Бунтът на богатите

Този път скандалът е голям. Той не е „жълт”, битов или политически, той е истински. Скандалът, който избухна във Франция, поставя въпроса „Къде се намира търпимата граница на данъчното облагане?“. Или, преведен на точен български: „Кой пие и кой плаща?”. Въпросът не бе поставен нито от журналистите, нито от опозицията, а от най-известният френски актьор Жерар Депардийо.

Той не е нито първият, нито последният, който си заминава. Вече 200 хиляди данъчни емигранти се преселиха в Белгия. Между тях е Бернар Арно, собственик на първото в света предприятие за луксозни стоки и парфюми. Всички познават чантите „Хермес”, парфюмите „Кристиан Диор” и шампанското „Дон Периньон”. Името на собственика не представлява интерес за широката публика. Депардийо е обратното. Той не произвежда стоки, но името му е познато в цял свят. Участвал е в 170 филма. От Жан Валжан до Едмон Дантес и от Христофор Колумб до Распутин, неговото майсторство е доставяло удоволствие на повече от 210 милиона кинозрители, без да се взимат предвид касетите и аматьорски записи. Депардийо надмина по известност дори Бриджит Бардо. За минимум време по Фейсбук актьорът получи 32 хиляди поздравления за смелата си позиция.

За френската левица, начело с министър-председателя Жан-Марк Еро, преселването на Жерар Депардийо в Белгия, Русия или другаде, подейства като публичен шамар. И има защо. Известният актьор не е наследствен богаташ, привилегировано парвеню или жиголо на изкуфяла милионерка. Той е типичен пролетарски син. Социалният му произход го прави близък до обикновения французин, на който му е писнало от лъжливите обещания на политиците.

Роден в бедно провинциално семейство, Жерар расте между 5 братя и сестри. Напуска училище и семейното огнище на 13-годишна възраст. Чирак за късо време в една печатница, буйният младеж предпочита „чистия въздух” и личната свобода. Най-сериозното училище, което Депардийо посещава, е улицата. Продавач на американски цигари (до неговия град по това време още има американска база), Жерар често минава от другата страна на закона. Случаен „охранител” на проститутки в Париж, Депардийо е на косъм от затвора. Подобно на Марлон Брандо и Стив Мак Куин, физиката му привлича кинорежисьорите и те го спасяват от кариера в „подземния свят”. Без каквато и да е диплома, Жерар Депардийо знае по-добре от един министър как се печели „първия милион”.
Поради това, когато бе наречен от Жан-Марк Еро „жалък мърльо”, актьорът публикува в пресата писмо, в което зададе въпроса: „Кой сте Вие, господин Еро?”.

В писмото си той твърди, че за 45 години е платил на Франция 185 милиона евро данъци, а само през миналата година 85% от доходите му са заминали за държавата под формата на такси. От своя страна Жан-Марк Еро, със скромната заплата на учител по немски (преди да стане кмет и депутат), не беше в състояние да се сравнява с този вид данъкоплатци. Деликатната позиция на министър-председателя срещу аргументите на кинозвездата бе почувствана като атака към всички управляващи. Солидарни с Еро, министрите обвиниха Депардийо в дезертьорство, егоизъм, морален упадък, липса на патриотизъм и какво ли не още. Словесната престрелка приключи със заявлението на актьора, че връща френския си паспорт и здравна карта.

По време на случилото се данъчните власти се оказаха в „небрано лозе”. Общественото мнение освен, че се разцепи на „про” и „анти” Депардийо, започна да коментира и да се оглежда. Кои са и колко са данъчните изселници? Статистиката е приблизителна. Няколкостотин хиляди или повече? Министерството на финансите, неподготвено, дава сведения на час по лъжичка. Цифрите сочат, че в последно време рекорден брой предприемачи напускат страната. От изборите до днес те са около 5 хиляди души. Други французи, които се чувстват по-добре под чужди небеса, са „свободните професии” – спортисти, артисти, архитекти, певци и адвокати. Пенсионерите, които са 16% от изселниците, предпочитат Швейцария. По-младите и динамичните се установяват в Белгия и Англия. Те са по 12% във всяка от двете страни. В САЩ пребивават 9% от неплащащите данъци французи. 5% са в Мароко и 3% в Италия.

Самите данъчни „изгнаници” не крият, че идването на власт на социалистите се е оказало решително за отпътуването им. Преди години собственици на имоти над 10 милиона евро са стягали куфарите. Днес този въпрос вълнува дори и притежателите на по-малко от 3 милиона. Всички богаташи съзнават, че щедрата френска социална система, която привлича бедняци от цял свят, се задъхва от липса на пари. Идеологическото обяснение, че „богатите ще плащат за бедните”, в една съвременна Европа е покана за данъчно емигриране. 75-процентовият данък, срещу който скочи Жерар Депардийо, е само върху общия доход. Френската данъчна палитра е дълга и внушителна: данък върху добавената стойност, данък „Лукс”, местен данък, данък наследство, данък телевизия и др. Левицата се оправдава с изпълнението на предизборните си обещания. Ако утре някакъв ляв опортюнист обещае 20-часова работна седмица, без намаление на заплатата, трябва ли да се продаде Айфеловата кула, за да се изпълнят дадените обещания?!

Преди години Франция първа внедри 35-часовата работна седмица, платената отпуска, задължителното здравно осигуряване. Днес французите посвещават най-малко време за работа от всички европейци. Това са безспорни постижения. Но Франция няма граници и пазарната икономика изисква реализъм.

Противопоставянето на осемте милиона бедни с милионерите не е убедително, защото в съседна Германия, с която Франция непрекъснато се сравнява, има два пъти повече бедни. Но данъците там са значително по-ниски. Следователно, пробойната не са „бедните”, а разхищенията в държавния апарат. Освен истинските бедни, във Франция има и стотици хиляди хрантутници, които изобщо не търсят работа, а предпочитат да живеят със социалните помощи. Франсоа Оланд го знае и поради това в конфликта с Депардийо той се държи изключително предпазливо. Притиснат от журналистите, президентът омаловажава конфликта и заявява, че в близко бъдеще ще обсъди с „привлекателните” страни уеднаквяването на данъчните системи. Как ще стане това в съюз на държави, в които на власт са противоположни политически сили и програми?

При всички положения случващото се във Франция е изключително поучително за целия Европейски съюз. Заключението е, че реализацията на общи икономическите цели (какъвто е 3-процентовия дефицит) е невъзможна с различни финансови правила.

Божидар Чеков

Париж, 3.01.2013 г.