Интервю на Стефан Манов за в. „Култура“
.
Стефан Манов е роден през 1971 г. в София. Завършва 9-та Френска гимназия , а след това и Химико-металургичния университет в София.
Във Франция е от 1994 г. Защитава дисертация в областта на корозия на металите в Националния политехнически институт в Тулуза. Доктор по материалознание. Сега завежда научен отдел във френския филиал на голяма международна фирма.
Един от двигателите на движението за институционално представителство в България на българите от чужбина.
– Вие работите активно за правата на българите в чужбина. Откъде тази любов към родината? Не всички развиват такава любов.
– Всъщност, аз никога не съм губил връзката си с България. Заминах относително късно, на 23 години. Т.е., повечето ми младежки преживявания – когато човек открива света, открива и любовта, и приятелството – са свързани с България. Когато поддържам тази връзка, аз по някакъв начин поддържам връзката с моето собствено минало – една по-скоро лична и времева, отколкото географска носталгия. От друга страна, аз винаги съм се интересувал от съдбата на обществото, как то еволюира. А в годините на преход всичко става на бързи обороти. Първите години на демокрацията, които съвпаднаха с моето юношество, студентство, някак си ме запалиха и по тази тема – за ролята на индивида в демокрацията, за ролята на гражданското общество, партиите, политиката, избори и т.н.
– А преди да заминете, лепихте ли афиши, участвахте ли в митинги?
– Разбира се. 90-те години бях по митингите. Афиши не съм лепил, но участвах, спомням си, в тези процеси на съзряване на нашето гражданско общество…
– Съзряване? Смятате, че е съзряло вече?
– Уви, не. Това е болката ми, всъщност… Може би затова в последните няколко години се засили у мен желанието, необходимостта да се намеся колкото мога в изграждането на гражданското общество в страната. Защото се убедих, че една демокрация е демокрация не само защото има демократични закони или пък добър съд – зад буквата на закона, зад обикновените правила трябва да има един обществен манталитет, една обществена настройка, да има коректив. Корективът не са изборите на всеки четири години. Корективът е ежедневната реакция от страна на свободни медии и гражданско общество. На активни хора, които защитават демокрацията в ежедневието – защото загубата на демокрацията е понякога и в детайла – те защитават този детайл. Аз бях изключително впечатлен от французите, които, на пръв поглед, се мобилизират и за дреболии, но успяват да направят така, че местната или централната власт да отстъпи. В момента впрочем тече една такава битка между държавата и противници на строежа на летище близо до град Нант, чийто бивш кмет Жан-Mарк Еро е днес министър-председател на Франция. Вероятно тази характерна френска гражданска активност и, дори бих казал, опърничавост се е пропила и в мен; и е вторият лост на моята активност в защита на правата на българите в чужбина.
Примерът на Франция е често противоположен на ставащото в България. Тема, която много ме вълнува, е опазването на природата. Франция е модел как се опазва крайбрежието от строежи на бетонни ваканционни селища – и изобщо от натиска на инвеститори и от безразборния туристически натиск – правейки това интелигентно. Естествено, през 60-те години, преди да се случи това обществено съзряване, е имало поражения по Средиземно море, но например Атлантическото крайбрежие е изключително запазено. В момента законът за крайбрежието забранява всякакво строителство. И като си спомня за Царския плаж (между Созопол и Черноморец), на който през 70-те години нямаше никой и нищо, станалото сега там, а и по цялото наше черноморско крайбрежие, е нещо, за което изключително ме боли. За щастие, гражданското общество и особено младите в България, това изглежда ги вълнува. Мобилизацията срещу проекта за ваканционно селище на Иракли или срещу комплекса „Златна перла” в Странджа, който беше съборен, бяха първите лястовички. Съпротивата срещу промените в Закона за горите показа, че гражданското общество може да има реална сила.
– Казахте, че връщането ви към България е в известен смисъл връщане към младостта. А какво ще стане след 20 години, когато родените вече във Франция, в Испания и т.н. българи няма да имат вече тези първи 20 години на българско формиране?
– Въпросът е много труден. И отговорите са индивидуални. Аз се сблъсквам в момента с него, защото от три години съм баща и този въпрос го чувствам вече значително по-близък… Вижте, това, което ние, граждански активните хора в чужбина, се опитваме да кажем на българските политици, на властта в България, е следното: има една уникална ситуация, при която българската емиграция в последните години беше и е донякъде все още изключително свързана с България. По простата причина, че тя излезе, дето се казва, внезапно, на няколко големи вълни. Все още по-голямата част от българите, които сме извън България, сме много свързани със страната. Има роднини, родители, приятели, имоти; младостта… Влече ни натам по някакъв начин. Проблемът е, че това няма да е вярно по дефиниция за поколението след нас. И тук възниква въпросът – как България ще се опита да запази връзката с тази своя диаспора след едно поколение?
– Господин Манов, ще стигнем дотам. Кажете преди това, според вас, има ли наистина субектът „българин в чужбина” интерес, любов, порив, настроение да поддържа връзка с майката-държава – с Родината, или просто с България?
– Няма какво да се лъжем, субектът няма достатъчно вътрешни пружини, които да го задържат в орбитата на държавата, от която са произлезли родителите му. Средностатистическият субект, било то в България, било то в Америка, е част от масата, част от течението. Живот срещу течението, е труден живот. Той изисква голяма психологическа, морална сила. Той изисква жертви, изисква самонасилване. Плуване срещу течението не е естествената ситуация на хората в света. Тези, които плуват срещу течението, са единици. Индивидът, който живее що-годе добре в чужбина, в една чужда езикова, културна среда, особено ако тя е и демократична – няма причини, ей така, спонтанно, отвътре, да плува срещу течението, срещу средата, в която живее. Разбира се, наблюдава се на различни етапи връщане към извора. Понеже живея във Франция, една нация от емигранти, общувам с много хора, които са първо, второ поколение гърци, испанци, португалци, италианци, поляци, руснаци. Закономерността е една и съща. И тук идва въпросът – когато приемем този факт, какво можем да направим? Първо, има ли смисъл да се борим срещу това? И второ, какво да направим, за да спрем тази тенденция или поне малко да я намалим? Има ли смисъл – на това трябва да си отговори българската нация най-напред. Много често на нас, българите в чужбина, ни казват: „Ама вие какво искате? Вие сте там, уредили сте се, ние тук в България се мъчим и се борим, както можем“. На това има циничен отговор: „Не, ние, българите в чужбина, нищо не искаме. Иска го българската нация – след 50 години ще има ли такава?“. Като имаме предвид нашата отрицателна демография и общите тенденции на глобализация в света. Т.е., въпросът е не българите, живеещи в България, и българите, живеещи в чужбина, дали искаме едни от други нещо. Въпросът е какво българската нация, българското общество иска. И тогава, погледнато от този ъгъл, обществото може да си каже: „Да, днес имаме възможност с малко усилие да поддържаме връзката. Усилие, което ще бъде многократно по-голямо след 20 години, когато се смени поколението. Тогава дайте да направим това усилие днес, да запазим тези връзки, да ги направим силни – така че да не се скъсат след едно поколение“.
– Усилието не се наблюдава особено. И понеже все пак поводът за разговора е конференцията в Брюксел[1], кажете вашите впечатления. Кажете дали българският въпрос е навлязъл в нова фаза, да се изразим с цариградския български отпреди 150 години. Усеща ли се нещо различно след конференцията?
– Не искам да изглеждам излишно песимистичен или критичен, но ми се струва, че отвъд добрата инициатива и добрата идея, които раздвижиха нещата около тази конференция, няма преломен, ключов момент в отношението на държавата и на политическия елит към българите зад граница. Последните няколко години има промени в обстановката. Има, в чисто демографски смисъл, количествени натрупвания – българите в чужбина, особено след приемането на България в ЕС, станаха доста на брой. От друга страна, това може да прозвучи скандално за обикновения българин, държавата почна да си насмогва на харча – особено в сравнение с 90-те години. Държавата започна да се обръща и към дейности, които не са приоритетни. Защото, нека не се лъжем, че темата за българите в чужбина е приоритетна за управляващите. Не е била никога, при никое правителство или мнозинство, не е и при днешното. Съмнявам се, че ще бъде и при следващото. То не е и нормално. Но между това една тема да не е приоритетна и това изобщо да не й се обръща внимание има доста място за работа. Та, ако се върна на Брюксел, аз лично съм песимистично настроен спрямо това какво ще излезе от тази среща. Имаше един не лош меморандум, който беше написан. Но тези идеи, които ние, а и други българи по света предлагаме там – те вече са на бюрата или по чекмеджетата от години. Конкретно, ако говорим за т.нар. институционално представителство на българите в чужбина и в частност – избирателен район „Чужбина“ – досега няколкократно имаше възможност да бъде създаден такъв. И при писането на Изборния кодекс, и при няколкократните му промени. Лично ние с проф. Гаврилов сме написали няколко статии и експертни доклади по темата, провели сме десетки срещи с депутати, политици, експерти, редица медийни изяви, за да разясняваме и убеждаваме. Други инициативи на българи от чужбина също активно работят в тази посока. Техническите решения също са известни – водещи български изборни експерти са предложили методики за това как да се оформи пълноценен избирателен район „Чужбина“. Т.е., ако имаше реална политическа воля, това щеше да се е случило.
Може би, като стана дума за институционално представителство, трябва да уточним за какво става дума, каква е ползата от това България да допусне на институционално ниво гласа на българите в чужбина.
– За да може тук общественото мнение да е наясно за собствената си полза…
– Това най-напред, чисто символично, ще покаже отношението на държавата, на нацията, на политическия елит към българите в чужбина. Ще им каже: „Вие имате значение за бъдещето, за развитието на нашата държава. Държим вашето мнение да участва по някакъв начин, когато правим политиките, засягащи нашата нация“. Това не е задължително, напротив – може държавата, нацията да каже: „Вижте какво, ние нашите вътрешни проблеми ще си ги решаваме сами. Благодарим за това, че имате български паспорти, но нямаме нужда от вас“. Това е възможен отговор, ние ще приемем този отговор. Но той трябва да бъде казан черно на бяло. Днес отговорът – такъв, какъвто е черно на бяло в българската конституция, е чл. 26, който казва, че българите се ползват с всички права и задължения по тази конституция без значение от тяхното местоживеене. Значи, можем да допуснем, че законодателят, българската нация решава, че българите, живеещи в чужбина, са част от нея и иска те да участват в националния живот. Разбира се, конституцията може да бъде ревизирана; аз не моля никого да направи каквото и да било за българите в чужбина пряко волята на суверена. Процесът трябва да дойде от България. Ако една нация иска да поддържа връзки със своята диаспора, първо тя трябва да каже: „Вашето мнение на нас ни трябва“. И това, че ние не живеем там и не ползваме ежедневно магистрала „Тракия“, не значи, че нацията няма нужда от мнението на българите от чужбина – например, за политиките, които ще се правят в следващите 15-20 години и т.н. Това е принципният въпрос – иска ли нацията да ни държи в орбитата си или не ? Защото, в условията на един все по-глобализиран свят, в който понятието за нация престава да бъде еднозначно свързано с дадена географска територия, държавите ще имат все повече нужда от своите граждани, живеещи зад граница. В търсене на икономическа експанзия или културно и геостратегическо влияние. И това редица нации вече са го осъзнали.
– Тук опираме до мислене, което изисква малко по-абстрактно виждане за нация. Като че ли българинът има доста конкретно мислене.
– Аз съм съгласен, че, погледнато от тази гледна точка, въпросът изглежда абстрактен. Но понеже българинът много обича да е най-първият в света или, в най-лошия случай, на Балканите – нека посоча съвсем конкретни неща. Румънската диаспора избира четирима от 334 депутати в долната камара и двама от 137 сенатора в горната. Съседна Македония промени изборното си законодателство така, че македонците от чужбина вече избират трима депутати от общо 120. Защо ли? Хърватите зад граница – шест до десет от 160 депутати, според избирателната активност. Това са балканските примери. Има и по-екзотични, като Кабо Верде, Колумбия, Алжир, Mозамбик и т.н. Но да говорим и за старите демокрации – Франция, Италия, Португалия са държави, в които диаспората излъчва парламентаристи както в долната камера, така и в сената[2]. Т.е., отговорът на въпроса, който поставих преди малко, дори да изисква малко усилие, може да дойде. Стига политическият елит да престане да гледа на българите в чужбина през призмата на няколко десетки хиляди гласа в съседна Турция. И заради това да изхвърля цялата българска диаспора зад борда.
– Някои противници на тезата казват: „един данъкоплатец, един глас”. Законодателства този, който плаща данъци.
– Всъщност, това е виждане от средните векове. То в никакъв случай не е принцип на съвременната демокрация. В съвременния свят няма никъде обвързване на имуществен ценз с избирателни права. По същата логика всички пенсионери в България не трябва да гласуват, защото данъци не плащат. Студентите данъци не плащат, безработните данъци не плащат. И те ли да не гласуват? Впрочем, от чисто практическа гледна точка, въпросът за плащането на данъка е свързан с ползването на услугата, която държавата предлага срещу този данък: инфраструктура, пътища, ред, полиция, правосъдие и т.н. В ежедневието си българите в чужбина не ползваме нещата, които ползват българите в България. Не искам да влизам в дребни сметки на тема кой колко допринася финансово за страната. Но не трябва да забравяме, че българите от чужбина изпращат в страната между 1 и 2 млрд. евро годишно по официална статистика на БНБ, което поддържа стабилността на валутния борд. Тези валутни постъпления, заедно с чуждестранните инвестиции, разбира се, поддържат борда, като компенсират отрицателния външнотърговски баланс на страната. Интересно е да се отбележи, че в последните 20 години българите от чужбина са внесли в България повече пари, отколкото Европейският съюз с всички предприсъединителни и други фондове. За това българите в чужбина не искат паметник. Но не искат и да им се изтъква аргументът за имуществения ценз по отношение на правото им да имат и изказват мнение за ставащото в страната. Защото, в крайна сметка, равното избирателно право е конституционно закрепено.
– Предложенията, представени на конференцията, изискват сериозно финансиране от българската държава. Дори само за училища да говорим, очевидно е, че българските общности няма да се самоорганизират до такава степен, че да могат да платят цялата сметка на училището. Или например предложението за „създаване на Институт за български език по модела на института Сервантес“. Очевидно става въпрос за Институт не само за български език, а за българска култура, за българска цивилизация, както се казва днес. Каквото и да казвате, държавата е бедна. Това са огромни пари – как да стане?
– Мисля, че си даваме сметка за това. При всяко мое връщане в България тези спорове ги водя с приятели и близки. Изучаването на българския език е право на всеки български гражданин съгласно чл. 36 от Конституцията. Като говорим за пари, трябва да се има предвид, че подкрепата, която България оказва на българските училища в чужбина – 4 млн. лв. за тази учебна година, е само част от разходите на тези училища. Първо, далеч не всички училища искат и получават подкрепа от българската държава. Бенефициенти са само около една трета от училищата зад граница по официални данни. И второ, средствата, отпускани за тях, далеч не покриват 100% от разходите. На местно ниво хората се мобилизират и дават пари. Но за да бъдем точни – в България държавата дава за едно дете 1000 лв. годишно за обучението му. По тазгодишната програма на Министерство на образованието за българските училища в чужбина се падат по около 600 лв. на дете. Числото е относимо само към училищата бенефициенти. Т.е., спрямо общия брой български деца, обхванати в училища в чужбина, средноаритметично излиза под 200 лв. Виждането ми е, че нещата могат да стават и без много пари, стига да има добро желание. Моят опит тук, в Тулуза, показва, че проблемът не е финансов.
А що се отнася до създаването на български културен институт по примера на Института Сервантес, но и на Гьоте институт, френските културни институти и др., то нека имаме предвид, че те служат най-напред за „износ“ на национална култура и визират чуждата публика, а не са непременно в услуга на диаспората. Очевидно е, че за момента подобна идея изглежда доста амбициозно.
И ето, пак опираме до амбициите на нацията – да поддържа ли връзката със своята диаспора, да търси ли в днешния глобализиран свят начини да увеличава своето влияние ?
– Вие казахте, че за училищата е въпрос не само на средства. То е въпрос сигурно и на желание.
– Въпрос на самоорганизация и въпрос на желание, така е. Въпросът е… пак се връщаме към плуването по течението и срещу течението.
– Точно там искам да се върнем.
– Всъщност, аз не съм убеден, че един човек – емигрант, който си остава предишният, който не се интегрира в държавата, в която живее – е модел за следване. Аз вярвам в дуализма – в смисъл, че човек може да се чувства много добре в едно чуждо общество и същевременно да бъде изключително свързан с нацията, от която е произлязъл. Двете неща не са взаимноизключващи се. Впрочем, доц. Анна Кръстева от НБУ теоретизира явлението, формулирайки понятието дигитална диаспора. За мен е по-важно българското у българина в чужбина да се съхрани не защото той по цял ден гледа българска сателитна телевизия и ходи на гости събота и неделя само на приятели българи. За мен това не е правилният модел – не защото той е вреден, а защото България не печели нищо, а, според мен, и самата личност губи от това, че не се отваря към другото общество, в което живее. Имам предвид едно демократично, развито общество, разбира се. За да попие от него положителното, прогреса, неговите ценности и да бъде трансмисия. Аз така виждам ролята на нас, българите в чужбина – в добрия смисъл на думата, да бъдем един коректив и една трансмисия към това, което развитите демократични общества са постигнали. Това е много деликатна тема. Много хора смятат: „Вие се мислите за много нещо, защото сте там“. Става дума за друго – когато има нещо, което се приема за нормално в България, а то не е такова по стандарта на развитите демокрации и общества, човек трябва да има вътрешна пружина, почти рефлекторна, която да отхвърля това нещо като нередно или даже ненормално. И хората, които живеем в чужбина – естествено тези, които са с отворени към обкръжението си сетива – развиват една такава рефлекторна демократична пружинка. И това е богатството, което може да се донесе на българското общество като цяло.
А моите наблюдения показват, че тези хора, които имат сетива, отворени към света, те са и тези, които успяват да намерят сили, за да заплуват срещу течението. И да запазят българското у себе си.
– Разкажете ни за Обществените съвети.
– Когато говорим за институционална връзка между живеещите зад граница и нацията-майка, това понятие включва няколко различни механизма, няколко степени на институционална интеграция. Първата степен е активното избирателно право – могат ли живеещите в чужбина да гласуват за институциите на представителната демокрация. В нашия случай – парламент и президент. Отговорът е да, макар и на практика редът за откриване на избирателни секции в чужбина да лишава много голям брой от българите в чужбина от активно избирателно право. Интересно е, че през последните 30 години държавите в Европа, които преди не са позволявали гражданите им, живеещи в чужбина, да гласуват, отварят тази възможност. Именно за да привлекат диаспората към националния живот. Това е първата степен на институционална интеграция, най-базовото ниво. Днес водещите държави са развили и допълнителни механизми. Най-висшата степен на институционалната интеграция, говорихме за нея, е политическо представителство в националните парламенти чрез избор на парламентаристи от избирателни райони в чужбина. Друг инструмент, който се явява допълващ парламентарното представителство, са т.нар. национални представителства на диаспората. Най-старият пример е френският – още 1948 г. Другите работещи примери са Испания (1987 г.), Италия (1989 г.), Португалия (1996 г.), Сърбия (2006 г.). Каква е идеята на тези национални представителства? Тя е много проста. Гражданите на дадена държава, живеещи извън тази държава, да излъчват чрез избори – това е много важно – органи, които да ги представляват при правенето на политиките, касаещи ги. Това са по същество консултативни органи, т.е., нямат пряка управленска и законодателна функция. Но консултирането с тях е задължително при формирането и провеждането на националните политики относно диаспората. Защо са необходими? Защото естествено гражданите, живеещите извън страната, имат специфични интереси, потребности, проблеми и т.н., които по някакъв начин трябва да бъдат представлявани и защитавани пред държавните институции.
– Нали съществуват редица дружества на българи в чужбина? Те не могат ли да изпълняват тези задачи?
– Неправителствените организации – асоциации, фондации, културни дружества и т.н., не могат да извършват това, защото веднага опираме до въпроса за тяхната легитимност и представителност. Въпросът за легитимността е много простичък и той е решен чрез представителната демокрация. Само чрез преки и всеобщи избори, организирани в избирателни райони в чужбина, живеещите в чужбина могат да излъчат свои представители, които легитимно да изразяват техните послания и потребности и да защитават техните интереси на институционално ниво. За да бъде чут гласът им обаче и работата на националното представителство да има ефект, световната практика показва, че, освен избрани представители на диаспората, които са гарант за неговата легитимност в едно национално представителство, в един Национален съвет на българите в чужбина трябва да бъдат включени също така – подчертавам: в малцинство – и представители на изпълнителната и законодателната власт в страната. Те са трансмисията към парламента и управленческите решения. В него се привличат и видни общественици и интелектуалци с отношение към темата като своеобразен морален гарант на висшия интерес на нацията. Важно е да посоча, че нашето предложение е членовете на представителството да работят на обществени начала, т.е. да не получават възнаграждение – нека там да отидат наистина заинтересовани от каузата хора, а не шмекери, търсещи топло местенце.
– Какви функции има Националният съвет?
– Националният съвет има непряка законодателна инициатива (чрез депутатите, които участват в него), участва във формирането на националната политика по отношение на диаспората, излиза с конкретни предложения по проекти за закони, наредби, правилници, може да се самосезира по всички теми от неговата компетентност. Знаете ли, сблъскваме се с големи недомислици чисто и просто защото никой в администрацията не е помислил за това, че зад граница живеят 1,5 млн. български граждани. Как българинът ще си подмени настоящия адрес, ако живее на другия край на света? Как ще си смени личния документ? Как ще издаде български акт за раждане на детето си? Как ще гласува за Народно събрание? Ей такива „дреболии“, които всъщност са част от иначе къде по-амбициозно звучащото „запазване на националната идентичност“, с което се кичат официалните документи и стратегии.
– Как се съотнася този Национален съвет с Обществените съвети?
– Обществените съвети по държави решават местни проблеми. Идеята е във всяка държава, особено в големите – където има и много българи, и големи територии – да има представителен орган на българите. Впрочем, създаването на консултативни органи към посолствата е предвидено по действащия Закон за българите, живеещи извън Република България, но досега Министерството на външните работи не е организирало избори за такива. Обществените съвети ще изразяват най-напред потребностите на българите от съответната държава и ще защитават техните интереси, но могат да съдействат на държавата по места, във взаимен интерес. Примерно, организирането на т.нар. консулски дни в градовете без дипломатически представителства – недостатъчното консулско обслужване в чужбина, особено в големите държави, е сериозен проблем; подпомагане на провеждането на изборите чрез участие в подготовката на избирателните секции и т.н.
Колкото до начина на сформиране на Националния съвет – по света има различни практики. Асамблеята на французите от чужбина се избира пряко от всички французи по света. Генералният съвет на италианците от чужбина се избира от комитетите на италианците емигранти – аналог на обществените съвети, за които говоря. Моето лично мнение е, че това трябва да е пряко, от всички българи по света. Така няма да се налага във всяка държава да има предварително оформен Обществен съвет.
– В Тулуза вие гласувахте експериментално за преходен Обществен съвет на българите във Франция. Натрупахте някакъв опит…
– Точно така. Идеята беше да покажем нагледно, че идеята е работеща и лесно осъществима. Както на българите в чужбина, така и пред българските власти. През октомври 2011 г., паралелно с изборите за президент на България, организирахме избори за преходни Обществени съвети във Франция, Германия, Австралия и Бразилия. Гласуването беше по Интернет. Специално в Тулуза направихме и присъствен вот. В деня на втория тур за президентските избори, 30 октомври, поставихме втора избирателна урна в предверието на избирателната секция. Имаше отделна избирателна комисия, разбира се. Изборната бюлетина представляваше лист със следния въпрос: „Желаете ли ето тези хора в продължение на две години да работят за това да се проведат редовни избори за Обществени съвети?“. Кандидати бяха българи от пет френски града – Париж, Лион, Марсилия, Лил и Тулуза. И какъв беше резултатът? Над 80% от гласувалите за президент дойдоха и гласуваха и за обществен съвет. Като 100% от отговорите бяха „за“. Тази първа по рода си демократична инициатива показа на практика, че не само е възможно да се проведат избори за обществени съвети, но и че българските граждани в чужбина, когато им се даде възможност, показват висока гражданска активност и споделят необходимостта от създаване на представителни органи, изразяващи и защитаващи техните права и интереси. Естествено, това беше своего рода допитване. Много е важно да подчертая, че ние от временните Обществени съвети нямаме претенции, че сме легитимен представител на българите в чужбина. Нашата инициатива цели да покаже смисъла от тази идея и да провокира – чрез обществен, медиен натиск, лобиране – провеждане на редовни избори. А редовните избори трябва да се проведат от българската държава, за да бъдат те признати и от нея, и от българите в чужбина. Легитимността естествено идва с изборното начало, но важна е и избирателната активност. Затова нашето предложение е изборите за Обществени съвети и за Национален съвет да се извършат едновременно с национални избори, когато има повишен обществен интерес. Важно е избирателите да имат възможност да гласуват както присъствено, в съседно помещение на избирателната секция за националния вот, така и по Интернет.
– И какви са сега грижите на избрания съвет?
– Още преди изборите за Народно събрание през 2009 г. помагахме на българите да се организират, за да гласуват – за това се изисква попълване на специално заявление и е доста тромава процедура – оформи се мрежа между българи в различни градове и държави. Това беше и зародишът на идеята за обществените съвети. На последните президентски избори обществените съветници по места участваха в подготовката на изборите, като събираха тези заявления, и осигуриха логистична подкрепа по организацията на изборите – връзка с местната администрация, наемане на зала, изборна техника (урна, тъмна стаичка, скенер, мобилен интернет…), предложиха на посланика членове на секционните избирателни комисии – това всичко не е струвало една стотинка на българската държава. По подобен начин организирахме консулски дни – предоставяме необходимите условия, като запазване на помещение, осигуряване на техника и т.н., така че консулът да дойде на място и да извърши консулски услуги – основно подновяване на лични документи и издаване на пълномощни за пътуващите за България без родителите си деца. Тулуза – Париж е 700 км и 200 евро пътни разходи, за да си свърши човек работата. Така че, това е реално облекчение за хората в района. За съжаление, след въвеждането на новите лични документи с биометрия, издаването им налага ползването на специално оборудване. Въпреки че съществуват преносими устройства, посолствата са снабдени само със стационарни станции. И тези изнесени консулски дни вече не могат да се провеждат. А наскоро MВР се оплака, че има над сто хиляди изтекли и неподновени лични карти. Нека уточня, че изнесените консулски дни реално не струват пари на българската държава по простата причина, че таксите за извършване на консулски услуги извън посолството са със 100% надценка!
Ето конкретен проблем, който щеше да е разрешен, ако имаше Национален съвет на българите в чужбина. Ако го имаше, той щеше да чука на вратата на министерствата, да тропа по масата…
– Това означава, че трябва да му се делегират права. Иначе създаването му е безсмислено.
– Всъщност, както казах, идеята е Националният съвет да има консултативни функции.
– Консултативно значи пожелателно…
– Точно така. Въпросът е той да бъде изграден и ситуиран законодателно така, че пожелателното да бъде силно препоръчително. В Националния съвет трябва да има квота за представители на изпълнителната власт. Във Франция и в Италия го председателства например министърът на външните работи. Това автоматично ангажира правителството с участие в работата на този Национален съвет. В него участват и представители на парламента, депутати. Когато има такива от чужбина, те са членове по право, когато няма такива, парламентът излъчва няколко депутати, които да участват в работата му. Те ще са законодателната трансмисия. Т.е., когато Националният съвет излезе с някакво становище, те могат да внесат конкретни текстове като законопроекти в парламента. Естествено, всичко опира до добрата воля. Но аз смятам, че това е донякъде за предпочитане. Нашата цел не е да извиваме ръце на българската държава. Нашата цел е българската държава да си даде сметка за необходимостта от връзка между „вътрешните” и „външните” българи. И когато си даде сметка, да изработи съответния инструмент, за да може тази връзка да работи.
Разговора води Христо Буцев
24 ноември 2012 г.
–––––––––––––––––––––––––––––
[1]Среща на представители на българските общности в чужбина, организирана от вицепрезидента Маргарита Попова и евродепутата Емил Стоянов, която се състоя на 7 и 8 ноември в Брюксел.
[2]Франция: 12 от 343 сенатора в горната камара и 11 от 577 депутата в долната; Италия: 6 от 315 сенатора в горната камара и 12 от 630 депутата в долната; Португалия: 4 от 230 депутата в еднокамарен парламент.
БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ 21 ВЕК – ОПИТ ЗА КЛАСИФИКАЦИЯ
Към началото на 21 век практична може да бъде следната класификациа:
– Класически българи (Българи на територията на Република Българиа)
– Мобилни българи (Българи на територията на Европа)
– Глобални българи (Българи на територията на Америка, Азия, Африка, Австралия)
(Класификацията е предложена на Сесия на БАА в Чикаго през октомври 2012 година от Никола Чаракчиев).
БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ 21 ВЕК – ОПИТ ЗА КЛАСИФИКАЦИЯ
Към началото на 21 век практична може да бъде следната класификациа:
– Класически българи (Българи на територията на Република Българиа)
– Мобилни българи (Българи на територията на Европа)
– Глобални българи (Българи на територията на Америка, Азия, Африка, Австралия)
(Класификацията е предложена на Сесия на БАА в Чикаго през октомври 2012 година от Никола Чаракчиев).