Думата „робот“ е използвана за първи път от чешкия писател Карел Чапек в негова пиеса от 1920 г. А понятието „роботика” е въведено от американския писател Айзък Айзимов през петдесетте години на миналия век в сборника му с разкази „Аз, роботът”. Роботът е автоматична машина, която може автономно да изпълнява определени задачи, с помощта на електронно програмирани инструкции. Чрез своя външен вид и движения роботите често създават усещането, че имат собствени намерения и самостоятелна способност за действие. Те обикновено се използват за изпълнение на задачи, прекалено еднообразни или опасни за човека. Тези приложения включват почистване на токсични отпадъци, изследване на океаните и космоса, хирургия, минно дело, спасителни операции, търсене на пехотни и танкови мини и др. Проправят си път и в развлекателната индустрия и домашното здравеопазване. Създават се все по-усъвършенствани модели. Вече могат много неща – да пеят, танцуват, дори да се бият. Роботът е водонепроницаем, огнеупорен, има феноменална памет. Може всичко като човека и дори повече. Вече има мимика, изразяваща радост, тъга, учудване, дори и гняв. Изпълнява дословно заложените в програмата му инструкции. Но ако човекът може да лъже, то роботът не умее това. И има един проблем – човешките емоции за него, поне засега, са недостъпни.
Противно на казаното дотук, в момента съществува и обратната тенденция. Превръщането на нормалния човек в робот. И тя все повече се задълбочава. В музикални и танцови шоу програми стана твърде модерно имитирането на куклени механични и роботоподобни движения. Дори в You Tube наскоро гледах клип от шоу програма с такъв изключително правдоподобен танц. Все още танцьорът го изпълнява, без в мозъка му да е заложен чип. Да… ЧИПЪТ, със заложена в обем на лещено зърно огромна информация, и възможност да приема и предава на разстояние мозъчни сигнали. Но ще стигнем и до него.
Началото на тенденцията за роботизиране е все по-голямата ни зависимост от техниката и дори пристрастеност, особено към компютрите и към всички модерни форми за комуникация. Обикновена гледка по улиците и в автомобилите е хората да разговарят отнесено чрез мобилните си телефони, често с прикачена на ухото миниатюрна слушалка. Това миниатюрно устройство, даващо възможност, за добро или зло, да бъде проследен къде се намира притежателят му. Някои изпадат в истинско паническо разтройство, ако не са ежеминутно „онлайн” и трескаво ровят в джобове и чанти, докато намерят джаджата, настоятелно сигнализираща за връзка. Ден след ден, през цялото си активно време човек разговаря, общува, доверява и разкрива себе си само на компютъра. Често до степен, че вече не може да общува с други хора. Те вече му се струват елементарни. Това особено важи за програмистите. Някои, интелектуално „се влюбват” в компютъра, отучват се от нормална човешка взаимност. До такава степен, че вече не са в състояние да се влюбят истински в жена. Често не могат и да се оженят.
Някои фирми в развитите страни, обезпокоени от тази тенденция, започват да организират смесени увеселителни мероприятия за създаване на трайни връзки, но без особен резултат. Но проблемът не е в срещите. Той е другаде и затова е много по-тревожен. Създава се нов вид отчуждение между хората и последствията могат да бъдат необратими. Особено в нашето динамично и безцеремонно време. Например съдбата на един служител, който не е в състояние да догони другите, да се адаптира към бързия прогрес на технологиите. Отказва се да ходи на работа, накрая влиза в психиатрична клиника. По-късно се подобрява е принуден отново да започне работа. Наглед състоянието му се е подобрило. В деня на изписването му от болницата благодари на лекуващия лекар, че се е оправил. Всъщност до такава степен, че вече може да се самоубие. Прибира се и се обесва! Може би си измислям? Попитайте психиатрите! За тях няма по-интересно нещо от човешката психика. Новото време непрекъснато предлага нови ситуации. Поставя човека в нова среда. Но дали този човек може така бързо да се преустрои, да живее по нов начин, с нови ценностни критерии? За сметка на какво става тази адаптация?
Може би всичко започна с това удивително изобретение, с което живеят новите поколения от средата на миналия век насам. Телевизорът! В началото примитивно черно-бял и скромен, а днес дръзко навлязъл с нереално кристалния си образ в ежедневието ни и властно налагащ своите правила. Привличащ погледа като магнит. Нарушил навици и традиции, създавани столетия, той кара милиони хора вечер да захвърлят книгата или списанието, да не отидат на театър, да се откажат от срещи с приятели и любими, за да му правят компания до късно среднощ. Той ги държи в домашното пространство деспотично и ревниво, не оставя съзнанието им за миг свободно, държи ги в доброволен и продължителен плен. Като емблема на новото време по покриви и балкони са накацали сателитни чинии, както и провиснали с хиляди километри кабели на кабелните оператори. Малкия жител на планетата ни, още докато седи на своето гърне, става свидетел на междупланетни полети, гмурва се в океанските дълбини, вижда отблизо екзотични растения и животни, както и най-зловещи насилия и убийства. Всички земни тайни му се разкриват в малката стая, където играчките лежат на пода. Той е свидетел на безброй неща. На всичко! И хубаво, и грозно…
Пускаш разсеяно телевизора, без особено желание да гледаш, а той намира начин да хване погледа и притегли вниманието ти. Да те пипне здравата и да не те пусне часове наред. Какви удивителни полюси на въздействие! Какво съчетание на поразителни крайности! Телевизорът създава и убива. Изгражда и руши. Сее добро и зло. С еднаква сила и еднакви средства. Милиони хора гостоприемно и доверчиво са го приели в дома си, нощем залоствайки вратите със секретни брави. А на екрана се бият и стрелят в див екстаз убийци. Той въвежда престъпниците в спокойните и тихи домове сред децата, ококорили очички в него. Убийците минават през всички секретни ключалки и от екрана стрелят в детските души. Пийпълометричните изследвания показват интереса към конкретните предавания. Най-висок е в така наречения праймтайм – между 19 и 21 ч. И точно тогава се пускат по екрана многосерийните любовни, детективски и други сериали, които държат будно вниманието на зрителите и ги карат да очакват следващите серии. Всеки такъв филм се избира като най-благоприятен фон за рекламите на фирмите, заплащащи програмата. А какъв фон за реклама на прах за пране или за паста за зъби може да бъде един дълбоко социален и ярко художествен филм?
Но да оставим търговските реклами. Те са най-дребният, макар и дразнещ детайл. По-страшно е съчетанието на това блестящо техническо чудо с алчната жажда за печалби. С властта на политици, банки и монополи. С безскрупулните сделки на гърба на народа. От екрана тече и ни бомбардира непрекъсната политическа пропаганда, некоректно представяне на факти и събития. Тече денонощно зомбиране на съзнанието на хората, в съответствие с интересите на шепа хора, домогнали се до властта. С чалга, Биг Брадър, порнография, проточени и безсмислени шоу програми, които затъпяват, оглупяват, опростачват, деморализират и отвличат вниманието на хората от проблемите на настоящето. Налагат интелектуално и морално несъстоятелни хора за политици и общественици, както и фалшиви критерии за оценка на случващото се. Стремежът им е тази наивна, манипулирана и покорна аудитория да се увеличава и мултиплицира. Принизяването на образованието, бедността и мизерията са активния им помощник. За тяхно съжаление, все още се намират хора, имунизирани срещу тази зараза. А тяхната далечна цел е ЧИПЪТ, който да бъде инплантиран на всеки, уж в името на благородни цели. А в същност, чрез него да ни направи послушна и покорна роботизирана общност. Ще го позволим ли?
Светослав Атаджанов
„Пускаш разсеяно телевизора, без особено желание да гледаш, а той намира начин да хване погледа и притегли вниманието ти. Да те пипне здравата и да не те пусне часове наред.“
Има начин за преодоляване на тази зависимост: просто издърпваш щепсела и не пускаш Изкусителя в семейната си общност.
Щом като от екрана тече повече зло, отколкото добро, то само от тебе – теле-зрителя – зависи да му врътнеш кранчето.
Само че, за да го сториш, трябва първо да се събудиш. А научни изследвания, осъществени преди години от американски учени сочат, че над 90% от хората по света притежават мозъци, които пребивават в блажено сънно състояние, и през целия им живот не се събуждат. Именно към тях е ориентирана модерната „сънна болест“ – ТиВи-то.
За желаещите все пак да се събудят – един безплатен съвет от две стъпки:
1/ пускаме телевизора само за да узнаем прогнозата за времето;
2/ научаваме прогнозата за времето от Интернет и пращаме телевизора в килера.
„Тече денонощно зомбиране на съзнанието на хората, в съответствие с интересите на шепа хора, домогнали се до властта.“
Тази формулировка като че ли не е дообмислена – в действителност, „домогналите се до властта“ не са нещо повече от „сламени човеци“ (юридически жаргон за подставени личности), „кукли на конци“ – хора, изтъргували и дали своите прегорели съвести под наем на Мамона; „шепата хора“ всъщност са част от един световен корумпиран елит, домогващ се до налагане на користния си интерес върху всички останали на Планетата.
„А тяхната далечна цел е ЧИПЪТ, който да бъде инплантиран на всеки, уж в името на благородни цели. А в същност, чрез него да ни направи послушна и покорна роботизирана общност.“
„Тяхната далечна цел“ беше предсказана още преди почти две хиляди години:
„16. И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им,
17. та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има белега на звяра, или числото на името му.“ (Откровение на Йоана 13:16-17)
Все пак авторската (да не се бърка с „политическата“!) коректност изисква позоваване на първоизточника.
Иначе – като цяло (изключвам отделни граматически и правописни несъответствия) – есето на Светослав Атаджанов е написано в превъзходен стил и говори убедително, че авторът му е сред малцината будни жители на планетата Земя.