Или за тезите в книгата на Румен Аврамов „‘Спасение’ и падение“
Автор: Даниела Горчева
На снимката тя е шаферка на сватба на българските си „роднини”.
В първата част на изложението бе изразено недоумение, че правозащитна организация като Български хелзинкски комитет (БХК) може да си позволи безотговорно словесно жонгльорство с правни понятия като „геноцид” и „съучастие в геноцид”.
За съжаление неприятните изненади не свършиха с това. На сайта на БХК стои черно на бяло написано: „Стивън Сейдж от Музея на Холокоста във Вашингтон подчерта значението на делото пред Седми състав на Народния съд в София от март-април 1945 г. като първия процес в света за Холокоста.”
Т. нар. „Народен съд” – „процес за Холокоста”?
С други думи, доживяхме правозащитна организация в България да хвали от страниците си в интернет АНТИКОНСТИТУЦИОНЕН престъпен трибунал, „узаконил” безпрецедентна кървава саморазправа с елита на българската нация, извършена по заповед на чужда тоталитарна държава.
И не само безкритично, но и с претенцията за проява на достойнство и смелост („изправянето пред нелицеприятните факти от миналото е израз на сила, а не на слабост”) да цитира невежите приказки на един от участниците в организираната от самата нея конференция „Да опознаем миналото си”, който твърди, че именно този престъпен трибунал, осъдил на смърт поне двадесет от СПАСИТЕЛИТЕ на евреите в България е… „процес за Холокоста”.
Не знам откога невежеството е израз на „сила”, а не на глупост, нито как и кога един престъпен трибунал е превърнат в „процес за Холокоста” и то тъкмо в страната, в която Холокоста не се състоя? Което, впрочем, твърди и добре известната бивша дипломатка и настояща писателка Леа Коен в едноименната си статия „Страната, в която Холокоста не се състоя“ през 2008 година (преди кой знае защо да започне да твърди друго през 2011- 2012 година).
Но тъй като в първата част вече бе достатъчно подробно разгледан забележителният с новаторството си подход на г-жа Коен да въведе като историографски метод гаданията по отношение не дори на бъдещето, а на… миналото, което би могло да се случи (но за жалост на авторката не се било случило) с несъмнено благородната цел да се освети тъмната българска история, сега продължаваме с тезите на Румен Аврамов¹, изложени в неговата книга „Спасение” и падение”.
Спасение на 50 хиляди човешки живота… в кавички?
В увода към книгата си „Спасение” и падение”, авторът пише:
„Именно заради дълбоката двусмисленост на този епизод от историята ни поставям – в съзвучие с други, усъмнили се в адекватността на думата – спасяването в кавички. При това я слагам редом с падение, тъй като, въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава запазват живота си, спасението трудно се съвместява с депортирането на останалите към нацистките лагери за изтребление, с тоталното отнемане на гражданските им права, с тяхното изселване и брутално икономическо ликвидиране.” ¹
И така, господин Аврамов смята и то – „в съзвучие с други, усъмнили се в адекватността на думата”, че спасението на 50 хиляди евреи в България по време на Втората световна война е „спасение” в кавички, което стои редом с … падението.
Наистина нямам обяснение защо (дали става дума за смущаващо незнание, за злоумишлена подмяна на истината или и за двете заедно) авторът си позволява двойна и дори тройна манипулация на фактите в твърдението си, цитирано по-горе .
Три неистини в едно-единствено изречение – наистина достоен рекорд
Първата манипулация се съдържа в израза: „въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава запазват живота си”…
Не „по-голямата част”, а всички евреи под властта (юрисдикцията) на българската държава запазват живота си. Всички до един и това е историческата истина.
Евреите, които не запазват живота си през Втората световна война от окупираните от Германия територии, включително от Беломорието и Вардарска Македония, не са под юрисдикцията и върховната власт на българската държава.
Това става напълно ясно от германските архиви и карти, където се вижда, че тези земи не са включени в границите на България. Това са земи, завладени и окупирани от нацистка Германия, в които по пълномощие на временния суверен (нацистка Германия) на българската държава са възложени временни административни функции.
Втората манипулация откриваме тук: „спасението трудно се съвместява с депортирането на останалите”…
Внушава се, че спасяването евреите в България не можело да се „съвместяло” с депортирането на други евреи от другаде (било от Германия, Франция, Съветския съюз, Гърция, Югославия и т.н.), предотвратяването, на които депортирания не беше подвластно и не беше по силите на българската държава.
Твърдението, че спасяването от страна на България на тези евреи, които България можеше да спаси и спаси до един, било „несъвместимо” с неспасяването на евреите от земи, невлизащи в границите на България, е логически абсурд.
Третата манипулация се съдържа в израза „депортирането към… нацистките лагери за изтребление”.
В случая се внушава, че през 1943 година местните (български, холандски, белгийски и т.н.) власти в окупираните от Германия земи, които по нареждане на германския окупатор ( и временен суверен) осъществяват операцията по изселването на евреите, са знаели, че не става дума за изселване, а за… изтребление?
Интересно как авторът ще докаже това си твърдение, когато първото достоверно сведение за това, че евреите от окупираните от Германия земи отиват не в лагери за осигуряване на работна ръка, а в центрове за изтребление е … от пролетта на 1944 година, когато избягалият от Аушвиц Рудолф Върба се добира до Братислава?
Ето какво пише и известният френски историк Марк Феро:
„През 1942-1943 американците не могат да повярват в реалността на ужасите, за които евреите говорят. Припомнят си фалшивите твърдения, разпространявани по време на Първата световна война, когато обвиняват германците, че режат ръцете на децата, че правят сапун от костите на мъртвите. Всички са убедени, че депортирането цели осигуряването на работна ръка.” ³
Въпросът колко души са знаели какво точно се крие зад израза „окончателно решение”, е отдавна проучен в световната историческа наука и тези, които са били наясно с ужасната истина, са отдавна установени.
Списъкът с литература по въпроса на английски, френски, немски и т.н. е твърде дълъг, за да го цитирам тук, но ако български изследователи твърдят различно от установеното до момента от европейски и американски историци, ще трябва да го докажат и то не по метода „казвам ти, вярвай ми”.
Съзнателно изпращане на смърт?
Защото на стр. 17 в книгата си ”Спасение” и падение” Румен Аврамов отива наистина твърде далеч.
Думите му: „Важно е да си дадем сметка , че – както обръща внимание Александър Везенков– съзнателното изпращане на смърт на над 11 300 души представлява най-голямата екстерминаторска репресивна акция на българските власти през войната” са не само манипулативно, невярно и невежо твърдение.
Това твърдение – че българските власти съзнателно „са изпратили на смърт” над 11 хиляди души е клеветническо и изопачаващо историческата истина, а позоваването на някакъв друг „авторитет”, който „обърнал вниманието” на автора, не помагат за измиване на позора от написана черно на бяло лъжа.
Ето защо, ако господин Аврамов не е напълно лишен от себеуважение и морал, ще трябва или да ДОКАЖЕ по безспорен начин, че българските власти са ЗНАЕЛИ, че „изпращат на смърт” евреите от Беломорието и Македония, или да се извини на българската общественост.
В противен случай Румен Аврамов ще се нареди в безславната редица на авторите, орезилили се с манипулативни и/ или невежи твърдения.
Как се съчетава репутацията на учен с употребата на израза „лицето Спас Ташев” ?
Впрочем, щеше да е по-добре за репутацията му на учен, ако господин Аврамов, вместо да си позволява недопустими презрителни изрази като … „лицето Спас Ташев” по адрес на друг изследовател на темата, който според г-н Аврамов „безочливо и грубиянски манипулира миналото”, бе споменал конкретно кои точно неоспорими факти е отрекъл господин Ташев?
Разбира се, при условие, че г-н Аврамов си беше дал труда да прочете книгата на Спас Ташев „Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове”.
Защото в нея са публикувани снимки, документи и свидетелства, за които трудно може да се твърди, че са „безочливо и грубиянско” манипулиране на миналото.
Безспорно „безочлив и грубиянски” обаче е изразът „лицето Спас Ташев”, който господин Аврамов си позволява по адрес на господин Ташев.
„Окончателното решение” – кой знаеше какво?
Но да се върнем на темата знаели ли са българските власти, че изселваните по настояване на германския окупатор евреи от Беломорието и Македония се отправят и насочват не към лагери, фабрики и индустриални терени, в които да бъдат използвани като работна ръка за Третия Райх, а към специално създадени центрове за незабавно изтребление с изградени за тази цел зловещи газови камери за умъртвяване.
Днес са известни не само колко на брой са посветените в страшната тайна на взетите решения на конференцията „Ванзее”, проведена в Берлин на 20 януари 1942 година, но и кои са. Поименно. И българи между тях няма.
Спекулациите, че Александър Белев – един третостепенен български чиновник, бил запознат с това строго секретно решение на нацистка Германия, са смехотворни.
Защото именно опазването на тайната гарантира успеха на депортациите и е абсурд чужденци да бъдат уведомявани за строго секретни решения на Третия Райх.
Впрочем, дори личната секретарка на Хитлер – и това е доказано, не е знаела за тези, създадени от нацистка Германия центрове за изтребление в Полша. По темата има документални изследвания, книги и филми.
Предположенията пък, че българският монарх цар Борис бил уведомен за истинския смисъл на т.нар. „окончателно решение”, могат да бъдат изказани само от изключително невежи и празнословни хора, които понятие си нямат нито от история, нито от дипломация. Защото колкото и да е луд Хитлер, не е бил чак толкова луд, че да споделя най-чудовищната тайна на Райха с един чуждестранен държавен глава.
А ако истината за това ”окончателно решение” не е представлявала най-строго пазена държавна тайна на нацистка Германия, защо тогава дори и в изключително поверителните лично адресирани копия от протокола на тази конференция никъде не се споменава думата изтребление или какъвто и да било синоним на умъртвяване, а са употребени всевъзможни евфемизми като „решение на еврейския въпрос”, „окончателно решение” и пр.?
Така че твърдението, че освен нацистка Германия българските власти единствени в Европа и в света са знаели каква участ очаква изселените от Беломорието и Македония евреи е или израз на фрапиращо невежество, или е безспорно доказателство за ЛЪЖА и за опит за подмяна на историческата истина. С каква цел, не е известно.
Блестящо резюме на въпроса „Кой знаеше какво” е представено от българския дипломат и известен френски журналист Евгений Силянов (1907 – 1997) в статията му „Спасението на българските евреи – За лъжата и истината”.
Ще цитирам малка част от нея, останалото може да се прочете тук.
„Втората книга излезе във Франция по повод процеса против прочутия Клаус Барби, шефа на Гестапо в Лион. Колективен труд на специалисти под редакцията на двама автори, Стефан Куртоа и Адам Райски (1987), под знаменателното заглавие „Кой знаеше какво? Изтреблението на евреите 1941-1945”.
В увода, озаглавен „Стратегия на секрета и стратегия на информацията”, фигурира част „Голямата тайна”, където авторите изтъкват същото положение, което личи от протоколите на Ванзее, но с много повече доказателства: декларациите на Хитлер против еврейството и за ликвидирането му изобилстват, но никъде няма следа от каквато и да била писмена заповед, нито указание, как може да се осъществи изтреблението на милиони хора, което накрая се извършва при условия, които човешкото въображение е абсолютно неспособно да си представи.
Стратегията на тайната отговаря на два основни императива, тясно свързани помежду си: първо, операцията на изтреблението можеше да бъде успешна само ако жертвите бъдат държани в най-пълното възможно неведение за участта, която ги грози.
Въпроса какво се знае за изтреблението на евреите бях проучил основно преди няколко години във връзка с една книга, която публикувах в съавторство с колега журналист от „Пари Мач”…
Въпросът „Кой знаеше какво?” ме е занимавал по лични и професионални авторски причини. Той е въобще изключително съществен, но добива особена важност поради недопустимото клеветническо обвинение, формулирано от авторите на брошурата. Клеветата в цял свят е углавно престъпление, получила явно неодобрението на управлението.
Освен стратегията на тайната, едно първо смешение на понятията дълго пречи да се разбере безмерната разлика между обикновените концентрационни лагери, които се създават скоро след поемането на властта от Хитлер (30.I.1933г.), в които условията са безчовечни, и изтребителните лагери, притежаващи изключителни характеристики, които ги различават от обикновените до степен, че стават нещо друго.
Те започват да функционират чак в 1942 година след конференцията Берлин-Ванзее. Нито един такъв лагер не е създаден никога в самата Германия, те са в окупирана Полша, за опазване на секрета. В разгара на войната там не може да проникне никой.
Цитираният професор Хилберг създава за тази нова категория съоръжения със зловещите газови камери термина „центрове за умъртвяване”, за да ги разграничи и не употребява за тях думата „лагери”.
Когато се говори за този трагичен проблем, много са още хората, които не знаят, че в пещта, която се показва на туристите в Дахау с още запазена пепел, никой никога не е бил умъртвяван с отровен газ в този лагер близо до Мюнхен, истинско селище от бараки, предвидени за дълготрайно пребиваване. В пещта са изгаряни телата на умрелите и, ако е вярно, че условията не са давали надежди за дълголетие, не по-малко сигурно е, че в Дахау режимът е по-малко смъртоносен, отколкото в Колима. В резюме, изтребителните лагери са малко на брой, 6 или 7, обаче с необикновена „продуктивност” и са на територията на Полша.”
Кой охраняваше влаковете при преминаването им през България?
Българските власти действително участват по настояване на върховната германска окупационна власт в операцията по изселването на евреите от Беломорието и Македония, които пак повтарям, не са под юрисдикцията на България и не е във властта на България да възпрепятства тяхната депортация.
Че депортацията се извършва по настояване и под ръководството на германския окупатор се вижда ясно и от документите, представени на процеса срещу Айхман, и от свидетелствата на очевидците кой охранява влаковете с изселените от Беломорието и Македония евреи, преминаващи през България.
Когато влаковете с изселените от Беломорието евреи преминават през България, тези, които ги виждат, са шокирани и ужасени от нечовешката гледка на натъпканите изнемогващи хора във вагоните и това е още една причина да протестират и да осуетят заминаването и на евреите от България.
Но всички очевидци твърдят, че охраната на влаковете се състои от германци, а не от българи.
Това твърди не само Екзарх Стефан в спомените си, но и комунистическият функционер Хаим Оливер, който на проведена през ноември 1983 година „Научна сесия, посветена на спасяването на българските евреи” и въпреки че громи с всички сили „фашистката” власт на България, признава, че влаковете са охранявани от германски войници. Ето откъс от неговия доклад, публикуван в издавания от българската еврейска организация Годишник, 1984:
„Спомням си ония мартенски дни и нощи, когато край трудовия ни лагер недалеч от река Струма бавно се изнизваха влаковете с изселниците. С риск да получим куршум от страна на придружаващите немци, ние подавахме или подхвърляхме на мръзнещите деца и жени торби със сухари, одеяла, дрехи, храна, а в Лом, както писа тогава нелегалният вестник „Работническо дело” „цялото гражданство се вдигнало на крак, бурята от негодувание и възмущение пробила издигнатите бариери и успяла да помогне с топла храна и дрехи, и отчасти да облекчи страданията им…” .
Че германски войници запечатват вагоните и ги охраняват се вижда и от пропагандните кинопрегледи на нацистка Германия.
Въпросът кой охраняваше влаковете с беломорските и македонските евреи е от съществено значение заради зачестилите напоследък фалшификации, в които се твърди, че за депортацията носят отговорност само и единствено българските власти.
Безспорно доказателство, че изселването се извършва по германско нареждане и е изцяло контролирано от германците е докладът от 12 април 1943 г. на германския офицер, съпровождал третия ешалон с изселени евреи, този от Скопие. Ето какво пише той:
„Въз основа на телефонна заповед на SS-Hauptsturmuhrer Данекер влакът тръгна от Скопие на 23 март 1943 г., в 12 часа, съпровождан от полицейския конвой на взвод № 1, който се състои от тридесет души под командата на сержант Бухнер”.
Накратко
Българските власти действително изпълняват искане на нацистка Германия за изселване на еврейското население от Беломорието и Македония без да подозират какво грози изселените хора.
България не е съучастник в това изселване, а изпълнител на нареждане на временния суверен на тези земи. Ако българската държава бе съучастник и подкрепяше подобна политика, тя щеше да изсели и евреите от България, които са под нейна юрисдикция.
Но напротив, България не само не ги изселва извън пределите на страната независимо от огромния натиск, на който е подложена, но е и единствената страна в Европа, където стъпва хитлеристкият ботуш, която УСТОЯВА на този натиск и която спасява всички свои евреи, задържайки ги в родината им.
Твърденията, че с изселването на 11 343 евреи от Беломорието и Македония българската държава била платила цената на живота на 50 хиляди евреи в България не отговарят на истината. Българската държава не е правила никакви пазарлъци, но просто не е могла да предотврати депортацията на евреите, които не са под нейна юрисдикция и за които българският монарх с право казва, че те „са изгнаници на хитлеровото военно командване”.
Българската държава не е имала и най-малка представа, че тези хора ще бъдат отправени в центрове за изтребление и избити до един.
Впрочем, тази теза, че българската държава преди 1944 е изпратила на смърт евреите от Беломорието и Македония се поддържа единствено от московски агенти и/ или неутешимо жалеещи за рухването на великия СССР и за които последното, което може да се каже е, че истината им е свидна.
Ето доказателство кой се гневи на истината и защо. Думите на Хана Аренд, впрочем, не само са извадени от контекста и са предадени като „мит”, но и са внушени като твърдение на Даниела Горчева. За жалост, ако се съди по неграмотните писания в „Нова Зора”, доста мърляво се е преподавало и в АОНСУ, и в милиционерските школи или пък просто „материалът” им си е бил такъв.
Но нека сега Румен Аврамов, Леа Коен, а за мое огромно разочарование и правозащитници от БХК си отговорят на въпроса как и защо внезапно се оказаха рамо до рамо с хора, които твърдят, че т.нар. „народен съд” е „първият процес за Холокоста” или до (из)учени като проф. Ангел Димов, които твърдят, че Червената армия, окупирала България през есента 1944 година, някакси се е изхитрила да спаси и евреите в страната от депортация през пролетта на … 1943.
Това навярно ще е по способа на Леа Коен „завръщане в миналото”, което не се е случило.
И нека да се попитат, ако не г-жа Коен, то поне г-н Аврамов и довчерашните ми (а надявам се и не само довчерашни) съмишленици от БХК как изобщо се озоваха на едни и същи позиции с хората, списващи „Нова Зора”?
Последните неведнъж са демонстрирали кадесарския си манталитет на обикновени клеветници и още по-обикновени червени бай ганьовци, неутешимо страдащи по разпадналия се СССР, стискащи до счупване зъби в безсилна ярост, че от Съветската армия в България остана само един гигантски бетонен паметник, вирнал заплашително чугунен шпагин в синьото софийско небе.
Но да се върнем в миналото и то не по непостижимия за обикновени простосмъртни метод на писателката Леа Коен – с гадания и догадки, а с малко фактология.
Нерешеният проблем с евреите – бежанци
След конференцията във френския курортен град Евиан, свикана по инициатива на американския президент Рузвелт през юли 1938, която завършва без да се намери решение за евреите бежанци от Германия и Австрия, германският вестник, орган на националсоциалистическата партия, Völkischer Beobachter пише злорадо с големи букви: „Никой не ги ще!“.
Конференцията в Евиан предшества Мюнхенското споразумение през септември 1938 и „Кристалната нощ“ през ноември 1938. Поканени са 34 страни, откликват 32 (Италия и Южна Африка отказват поканата). Присъстват САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Великобритания, Франция, Белгия, Нидерландия, Дания, Швеция, Норвегия, Швейцария, Ирландия, както и страни от Южна Америка – Аржентина, Бразилия, Чили, Боливия, Колумбия, Коста Рика, Куба, Еквадор и т.н.
Оказва се, че нито една страна (освен Доминиканската република, която се надява да получи значителни финансови облаги) не е готова да приеме бежанците.
Нидерландия се съгласява да поеме още евреи от Германия при условие, че емигриралите до този момент в страната първо получат убежище някъде другаде.
Франция, Великобритания и останалите страни твърдят, че лимитът им за поемане на още бежанци е надхвърлен и не са в състояние да поемат още емигранти, а всички вкупом се оплакват от финансови и икономически затруднения след Голямата депресия.
Великобритания се опасява, че Палестина ще бъде посочена като убежище за еврейските бежанци и се стреми да го избегне на всяка цена.
Британската преса и Римокатолическата църква също се противопоставят на приемането на еврейски бежанци в Палестина. /Британската политика по този въпрос е в основата на трагедията с еврейските бежанци от кораба Струма, достигнали благополучно бреговете на Палестина, неприети от британските власти и върнати обратно, а докато текат преговорите, потопени от съветска подводница в Черно море./
Единственият „резултат“ от тази конференция е създаването на Междуправителствен комитет за бежанците, за който Обществото на народите ревниво решава, че се намесва на негова територия и определянето на квоти за еврейски бегълци за всяка страна, което е безсмислено, тъй като определените квоти са вече надхвърлени до този момент.
Провалът в Евиан дава зелена светлина на Хитлер да предприеме геноцида спрямо евреите.
Причината пък Рузвелт да се откаже от застъпничеството си за евреите е, че не иска да дразни общественото мнение в САЩ.
„Проучванията в Америка показват – пише Феро, – че две-трети от американците, начело със синдикатите са враждебно настроени към увеличаването на определената в Евиан за всяка страна квота за емиграция. Единствено 10 хиляди еврейски деца са приети извън квотата.“
Реално погледнато никой не си мръдва пръста да спаси евреите, тъй като проблемът за приемната страна на евентуално спасените евреи остава нерешен. Разглежда се възможността за приемане на бежанците на Вирджинските острови или в Либия, но нищо не се предприема.
„По тези причини – пише Марк Феро – може да се твърди, че съюзниците са направили много малко за спасяването на евреите, които все още не са били унищожени. Тъй като не може да се вземе решение къде да бъдат настанени, всички смятат каузата за изгубена. Дори евреите в САЩ в крайна сметка се интересуват повече от раждането на бъдещата държава в Палестина, отколкото от съдбата на интернираните им едноверци.“ ³
Спасени и отгледани в България еврейски деца от други страни
България не е поканена на конференцията в Евиан. През същата тази 1938 година обаче чрез Международния червен кръст десетки семейства в България приемат за осиновяване еврейски деца от Австрия и Германия.
Така например, Марко и Ерна Бакиш от София осиновяват и в продължение на десет години отглеждат като свои двете деца на живеещи дотогава в Австрия полски евреи, на които се наложило да бягат от страната след проведения през същата година Аншлус (присъединяване) на Австрия към Германия. Момченцето Ерик било на годинка и половина, а сестричката му Вирка – на 4-5 годинки. След войната се оказало, че родителите им все пак са оцелели и през 1948 година Марко Бакиш завежда децата в Истанбул, където ги предава на майката и бащата. Раздялата не била лека, защото Марко и Ерна обикнали децата като свои.
Този разказ, документиран през 1998 година и запазен за фондацията на Спилбърг в САЩ „Шоа”, обаче е важно свидетелство, че без да се бие барабан, в България са били спасявани и евреи или деца на евреи от други страни. И това също обяснява защо България е единствената страна в Европа, в която след приключване на войната, евреите са повече, отколкото преди започването й.
Или и това е спасяване в кавички, господин Аврамов?
Нека да напомня, че след Аншлуса на Австрия, неутрална Швейцария бездушно (или по-скоро малодушно) отказва да приеме бежанци евреи, за да не дразни хитлерова Германия. Нещо повече, швейцарски граничар, отказал да се подчини на тази заповед и пропускал евреи бежанци в страната, е изпратен в затвора, а реабилитацията си получава едва в наши дни, когато вече не е жив.
Но да обърнем сега поглед към евреите в България, които са предмет на изследването на Румен Аврамов и за които той твърди, че са с тотално отнети граждански права.
(следва)
–––––––––––––––––––––––-
¹ Румен Аврамов е доктор по икономика. Роден е през 1953 г. в Париж в семейството на комунистически функционер, по това време дипломат. Работи в Икономическия институт при БАН в периода 1976-1990. През 1990-1991 е съветник на президента Желев по икономическите въпроси. Съосновател и зам.-председател от 1991 до 1994 на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към правителството. От 1995 г. е програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Член на управителния съвет на БНБ. Автор на икономически и исторически изследвания, между които „Стопанският XX век на България”. За повече информация виж автобиографично интервю с Румен Аврамов, публикувано в том първи на сборника „Историята, населена с хора”, ИК „Гутенберг”, София, 2005.
²Вж: Румен Аврамов. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” , Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012
Вж Марк Феро. Седем мъже на война. История на Втората световна война, изд. Рива, 2010, стр. 229
Вж „Държавният антисемитизъм 1940-1944“, клуб Обектив, 27 септември 2012г.
Вж Спас Ташев. Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове, Македонски научен институт, София 2012
