърсила.

Но и България не се е отърсила. Не съвсем.

Взаимната омраза, раздухвана по примера на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това наследство.

Едни хора предложиха да се построи огромен, ама много огромен паметник на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.

Турците пък, ако решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш срещу паметника на Левски да издигнат един свои си огромен, ама още по-огромен паметник, примерно на Сюлейман от „при Шипка” или на адаша му Сюлейман Великолепни.

Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен паметник на Левски.

Пък те, ако щат да се покажат още по-ербап, да издигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.

И така нататък, докато…

Изследователите вече разбраха защо са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са заради огромните каменни истукани. За да изправят тези истукани близо до брега на морето, на местните хора са им били нужни много дървени трупи (подлагали са трупите отдолу, та да търкалят истуканите). И затова са изсекли всички дървета. Като следствие изворите пресъхват и островът опустява.

А за какво са им били тези истукани, не е съвсем сигурно.

Може би за да ги види откъм морето някое божество, или някой баш юнак, та да дойде и да им оправи и бакиите.

А може би истуканите са били издигнати, за да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. (Или обратното, няма значение, но такива две племена е имало на острова).

Но каквито и съмнения да има по въпроса паметник на какво са тия истукани, няма съмнения за това паметник на какво са станали.

На човешката глупост, разбира се.

Ама ще кажете, че това е било много отдавна, било е много далеч, някъде по средата на Тихия океан и сега такива щуротии не стават.

Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в съседно Скопие и ще видите дали не стават такива щуротии.

То не си оправило водопроводите, кръстовищата и транспорта, то не си е изнесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, включително на император Юстиниан (sic), та да си повдигне самочувствието.

А сега да ви кажа какъв би бил най-подходящият паметник и за България, за Османската империя и за българо-турските взаимоотношения.

Двама души от бронз. Ама не големи, малки, като ония на площад Славейков, дето децата им викат „чичковците” а Симеон СакскКобургготски „братя Славейкови”

Да седят кротко един до друг някъде на българо-турската или на турско-българската граница, да си приказват, да разтягат локуми и да се наддумват.

Настрадин Ходжа и Хитър Петър, разбира се. А може също Хитър Петър и Настрадин Ходжа. А може Настрадин Петър и Хитър Ходжа. Само да не е Левски и палачите му. Те вече си имат паметници където трябва.

Преди време вековните врагове Франция и Германия по предложение на съответните министрите на културата и образованието и с благословията на Франсоа Митеран и Хелмут Кол направиха общи изложби за миналото на двете страни, за това как едните си представят другите, за заблудите и недоразуменията, за глупавите предубеждения и предразсъдъци, както и за откровените лъжи.

И хората не се хванаха за гушите, когато видяха, че в немската част на изложбата Карл Велики е представен като велик германски император, а във френската – велик френски император. Смяха се.

Преди време двамата големи държавници Франсоа Митеран и Хелмут Кол заедно, хванати за ръце отдадоха почит на загиналите при Вердюн.

Сега Франция и Германия не са вековни врагове. За омраза между французи и германци е смешно дори да се говори дори. Сега Франция и Германия са двете водещи европейски държави, които имат най-голямо влияние при определяне политиката на Съюза.

А толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Шипка. На всички загинали – и българи и турци.

Ами в края на краищата на „турчолята”, пратени да се бият при Шипка им е било внушавано, че се бият за царщината си, тоест за султанщината си и изпълняват свещения си дълг.

Ами толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Чаталджа.

Ами в края на краищата на „българята”, пратени от Кобурггота да завладяват Цариград е било внушавано, че се бият за родината си.

Ами толкова ли е страшно и невъобразимо да се напише една обща история на турското владичество по нашите земи. Най-малкото поради това, че тази история наистина е обща. Не за да се преподава по училищата, това скоро няма да стане. Но като опит за взаимно разбиране поне.

Ами изглежда чак толкова. Страшно и невъобразимо.

Защото вместо умни, образовани и далновидни държавни мъже, вместо истински водачи, способни да осмислят миналото и да осветлят бъдещето, народът си е избрал за властници (по свой образ и подобие) полуобразовани тарикати, чиито умствени и държавнически способности се изчерпват предимно със способността им да се възползват от хорските предразсъдъци и заблуди. Да ръсят тъпни от рода на тази, че всякакви изказвания за Ботев и Левски извън общоприетите, ще се приемат като заплаха за националната сигурност – Боже, каква посредственост и първичност. И то не от министър на войната, или полицията, а от министър на образованието.

Но, както е рекъл Оня – „Млъкни сърце”.

*Публикувано в блога на автора.

Хитър Петър и Настрадин Ходжа (С.Стефанов)