Днес е денят на народните будители. Традиционният ритуал по издигане на националния флаг и тържествена смяна на почетния гвардейски караул ще се проведат 12.00 часа пред парадния вход на сградата на президентството на „Дондуков“ 2. На церемонията ще присъстват президентът Росен Плевнелиев и вицепрезидентът Маргарита Попова.
Д
енят на народните будители е посветен на просветителите и книжовниците, които са изградили и съхранили духовните ценности и културното самосъзнание на българите.
Като будители най-често се споменават имената на хора като Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Паисий Хилендарски, Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, Св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и още мнозина.
За първи път Денят на народните будители се чества през 1909 г. в Пловдив. През 1923 г. цар Борис Трети обявява 1-ви ноември за общонационален празник в памет на заслужилите българи. През 1945 г. празнуването на този ден е забранено. Честването му се възстановява на 28 октомври 1992 г., когато е обявен официално за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения.
Източник: в. „Дневник“
„Мен ме роди българската земя”
Днешните будители няма как да бъдат забелязани, делото им ще даде плод в бъдното
Иван Петрински, в. „Сега“
 |
| Герб на България от „Стематография“ на Христофор Жефарович, 1741 г. Освен този главен български герб, в книгата си Жефарович включва ясно обозначени и със собствени знаци редица български области, които в един или друг исторически момент имат по-самостоятелна роля в българската история. |
По лъкатушния ни исторически път са се намирали, винаги когато е било нужно, достатъчно будни българи, които да посочат накъде да вървим. Техният брой е бил толкова по-голям, колкото по-съдбоносни за българския народ са били времената. Тези прозорливи люде, които така сполучливо наричаме будители, преди всички други българи провиждат в бъдното и насочвани неизменно от своя дълг, според народната нужда, водят България напред. За да я има.
Един въпрос често ни терзае: как да разпознаем будителите днес, в наше време, за да им окажем приживе почестите, които несъмнено заслужават. Отговорът е един – няма начин. Днешните будители няма как да бъдат забелязани, делото им ще даде плод в бъдното, не ни е дадено да знаем за него отсега. А и винаги се намират безочливи ласкатели, които безсрамно да нарочат за будител я началника си, я друго някое безлично същество. Помните, вярвам, преди десетина години вече преживяхме унижението тържествуващо да ни сочат за будител един случаен президент, когото ще помним с шапките на жена му, един съвсем празен министър-председател, цяла поредица недостойни агенти с черни досиета, някои даже си купиха званието „Народен будител“, казват за около 2000 зелени, евтиния. Имали бол пари, ще кажете след Алеко, платили, имената им дори днес никой не помни, какво остава за след време.
Само историческото време и единствено то може да посочи будителя. Не е като да си жив апостол, не е титла това, нито купена научна степен, нито изпросен орден и медал, нито добре платена държавна награда. Само историческото време може да покаже кой е намерил верния път за България и е имал смелостта с пръст да го посочи на другите.
Да, трябва смелост, за да се възправиш срещу хулите и подигравките, щом си уверен в правотата си, прозрял си в бъдещето и знаеш верния път. Не е като да пълниш банковите си сметки, когато случайността и верни другарчета в игрите са те издигнали нависоко, уж за да служиш на народа си, но е неизмеримо по-благородно.
Смелост и благородство са нужни дори само да следваш собствения си път, без да се отклоняваш. Хилядократно по-нужни са те, за да поведеш и другите след себе си, а трябва и пълно себеотричане, за да не спреш по средата. Само народните будители могат да извървят пътя, който са начертали за себе си и за България. За да се види и разбере това, е нужно достатъчно историческо времево разстояние, нищо друго.
* * *
Цяла една епоха – епохата на Българското възраждане, прелива от родолюбиви мъже и жени, за които народното добруване стои най-високо. Такова стълпотворение от достойни люде, готови за саможертва, може да се срещне сигурно само в най-критичните мигове от българската история. Говори се и се пише най-често за дейците в този процес, които следват във времето Паисий Хилендарски, много по-рядко се споменават неговите предшественици. А те не бива да се забравят най-малкото защото нищо и никой не идва на празно място – предтечите трябва също да се помнят и знаят.
В средата на робството, а и след нея, историческото знание е от първостепенно значение за подигането на българите срещу тиранията. Точно през XVII в. страхът от завоевателите полека започва да отстъпва място пред народностното осъзнаване на покорените в Османската империя. В съзвучие с общоевропейската обществена мисъл и по българските земи се пробужда силно национално чувство, избуяват далечните вече спомени за славната ни държава, за страшни царе и величави победи.
Всъщност и по това време, и чак до края на робството няма по-мощен подтик за националното чувство на предците ни от величието на средновековната българска държава. Така вече става ясно защо именно представители на славни стари български родове в Чипровци, Силистра и Македония най-напред подемат борбата за национално освестяване. Мнозина по това време разбират незаменимата роля на историческото знание в националното ни възраждане, но някои успяват ясно да изрекат целите на същото това знание – обединение и пробуждане на българите.
Възникването на интерес към българската история всъщност вече е налице сред просветените чужденци, но несъмнено значение за Българското възраждане имат домашните автори. Без съмнение пръв сред тях е Петър Богдан Бакшев (1601-1674) от Чипровци, който почти в края на живота си написва първата „История на България“ (ръкопис от 1667 г.). Макар само малка част от това съчинение – увод и 4 глави от общо 20 (Б. Димитров, 1985) да е достигнала до наши дни, и те дават ясна представа за качеството на произведението, което очевидно обобщава всичко, известно до този момент, за българската история. Въпреки авторовото уточнение в увода (вж. Извори) преувеличения от любов към родината не са нужни, самото написване на първата съвременна българска история е напълно достатъчно, за да причислим Петър Богдан сред най-ранните предтечи на Българското възраждане. Без съмнение неговите произведения идеологически обосновават и първия по-значителен и организиран бунт срещу завоевателите – Чипровското въстание от 1688 г.
Основната идея в съчиненията на друг предвъзрожденец – Кръстьо Пейкич (1665/1669-1731), също от Чипровци, е идеята за единството на всички българи (Ил. Конев, 1979). Вярно е, че основното произведение на този високообразован и безспорно изключително надарен българин – „Огледало на истината между Източната и Западната църква“ (1716 г.), може да се стори твърде отвлечено за съвременния читател, доколкото българите католици днес са сравнително малко, но очевидно въпросът за религиозното единство на българите е достатъчно важен в началото на XVIII в. Може би малко встрани от общите стремления стои „Автобиография“ на силистренеца Партений Павлович (1695-1760), но темата за единството на българите е основна и за него. Та как иначе може да се противостои на поробителя, ако дори християните в империята не са единни?!
Христофор Жефарович (края на XVII в.-1753) от Дойран е вероятно най-известното име сред всички предтечи на Българското възраждане. Макар вече да е доказано, че неговата „Стематография“ (1741 г.) има и други високообразовани автори, макар съвсем точно да е известно какъв точно е приносът на Жефарович в това произведение, то повече от ясно е, че включването както на гербовете на България, така и на гербовете на населени предимно с българи области, които имат важно значение в българската история, сред гербовете на напълно независими по това време държави ще да е изиграло изключителна роля за подигането на националния дух. Христофор Жефарович е точно от будителите, които сочат пътя. Само някакви си двайсетина години остават до Паисий и неговата „История славянобългарска“, чиято мощ ще възпламени напълно и завинаги българският национален дух.
Извори
„Мнозина са описвали българската история, всеки, както е смятал за вярно или похвално. Разумно изглеждаше да се помоли някой от това племе да хвърли светлина не само върху неща, които е чувал или е прочел в книгите, но и за наученото за бащината земя от [собствен] дълъг опит… като различава истината от лъжата, и [да] разкаже за земята и областите, реките и планините, които сам познава добре. Мен ме роди българската земя, сега, почти грохнал от старост, същата родина ме крепи като разпадащ се кораб след дълги и разнообразни пътешествия, но не мисля да обхвана всичко, а смятам да изясня някои само неща, да разпръсна заблудите, разпространявани необмислено от други, да защитя древността на католическата вяра и управлението на църквата в тези области…
Съзнавам, разбира се, слабите сили на таланта си и колко малко блясък и изящество може би ще даде на човечеството грубото ми перо; но към този дълг ме тласкат природата и насърченията, които чувам, та всеки като частица от света да съдейства за общото благо…
И така, за да бъде прав пътят ми към истината, поставих си за цел да не се разпростирам по-нашироко, отколкото е редно, нито любовта ми към родината да преувеличи нещо…“
Из „История на България“ от Петър Богдан, 1667 г.
„От своя страна аз не само се моля на Бог да бъдат моите братя християни [православни] съединени с нас [„кристияните“, така Пейкич обозначава българите католици], но моля още същите християни да се молят и те на Бог за това единство и от своя страна да не поставят никакви пречки, както правят това много неразумни, които сега псуват нашата вяра, нашия закон… и прибягват до много други обиди, които аз се срамувам да напиша… Първо, мои мили братя, с тези ваши необосновани действия не само погубвате своята душа, но още спомагате за това Бог да чуе невярната молитва на турчина, който навсякъде моли Бог да няма мир между християните…
Когато и да разговарят помежду си кристияни [католици] и християни [православни], един друг да не се обиждат, а да разговарят тихо, благодушно и без претенциозност, защото с грубост единство не се постига…“
Из „Огледало на истината между Източната и Западната църква“ на Кръстьо Пейкич, 1716 г.
