Конференцията в Брюксел през погледа на Снежина Мечева, директор на Българското училище към посолството ни в Лондон и говорител на АБУЧ
На 7 и 8 ноември в сградата на Европейския парламент се събраха представители на българските общности от 23 страни по света. Най-многобройни бяха дейците от българските училища в чужбина. И това не бе случайно. Училищата са най-масовите организации на българската диаспора и са едно голямо световно семейство, обединено не от политически интереси, а от една значима кауза – да има България отвъд Дунава. А Българското ще живее, ако говорим, пазим, милеем и кътаме в сърцата си езика на родината. Това е мисията на Българския учител и затова отново всички се събрахме в Брюксел, за да говорим на един език с Държавата.
Вицепрезидентът Маргарита Попова изтъкна, че днес времената са различни, новата политика не се прави на тъмно, а със силен акцент отвън навътре. Като член на Европейския съюз България следва да има европейска политика в европейския контекст. Затова е необходима актуализирана модерна политика между институциите и българите в чужбина.
Това е и нашето желание – на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ). Затова дойдохме в Брюксел, заедно с десетки наши сънародници от българските училища по света, за да изложим становището си по въпроса какво очакваме и какво още да се направи от държавните институции. За да има и в България, и в чужбина подрастващо поколение с българско национално съзнание, на което да се разчита.
От страна на Министерство на образованието, младежта и науката говори зам.министър Петя Евтимова, която изтъкна колко много е направено в последните години за финансовото и за институционалното подпомагане на българското училище зад граница.
В своята презентация д-р Боян Кулов – председател на АБУЧ, призова Президентството да поеме координацията между държавните институции. Той подчерта факта, че в последните години МОМН направи решителна крачка напред в подкрепата на образователното дело в чужбина с въвеждането на програмата „Роден език и култура зад граница” и с Постановление 334 на Министерския съвет. Българските училища в чужбина са вече и в Проектозакона за училищното образование, който се намира между първо и второ четене в Парламента. Д-р Кулов отправи въпроса: „Защо Министерство на външните работи нямат институт по български език, след като има в него културен институт?” От години настояваме да се създаде Институт за български език и култура в чужбина по подобие на Бритиш кансъл, института „Сервантес”, Гьоте института и т.н. Боян Кулов подчерта, че все още е минимална подкрепата на делото ни от страна на Министерство на културата и на Държавната агенция за закрила на детето. Предложи държавните институции да се ангажират с въвеждането на европейска политика, която да закриля изучаването на майчин език, като застави Европа да създава условия за това. Приоритет трябва да бъде и въвеждането на електронно обучение по български език, история и география на България, за да е по-пълен обхватът на деца от всички краища на света.
В последвалите изказвания на делегати от различни страни, предимно европейски, пролича колко много правят и постигат българските училища в чужбина:
– В Унгария колегите издадоха със средства от Унгарската държава Буквар с тетрадка към него и учебник по народознание;
– От Чехия подчертаха, че затварянето на българското държавно училище в Прага е неприятен факт, който не би трябвало да се случва, камо ли да се следва. Посочиха, че българските общности там се самоорганизират повече от 120 години.
– От Брюксел посочиха необходимостта от откриването на Български културен институт за запазване на българската култура.
– От Париж споделиха трудността неправителствените организации, каквито са повечето училища в чужбина, да се включат в международната програма за образование „Коменски” и предложиха европейските ни депутати да инициират създаването на условия това да се случи.
– Делегатите от Лайден, Холандия, споделиха необходимостта да получат юридическа защита от страна на посолството при взаимодействията им с холандските власти.
– От училище „Букваран” в Лондон пожелаха да се търси начин за европейско финансиране на българските училища зад граница.
– От Никозия настояха българският език да бъде сертифициран като чужд език.
Българският език трябва да се въведе за изучаване в чуждите образователни системи, където има голяма българска диаспора.
Да се даде възможност в българските училища в чужбина да се държат матури по български език.
– Петя Цанева – президент на асоциация „Балкан” в Мадрид и член на УС на АБУЧ, настоя в Испания да се назначи аташе по образователните въпроси, поради големия брой български училища там и необходимостта от прякото им подпомагане.
– Нужно е да се създадат адаптирани учебници за училищата в чужбина и програмата по история и география да бъде предназначена не само за отделни класове, а да се преразпредели така, че децата да се обучават по тези предмети без прекъсване.
Отбелязана бе тенденцията Министерство на външните работи да абдикира от задълженията си към българските училища. Въпросите на образованието зад граница се прехвърлят като отговорност изцяло на МОМН.
Застрашителен е фактът, че напоследък се изгонват българските училища от сградите на дипломатическите ни представителства, като се намират бюрократични причини за това. Ако политиката за опазването на националното българско самосъзнание е държавна политика и българското училище в чужбина е основният механизъм за реализирането й, то всички трябва да имат равен не само морален ангажимент или ангажимент на думи, а административен ангажимент, вменен като служебно задължение. Чу се предложение от евродепутат – освободените сгради на дипломатически мисии да бъдат предоставени за училища.
Определено направи впечатление, че по обясними причини делегатите на конференцията бяха преди всичко от Европа. Бе прочетено писмо от г-жа Боянка Иванова – директор на българското училище „Джон Атанасов” в Чикаго, че асимилационните процеси са най-силни именно в страни като САШ, Канада, Азия и т.н. Затова усилията на държавните институции за съхраняване на идентичността ни трябва да са далеч по-видими на континентите извън Европа. Необходимо е да се помисли за специални програми за реадаптация на българчетата, които се завръщат от чужбина в България и трудно се вплитат отново в образователния процес у нас, особено ако не са имали възможност да посещават българско училище зад граница. Не трябва да се подминава и фактът, че голяма част от новата българска емиграция е в чужбина по икономически причини. Трябва да се мисли за стабилизиране на икономиката ни в България, като всеки поеме своята отговорност за това, за да има процес на завръщане.
Българите зад граница демонстрират желание и потенциална готовност да реализират това намерение, записвайки децата си на български училища, инвестирайки над 1 милиард в родината си, участвайки пряко и косвено в политическите процеси, влияейки върху взимане на политически решения. Време е и държавата ни да изрази своята готовност да приеме и оползотвори опита, уменията и знанията, които българите зад граница, най-вече младото поколение, са придобили за своя сметка и с готовност биха ги предали в полза на развитието на всеки дял от икономиката на страната ни. Използването на създадения огромен потенциал на българите зад граница би било проява на политическа далновидност.
Вторият основен въпрос в първия ден на конференцията бе въпросът за политическите права на българите, за прякото им участие в управлението на държавата, за правата на хората с двойно гражданство.
В края на първия ден от конференцията в залата влезе и министърът на външните работи г-н Николай Младенов. Идваше от заседание в Европарламента по въпросите на европейския бюджет и съвсем откровено призна, че не знае за какво точно се е говорило на срещата ни. Запозна накратко с онова, което се планира от правителството за българите в чужбина.
През втория ден на конференцията се обсъдиха въпроси, свързани със социалната и интегративна политика. Наблегна се върху необходимостта преди всичко на ефективна комуникация между посолствата ни в чужбина и българските общности. Направиха се предложения за:
– Регламентирани посещения на трудови аташета и създаване на изнесени офиси за среща с хората;
– Организиране на консулски дни;
– Увеличаване на електронните услуги за българите зад граница;
– Създаване на общо звено в България, което да отговаря за трудово-правните въпроси;
– На сайтовете на посолствата да има координати на лекари, адвокати и др., които да ползват и двата езика и да са в помощ на нуждаещите се.
Като цяло атмосферата в залите на Европарламента, където се проведе конференцията, бе добронамерена. Представител на българската общност във Франция изрази всеобщото усещане, че всички делегати са тук не за да критикуват самоцелно, а най-вече да споделят откровено онова, което е проблем и чака своето решение. И за повечето хора, дали лични средства и отделили лично време, за да уважат събитието, това е важно и значимо.
Позволявам си да споделя личното си усещане, формирано в последните 26 години, в които живея зад граница. Всяка среща е от полза. Всеки разговор повежда нанякъде. Всяко лично познанство, ръкуване, разговор може да отвори врати. Преди 5 години – време, когато никой не искаше да разговаря с нас, се създаде нашата Асоциация на българските училища в чужбина. Година по-късно се въведе програмата „Роден език и култура зад граница”. Три години по-късно излезе ПМС 334 за българските съботно-неделни училища. Днес сме свидетели, че в основата на бъдещата стратегия за политиките за българите в чужбина е въпросът за грижата към българските училища в чужбина. Защото, както каза д-р Кулов, трябва да се започне отдолу. Ако не научим децата на български език, няма да има българи в чужбина.
Който търси – намира. Така, с воля, упоритост, безотказно изградихме световната мрежа на Българското училище в чужбина. Започнахме като възрожденци – трябва да продължим в сътворчество с Държавата. Брюксел бе едно заявено подобно желание и наш дълг е да направим всичко, за да има това начало продължение. В името на всички ни.
Текст и снимки:
Снежина Мечева
