Емилия Димитрова, Bulgarians in Detroit.com
Бих искала да споделя впечатленията си от пътуването до България, но още не мога да избера стила и формата на писане – дали патетична, патриотична, драматична, комична, реалистична или от всичко по малко. Тъкмо си мислех да озаглавя пътеписа “До Чикаго, без назад” и Таня (дъщеря ми) каза, че като награда за дипломирането й (Таня вече е доктор на юридическите науки от DePaul University в Чикаго и успешно взе бар изпита да практикува право в Илинойс – бел.ред.) поиска пътуване до Родината. Нали скромността краси човека, та тя пожела да включим и Италия.
Напълних дисагите и потеглих с мъжа ми за Чикаго. В Чикаго Таня ме попита какъв багаж да вземе за България. Казах й, че ще вземем една голяма празна кошница и ще я напълним с разочарования. Да, ама не. И така, дрогирана с хапчета, мъчейки се да преодолявам фобията си от летене със самолети, като зомби кацнах в София след 22-годишно отсъствие. Милите роднини и приятели, които ни посрещнаха на летището, криеха потреса от променената ми визия зад големи букети с цветя. Огледах се в очите им и си помислих “каква гавра си прави времето с нас”.
Всичкото ни имане в България се беше превърнало в нямане. Апартаментите бяха без ток и вода, със завеси от паяжини, но с начислени неплатени сметки за хиляди лева (нали все пак трябва да си отопляваме и паяците). И добрата ми шефка, бившата другарка Българенска, и настояща “скъпа моя” си отвори сърцето, портмонето, апартамента и ми предостави всички удобства за едномесечното ни гостуване. Даде ми и телефон, за който побързахме да си купим 100 минути от МТЕЛ. Изрично обяснихме, че сме само за кратко в България, но голобрадото тарикатче от офиса така ни баламоса, че преди да се усетя, ми даде да подпиша някакви формуляри. Като се прибрахме у дома и отворих фермана с документите се оказа, че имаме контракт с компанията за две години. Веднага се опитах да анулирам договора, но кьорав карти не играе, са казали хората.
Отидохме да пием по една студена вода из централните софийски улици. Веднага ни впечатли факта, че повечето българки като че ли са тренирали еквилибристика. Тези жени сигурно карат колело по таван. Как така ходеха с високите си токчета по изпотрошените плочки на тротоарите – да им се чудиш. Хората по улиците бяха един очарователен конгломерат от странни същества под многоцветния спектър на дъгата. Общото между повечето от тях обаче беше това, че се оплакваха от липса на работа. А работа има колкото щеш – служба няма. Но от опит зная, че ние българите, излезем ли в чужбина, разгръщаме целия си енергиен потенциал като почваме от “тръстиката”, без никакви притеснения и възражения. И успяваме. Защо в Родината нямаме тази мотивация да се доказваме и развиваме, така и не ми стана ясно. Разглеждахме стоките в бутиковите магазини по Витошка, похапвахме по ресторанти и сладкарници и установихме, че щом Таня си отвори устата, цените на стоките и услугите се увеличаваха в геометрична прогресия. Не минаваше номера, че е от Мало Бучино като я питаха от къде е. Сменихме дестинацията, но и с Волуяк нямахме успех.
А сега май е време да приключа с негативизма и да разкажа за хубавите страни от ваканцията ни. На първо място искам да се похваля, че се радвахме на вниманието и любовта на милите ни роднини и приятели. Те се надпреварваха да ни водят по хубави ресторанти, за да имаме удоволствието да сме заедно и да си похапваме от вкусните български специалитети. Бяхме забравили вкуса на истинското месо, плодове и зеленчуци. Водиха ни до Рилския манастир, красотата на който порази Таня. На морето бяхме на хотел ол инклузив в Слънчев бряг и имахме една чудесна седмица. Менюто беше рогът на изобилието и в първите няколко дни поглъщахме индустриални количества храна, но бързо ни омръзна и започнахме да прескачаме до Несебър на пържена цаца и попчета. Старият Несебър е запазил автентичността и чара си. Таня имаше голямо желание да сравни нощния живот на чикагските клубове и дискотеки с тези в България. Но да се ходи с майка на такива места е много позорно, така че това мероприятие отпадна от програмата.
След морето по план трябваше да заминем в Оряхово за презентацията на моя приятел и съученик Асен Дипчев. Но по закона на Мърфи книгата не излезе навреме от печат и изненадата, която бях подготвила с другите ни съученици, пропадна. Но в Оряхово се провеждаше годишния панаир и вместо литературно-поетични изживявания имахме малко панаирджийски емоции около маса със стари мои приятели. Спомени, разкази, съдби, наздравици, песни и танци до към първи петли. Следващата дестинация беше Рим и срещата ни с част от роднините, които живееха там. Бих искала да кажа, че тази седмица беше невероятна. А най-доброто беше, че си върнах предбрачната си фигура. Минах на фотосинтеза. При 40 градусови температури ходихме пеша по 10-11 часа на ден, за да видим всички забележителности, които Таня беше набелязала. При завръщането ни в София ни очакваше нова изненада. Моята шефка организира парти в ресторант с бившите ми колеги. Предполагах, че поне десетина от тях ще дойдат. Но когато видях всички до един, бях много поласкана и развълнувана.
Беше една незабравима вечер. Единствената помрачаващата мисъл беше, че на другия ден пак трябваше да се качвам на самолет. Преди полета Таня ми каза: “Имаме най-прекрасните роднини и приятели, много си обичам Родината, но ви благодаря, че не живеем в този земен рай, а сте ме довели да живея в Америка.”
Снимки: Личен архив
