Еми Барух, Дойче Веле
Самотните гласове в гласовита България говорят открито, почтено и честно. В един рядък за националната акустика регистър. Техният лад е необичаен в общата тоналност на публичното говорене, но е извънредно важен сред какофонията от оратории, речитативи и хвалебствени припеви, които звучат от всички тиражни канали за масова пропаганда и агитация.
Нека не забравяме техните думи, защото именно те са знак, че моралната катастрофа в страната не е успяла докрай, че все още има свободни личности, свидетели и съдници на пошлата публичност, в която се търкаляме. Ето някои от тях:
Това не е държавата, за която мечтаеха предците ни
На 1 октомври, при откриването на академичната учебна година, деканът на Историческия факултет на Софийския университет доц. Пламен Митев каза пред студентите следното: „Истината е, че днешна България не е държавата, за която мечтаеха и се бореха предците ни – вашите и нашите бащи и деди. Управлявана от некадърни, алчни и корумпирани политици, днешна България е сред най-бедните и най-нещастни държави в Европа. Трудът на знаещия и на можещия не се цени, а разни недообразовани особи се представят за елит на нацията. Какво друго, прочее, може да се очаква от страна, чийто премиер води класацията за най-добър футболист…”
В същия този ден, в присъствието на премиера, “който води класацията за най-добър футболист”, ректорът на Университета проф. Иван Илчев изрече може би най-красивото пожелание към студентите: „Бъдете свободни!… Бъдете тревожно свободни, а не спокойно управлявани.” Нито тези думи, нито техните автори обаче са в състояние да привлекат общественото внимание, да предизвикат публичен дебат, да смутят или разтревожат “спокойно управляваните”.
Спокойно управляваните не реагираха, когато стана ясно, че в България специалните разузнавателни средства могат да бъдат използвани по най-произволен начин. Спокойно управляваните не реагираха, когато министър-председателят призна автентичността на записа за Мишо Бирата. Спокойно управляваните не реагираха, когато Пловдивският университет присъди титлата доктор хонорис кауза на един бивш футболист. Реагира доц. Цветозар Томов. В своето отворено писмо до ректора той написа: „Колениченето на академичните среди пред силните на деня е публичен проблем.”
Да те управляват неграмотни, лакоми тарикати
Към този проблем обаче публиката е безразлична. Както и към предложенията за включване на действащия премиер в учебника по история. А дори само идеята за подобно намерение би трябвало да подейства като шамар както към тези, които помнят тоталитарните прийоми на едноличната власт, така и към онези, които са живели само в годините на прехода към демокрация. Не настъпи смут, нито изненада, нито неудобство от това предложение. То прошумя и заглъхна в безразборната подмяна на теми, сред непоследователното отстояване на тези.
„Експериментът да бъдеш управляван от неграмотни, лакоми тарикати е изчерпан. Доколко и докога може да се изтърпи иначе закономерната власт на махленски ритнитопковци, елитни простаци и крадливи милиционери?” – попита неотдавна проф. Минеков по повод държавното своеволие, наречено “български Лувър”, което също не тревожи и не смущава просветената част на гражданското общество.
Има ли кой да отговори? Тишина… Самотните гласове в гласовита България не са много. Добрата новина е, че има признаци да стават все повече.
