Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”.
А. Наименованието „Кръгла маса” е преди всичко политическо понятие и термин, означаващо, най-вече, конферентно-заседателен интериор, характеризиращ се със самата реално използувана материална (мебелна) „заседателна маса” – наистина в буквалния смисъл на думата „кръгла маса”; при което е била направена така, че да няма (да не притежава) реални пространствено-материални места, които биха могли да бъдат интерпретирани като обозначаващи или семантично внушаващи наличието на „главни” („привилегировани”, „водещи”) и на „странични” („второстепенни”, „нискостепенни” или „малозначителни”) места, благодарение на която конструктивност нито един от седящите край нея да не може да претендира и да не може да има каквато и да е реално видима и обособима привилегирована позиция, както и нито един да не може да се оплаче, че му е бил отреден неравнопоставен на осталаните участници топикален статус и семантично по-нископоставена позиция.
Понятието и терминът се прилагат, също така, и в преносен смисъл, означаващ „използуването на мирен начин или способ за постигане на компромисно решение”, безотносително в каква точно интериорна и ритуална обстановка е било работено по време на воденето на преговорите.
Възникването на самото понятие и на термина е неразривно свързано с легендата за Крал Артур и за рицарите на Кръглата маса на Камелот , но техните най-мощни съвременни „експлоатации” са свързани най-вече с проведените през 80-те и 90-те години на ХХ век преговори и споразумения на опозиционните синдикални и политически движения и формирования – от една страна, и от друга страна – комунистическите властови структури в почти всички трансформиращи се (или по-точно – трансмутиращи се) държави от Съветския блок.
Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.
Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, в която участвували едва около 5 000 (пет хиляди) студенти и ученици, които излезли на улицата и започнали да скандират „Освободете политическите затворници!”; тъй като полицията получила заповед да ги атакува, те започнали да скандират „Ръцете ни са празни!“, но вече нямало никакво значение, и след краткото меле били преброени около 600 ранени. Бруталните действия на полицията срещу демонстрантите веднага станали повод да се сложи началото на още неколко протестни прояви, макар и вече не толкова масови, които, доста шумно лансирани от медиите като „Нежната“ или „Кадифената Чехословашка революция“, довела до падането на режима малко по-късно. Именно в контекста на тези събития от 26 ноември 1989 г. до 01 февруари 1990 г. в Прага бил извършен Вторият „посткомунистически” свещенодействен ритуал на Заседание на „Кръглата маса”, в който участвували екипите на управляващата комунистическа партия и на правителството и екипите на опозиционния лидер Вацлав Хавел. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване е било организирано от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения, Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бил избран именно Вацлав Хавел. В самото начало ефектът бе, че за известно време бе преодоляна съществуващата пропаст между интелектуалците и населението, но само за неколко години пропастта бе неимоверно задълбочена, Президентът изцяло загуби влияние в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали.
Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание” и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни – от 08 до 10 декември 1989 г.
Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на некои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.
Б. В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и в тази връзка бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизъм за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани, и бе взето решение „Кръглата маса” да се състои от 16 до 24 януари 1990 г. – който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по неколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.
Основните теми, разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луканов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.
От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента бе пълен абсурд.
В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна, и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.
При задълбочаващата се икономическа криза и на фона на тези две събития, след проведения от 30 януари до 02 февруари 1990 г. ХІV извънреден конгрес на БКП бе извършена втората голема промяна – формираният преди 10 ноември 1989 г. правителствен кабинет подаде оставка на 03 февруари 1990 г. и на 08 февруари 1990 г. бе съставено изцяло еднопартийно правителство на Комунистическата партия, ръководено от Андрей Карлов Луканов.
Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се през последната една година политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разрушаване на вкоренените през десетилетията стереотипи на социално и политическо поведение, до прояви на разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”; който „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за провеждане на „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание; които институции – и двете – беха възприемани като „грижовно заинтересован” за защита именно на техните интереси „легитимен Парламент”.
При което изключително любопитно е, че не само самите участници се самоизживяваха като такива, но и в масовото съзнание както участниците в „Кръглата маса”, така и депутатите от Великото Народно събрание беха възприемани като „Новите Бащи на нацията”, напълно естествено и легитимно изместили и отстранили досегашния „Баща” („Тато” – Тодор Живков) и встъпили в изпълнение на функцията на „регулатори на социалното напрежение” и ограничаващи възможността на Стихията и Хаоса да вземат връх.
Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, а именно: Парламентарна Република, многопартийна система, пазарно стопанство, равни права на всички граждани и екологично законодателство. Относно въпроса „Как трябва да бъдат въведени тези принципи?” отговорът бе даден инструментално чрез отговорите на два въпроси: „Кой е легитимен да участвува в политическия живот?” и „Как ще бъде определен преходът към новото статукво?”. Отговорите гласеха, че „легитимни са само представителите на властта и представителите на признатата от нея опозиция”, а „новото статукво ще се формира и определи от Великото Народно събрание”. Икономико-стопански промени не беха поискани и от двете страни на участниците в „Кръглата маса”, като имплицитно бе предпоставено, че бъдещите коалиционни правителства ще решават тези неща.
Именно така, по този начин, участието в политиката бе предоставено като легитимно единствено на БСП и СДС, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел; при което както от общия дух на споразумителните текстове, така и от техните конкретни формулировки, недвусмислено личеше по пределно ясен начин, че във всеки отделен бъдещ динамичен конкретен момент конкретната легитимна конфигурация на втория (опозиционния) полюс ще зависи и ще бъде определяна изцяло от първия.
Изключително любопитно е, също така, че различията между „двете страни” на Споразумението се свеждаха единствено по въпроса за статуквото, при което, защитавайки статуквото, БКП/БСП се самоопредели като „десна (консервативна) партия”, а СДС – като „лева”, като „партия на промяната”; а на всичката останала символика бе възложена функцията да внушава обратното.
Също така изключително любопитно е обстоятелството, че самият въпрос: „След като е повече от очевидно, че опозицията никога не постави на дневен ред нито един несъгласуван с комунистите въпрос и никога не зае и не отстоя свое собствено и независимо мнение, дали въобще е била нужна „Кръглата маса”?” официално не бе поставен от никого.
Което, обаче, не пречеше на участниците да се самоизживяват с възвишеното чувство за историчност и интензивно да се натрапват на журналистите, с надеждата да бъдат „увековечени за историята”.
Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.
А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси” бех единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в
Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години.
Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.
