Юлия Иванчева, в. „Дневник“
Само наистина беден – и в джоба, и в душата си – човек може да се съгласи с плоската максима: „Ако не става дума за пари, става дума за много пари“, с която ни облъчват медийни водещи, искащи да звучат загадъчно и мъдро. Или както с голяма доза жлъч пеят ранните „Бийтълс“ в иронично озаглавения албум Beatles For Sale:
„Най-хубавите неща в живота са безплатни.
Но вие може да ги дадете на птичките и пчеличките.
Аз искам пари.“
Истината е друга. Българите не разбират за какво служат парите и затова няма никакво значение имат ли много от тях или не. И в единия, и в другия случай пак си остават бедни.
„Парите карат света да се върти“
пее великолепната Лайза Минели в мюзикъла „Кабаре“ по времето, когато в България се провежда младежкият фестивал, отказал участие на „Бийтълс“. А тогава те вече са казали в какво всъщност вярват: „Всичко, от което се нуждаеш, е любов.“ Светът оттатък Желязната завеса вече е наясно със слабостите и силата на парите. У нас обаче подобно знание липсва. Основа на благополучието са не парите, а контактите с точните хора – връзките.
Комунистическият режим разруши здравомислещото отношение към парите. Бързо и дълготрайно те загубиха основната си функция на разплащателно средство. В продължение на дълги години, за да се сдобиеш с леща, хладилник или автомобил, не ти бяха нужни само финансови средства. Необходимо бе да получиш достъп – чрез правилни познанства, безочливо подмазване или продължително и мъчително чакане.
Заради това в България
знанието за силата на парите дойде с голямо закъснение чрез сътресения и кризи
Първата от тях настъпи с идването на демокрацията и т.нар. Луканова зима. Кризата през 1990-1991 г. обаче не предизвика кардинална промяна в отношението към парите. Важността на връзките и роднините на село (които да пращат картофи по пощата) все още беше много по-голяма.
Малко по-късно продължаващите искрено да не разбират значението на финикийските знаци българи бяха подмамени от новооткрити банки и примамливи предложения за бърза печалба. Всички извадиха скатаните за москвич пари от дюшеците и ги вложиха, убедени, че ще забогатеят. И поголовно попаднаха в капана, описан от „Пинк Флойд“ в парчето Money:
„Пари – страхотно е,
грабвай кеша с двете ръце
и трупай на купчинка.“
Капанът е, че онзи, който ти дава да правиш лесни купчини пари, има предвид после още по-лесно да ти ги вземе.
Така дойде втората криза – хиперинфлация и банкови фалити, плюс повсеместна мутризация. Който имаше пари, можеше да си купи баничка от лошите, частни, капиталистически баничарници, заклеймени тогава от министър-председателя Жан Виденов. За останалите нямаше хляб. А мутрите, хванати подръка с чалгата, накараха много хора не без основание да си припяват Money for Nothing на „Дайър стрейтс“:
„Това малко педерастче има собствен самолет.
Това малко педерастче е милионер.“
Точно когато всички изгубиха спестовните си книжки, рязко се разбра, че парите са важни и не са за всеки. А само за избрани. И то не поради превъзходство в способности и интелект. Докато по улиците ходеха гладни хора, в луксозни ресторанти добре охранени момчета показваха кой реално управлява държавата. Позабравен, но знаков пример е обявяването на Вежди Рашидов за „първи мултак на републиката“ от самия Илия Павлов. Това се случи през зимата на 1997-ма на фона на много алкохол и печено прасенце и бе наблюдавано от случайните минувачи по бул. „Цар Освободител“ през френските прозорци на известен ресторант. Как да не си затананика човек АББА:
„Пари, пари, пари.
Трябва да е забавно
в света на богатите.
Пари, пари, пари,
винаги е слънчево
в света на богатите“.
Мутрите и мултаците станаха знакови фигури
и затвърдиха усещането, че единствено важно е да имаш пари, независимо от цената. Младите момчета повярваха, че е по-важно да имаш мускули, отколкото мозък. А малките момичета чуха само чалгата и Material Girl на Мадона, но не и задържалата се 11 седмици в Hot 100 през 2001 г. Independent Women на „Дестинис чайлд“:
„Ако поискам часовника на твоята ръка, ще си го купя.
Къщата, в която живея, аз си я купих.
Колата, която карам, аз си я купих.
Завися от себе си, завися от себе си.“
Около десетилетие живеехме, погълнати от нарастващото желание за още – луканка, уиски, парцалки, часовници, обувки, коли, пари. Но не и за още работа. За добро или лошо най-силното ни желание за придобивки съвпадна с най-голямото световно излишество на средства. Така, без да работим особено, придобихме сносен стандарт на живот. Проблемът е, че тъкмо свикнахме, предвкусвахме още – и всичко свърши. Въпреки че Сергей Станишев отричаше, световната икономическа криза се стовари и върху нашия покрив. Може би, ако беше слушал албума на групата „Супертрамп“ Crisis? What Crisis, щеше да спести някои горести на страната си.
Кризата „изгори“ половината пари в света и му показа, че е станал алчен, зъл и себичен, и че така не може да продължава. Въпрос на време е да разберем дали той проумя посланието. Поради редица причини обаче е сигурно, че България не го разбира.
Основната от тях е, че у нас липсва осъзнаване на слабостите на парите. Разбрахме, че парите дават власт, сигурност и свобода, но трудно проумяваме, че свободата е предполагаема, сигурността илюзорна, а властта не означава нищо без отговорност. Светът все пак може най-сетне да се вслуша в текста на легендарния химн на групата „Лед Цепелин“ Stairway to Heaven, започващ с
„Има дама, сигурна в това, че всичко, което блести е злато.
И тя си купува стълба към небето.“
и завършващ със:
„Скъпа моя, чуваш ли вятъра и знаеш ли
че твоята стълба е в шепнещия вятър?“
Малко българи обаче са израснали в среда, в която се слуша „Цепелин“, а останалите или не знаят английски, или не се вслушват в текста.
Парите се превърнаха в универсално решение
Придобиха свръхфункцията на магическа пръчка. Но презумпцията, че всеки проблем – личен, семеен, социален или политически, е решим главно и/или единствено с пари, е гибелна. Обрича ни на вечно недоволство, бездействие и апатия. Ако липсват интелект, целеустременост и чувство за справедливост, то няма пари, които да ги купят.
Липсата им, както липсата на много други неща прави живота труден и често непоносим. Наличието им обаче не гарантира рая, нито пък лесна стълба към него. Общество, което е забравило, че парите са средство, а не цел, се обрича на бедно и нещастно съществуване. Телевизионни предавания ни направиха свидетели на не една покъртителна история на тото милионер, който няколко години след заветната печалба разказва как отново мизерства, седнал до масичка, покрита със стара мушама. Трагедията на лесните пари е в това, че сме бедни дори когато банковата ни сметка е голяма.
Не умеем да се простираме според възможностите си. Липсва ни умението да извличаме максималното от това, което имаме. Поради това, когато възникне възможност за развитие, се оказва, че го няма умението тя да бъде реализирана. Пари има – акъл за тях липсва. Пример са 11-те милиарда европейски пари, заделени за България, от които тя в най-добрия случай ще вземе 3. Останалите 8 очевидно не са й нужни – или поне не при условието, че трябва да бъдат честно заработени и надлежно отчетени.
У нас връзката между работа и пари продължава да е безжизнена. Желанието за по-добра кола или по-голяма къща не е свързвано с готовност за повече работа. От „9 до 5 за служба и преданост“ пее Доли Партън и твърде малко българи разбират за какво точно става въпрос.
Не парите карат света да се върти, а нашето отношение към тях. Както лаконично отбелязват „Ролинг стоунс“:
„Невинаги можеш да получиш каквото искаш.
Но ако се опиташ понякога, просто може да откриеш,
просто можеш да откриеш,
можеш да получиш това, което ти е необходимо.“
Ако желаем да постигаме целите си – лични и обществени – е особено важно да свалим парите от първото място в скалата на потребностите си. За да изградиш приятелство, се изисква внимание към другия. За да запазиш достойнство, е необходим вътрешен интегритет. За да извоюваш промяна, е нужна саможертва. Не е въпрос на пари.
