По-долу поместваме текст от Даниела Горчева написан след провеждането в СУ на паметна конференция по повод 70-та годишнина на дъщерята на комунистическия диктатор Тодор Живков – Людмила. Автортът допълва: Всички алюзии с действителни лица и събития са случайни.
Ние ще добавим думите на уважаван наш читател: Защо нямаше тема “Ако Людмила не беше Живкова, какво щеше да може да направи” или някои сравнителен анализ “България – Сирия: семейство Живкови и семейство Асад”.
Или може би ще има друга конференция “Дисидентство в България и КНДР и ролята на съответните семейства”. Сред сем. Ким има и дисиденти, докато в сем. Живкови само ВИП Брадър може да определи на кой са по-големи заслугите – на Владко или на Тошко.
*****
– Университетът е Libertatis Praesidium – каза натъртено деканът, не сваляйки строг поглед от журналистката и преведе латинския израз, виждайки изуменото й изражение: – Крепост на свободата. Затова тук не забраняваме конференции.
– Аз Ви питах дали това е научна конференция или честване на юбилея на една личност – опита се да поясни журналистката.
– А какво значение има? – не разбра деканът.
– Ами… – смути се журналистката, – питах се какви са критериите в Алма Матер за тържествено проведени юбилейни възпоменания? – и виждайки на свой ред изумения поглед на декана, поясни: – Трябва ли личността да има заслуги към науката и културата в България и Европа или всеки може да си празнува годишнината тук? Например, ще организира ли Софийският Университет честване на сина на Муамар Кадафи? И той играеше роля, подобна на ролята на Людмила Живкова.
– Какво общо има синът на Муамар Кадафи? – възмути се деканът.– Людмила е наш продукт.
– Или вие сте неин? – наивно попита журналистката.
Деканът сви рамене нетърпеливо, спомняйки си крилатата фраза, изписана на един паметник (кой ли, по дяволите, я беше казал) „ние сме във времето и то – в нас, ние него обръщаме и то – нас” и се замисли дали не може да използва тази сентенция в речта си утре? Хм, не звучи зле: „Ние сме в Людмила и тя – в нас, тя нас обръща и ние – нея…”. Деканът притвори очи, чувайки вече аплодисментите в залата на утрешната конференция, но като ги отвори, видя отново същата досадна журналистка пред себе си и без да прикрива раздразнението си, попита:
– Имате ли още въпроси?
– Всъщност, да ndash; извинително каза журналистката. – Каква беше темата на конференцията?
Деканът се ядоса не на шега. Тия неграмотни журналисти, даже темата не са прочели!
– Как каква?– сопна се той и натърти:– „Културното отваряне на България към Европа“!
– Култ… – какво? – заекна журналистката, записвайки бързо в бележника си.
– Културното отваряне на България към Европа! – с нетърпящ възражение глас повтори деканът.
– Извинете, но за кой период става дума? – попита журналистката.
Деканът, иначе спокоен човек, вече усети как му ври и кипи отвътре. Ама тия, днешните, нищо не знаят! Как за кой период???
– Как за кой? – хвърли той изпепеляващо презрителен поглед към журналистката.– За Людмилиния период!
– Извинете – не мирясваше журналистката.– Но нали Людмила Живкова умира през 1981 година?
– Да – отвърна деканът и една сълза издайнически се прокрадна в лявото му око. – Людмилка ни напусна през 1981 година. Съвсем внезапно. Помня като днес. Никой не можеше да повярва. Осиротяхме.
– В такъв случай – продължи да пита журналистката, без ни най-малко да се трогне пред мъката на осиротелия преди двайсетина години декан, –в такъв случай, става дума за културното отваряне на България към Европа през 70-те години?
Ей, на тия журналисти всичко трябва да им го сдъвчеш и изплюеш. Мързи ги да четат и това си е!
– Разбира се, че за 70-те години и особено за края на 70-те!– отговори деканът, решил твърдо да прояви снизходителност пред журналистическото невежество.
– Но… – журналистката изглеждаше истински смаяна. – По това време България е оградена с минирани граници, а въоръжени до зъби граничари стрелят и убиват на място дори 16-годишни деца, дръзнали да поемат пътя към Европа? По това време в България има осъдени на затвор, защото са чели „забранена” литература или защото са „мислели да бягат”.
– Госпожице! – деканът загуби търпение.– Аз ви говоря за „културно отваряне”. Да бягаш не е културно! Да четеш неразрешена литература, не е културно! Това е липса на всякаква култура и възпитание! За такива хулигани имаше лагери за превъзпитание! И правилно! Не може всеки да е културен! В държавата имаше една културна личност и тя беше Людмила Живкова.
Деканът почервеня и се задъха. Ех, ред имаше едно време, не е като сега! Погледна часовникът си и с тревога отбеляза, че ако продължава да хортува с това невежо създание, ще изпусне кюфтетата със сос бешемел. Все пак, въздъхна и направи последен опит:
– Тогава всичко беше културно, защото имаше ред! Кой да стане академик, кой – професор, кой народен деятел на културата, кой – заслужил. Не е като сега. Сульо и пульо – професори! Дращят на чужди езици, хойкат по света, срам нямат!
– Разбирам – проумя накрая журналистката, очевидно предала се пред красноречието на декана.– В един свой анализ „Семейството–начин на употреба” проф. Никола Георгиев пише: ”Просто и кратко казано, Людмила пое културата, а съпругът й физкултурата – е, разбира се, не в нейните потни низини, а в олимпийските висини.”
– Професор Никола Георгиев никога нямаше да стане професор, ако не беше рухнала Съветската империя, а с нея и социалистическа България –почервеня отново деканът. После се овладя и добави: – Но в случая е прав. Дъщерята отговаряше за културата, а зетят – за физкултурата. Нали Ви казах, че ред имаше тогава, не е като сега!
– В едно дамско западно списание имаше снимка на Людмила Живкова, заобиколена от добре сложени мъже в костюми, които й носеха пазарските торби – каза журналистката и вдигна въпросителен поглед към декана: – Вероятно за това културно отваряне към Европа става дума?
Изтощен, но удовлетворен, деканът кимна:
– Именно. Нали затова правим научна конференция! Ние сме Университет.Libertatis Praesidium. Крепост на свободата.
– Значи все пак е научна конференция – побърза да запише журналистката. И добави с големи букви: – Libertatis Praesidium.
Деканът кимна и с бърза крачка се отправи към мензата. Журналистката прибра бележника си и се запъти към изхода. Главният редактор щеше да е доволен. Беше й казал: „ТЕ имат грижата да създават събитията, а ние – да ги отразяваме. Като кажат, че става дума за наука, значи е наука! Университет е това, не лукова глава! И в носа си да си бъркат и да вадят продукцията оттам, пак е в полза на науката. Ако щат научна конференция и за височайшите кихавици, с които владетелят на Острова на мижитурките е ощастливил поданиците си, да спретнат, ние пак ще я отразим. Това е нашият дълг! Затова ни плащат!”
Журналистката излезе от Университета, вдигна глава и впери погледа си в бетонния паметник на Червената армия отсреща. Високо в синьото софийско небе, над Алма Матер стърчеше победоносно един шпагин.
– Крепост на свободата – развълнувано си повтори думите на декана младата журналистка и забърза към редакцията.
www.svobodata.com
Снимка: БГНЕС
Из http://www.krumblagov.com/investigations/lussi1.php
„Въпреки авторитетните подписи под заключението малцина му вярват. На 21 юли 1981 г. дори за най-близките й сътрудници смъртта на Людмила Живкова е мистерия. Нейният заместник в Комитета за култура Емил Александров си спомня за погребението:
„Охраняват трупа й повече, отколкото се охранява жив ръководител. Какво толкова се страхуват от този труп? И затова ли не публикуваха нищо за аутопсията й?“
Тогавашният шеф на катедра „Съдебна медицина“ проф. Иван Попвасилев десет години по-късно твърди горе-долу същото. Той изпитвал студенти, когато го повикали и му казали, че акад. Малеев иска да вземе тялото на Людмила за аутопсия. От страх пред авторитета му Попвасилев се съгласил. Според него
медицинската комисия била незаконна
поне по три причини:
1. В нея нямало съдебен медик;
2. Присъствал роднина на мъртвата – Малеев е вуйчо на Живкова;
3. Проф. Йорданов е участвал в реанимацията й.
Но в комисията има нещо още по-забележително. Старият съдебен медик греши. Сцената с Малеев не би могла да се разиграе, защото по това време той изобщо не е в България. Документирано е, че на 21 юли 1981 г. академикът е бил в командировка в Италия. Десет години по-късно той признава:
„В деня на аутопсията бях във Флоренция на международен конгрес по химиотерапия… Пристигнах в България вечерта преди погребението на Людмила Живкова и видях трупа й едва на траурната церемония.“
С други думи, подписът на председателя на комисията е сложен само за тежест. Телохранителят Мурджев оспорва не само причината за смъртта, но и датата. Той твърди, че още когато лекарите дошли, Живкова вече не е давала признаци на живот.
Тези противоречия основателно хвърлят сянка на съмнение върху официалното заключение за ненасилствена смърт. Версиите за конспирация са много, но се свеждат до две. Едни казват, че Людмила Живкова се е самоубила, а други, че е била убита. Баща й в спомените си признава:
„Трудно ми е да го изрека, но не мога да кажа дали кончината й е била естествен резултат от изчерпване на жизнените й сили, или е имало и някакво външно „вмешателство“.
Защо се е съмнявал Тодор Живков?
Публикувано във вестник “Стандарт” на 14 юли 2003 г.
2. Има ли Кремъл пръст в тайната?
Черненко идва да предупреди Живков да спре дъщеря си
Версията за убийство датира от първите дни след смъртта на Людмила Живкова. И тъй като беше немислимо някой в България да дръзне да посегне на дъщерята на Първия, съмненията се насочваха автоматично към господарите на Живков в Кремъл. Тогава на власт в СССР беше Леонид Брежнев, чиято доктрина за ограничения суверенитет допускаше намеса във вътрешните работи на всяка страна от съветския блок.
По онова време противоречията във върхушката грижливо се прикриваха, но сега вече е ясно, че
дъщерята на Първия влиза в конфликт
с праволинейните комунисти. Техен водач става председателят на Народното събрание, а по-късно председател на активните борци против фашизма Владимир Бонев, а сборен пункт – съветското посолство в София.
Правоверните се оплакват от увлеченията на Людмила по източния мистицизъм и окултизма, от срещите й с врачки, но ги представят като опасно „западно влияние“. По дипломатическите канали тяхното безпокойство се предава в Кремъл. Преди смъртта си Тодор Живков признава:
„По време на визитата й в Съветския съюз през 1981 г. тя на два пъти е била критикувана в Централния комитет на КПСС за провежданата от нея културна политика. Навярно са я намирали за прозападна, а тя беше просто много разкрепостена и много българска…“
Факт е, че скоро след смъртта на Людмила Живкова рязко намаляха западните филми, пускани в българските кина, и преводната литература от Западна Европа и САЩ.
Според руския мистик Валентин Сидоров, приятел на Живкова и неин чест гост в България,
на тайна визита в София пристига
един от най-влиятелните членове на Политбюро на ЦК на КПСС, който след три години застана начело на Съветския съюз – Константин Черненко. Неговата цел е да тушира напрежението между българското ръководство и съветското посолство. Москва отказва паспорт на самия Сидоров, въпреки че той има лична покана от Живкова.
Но и българското Политбюро всъщност не е единно и сплотено зад Тодор Живков. Малко преди смъртта на Людмила консерваторите в него постигат важни победи – Людмила е отстранена от поста ръководител на подготовката за честването на 1300 годишнината на българската държава и на нейно място е избран баща й. Той няма как да възрази. През юни премиерът Станко Тодоров, смятан за либерал, е сменен с верния на Москва Гриша Филипов – хардлайнер, роден в Съветския съюз, който дори български говореше с руски акцент.
Самата Людмила мисли, че руснаците я шпионират. При последното си посещение в Индия през март 1981 г. тя се усъмнява, че телохранителят й Димитър Мурджев е съветски агент.
Всичко това дава основание на заместника й в Комитета за култура Емил Александров да твърди: „Твърдо съм убеден, че
помогнаха на Людмила да умре
Но как – не знам.“
–––––––––
http://www.youtube.com/watch?v=xDUZZ4wExv8