Назначаването на „атлантици“ в САЩ дава шанс на Европа да вдигне глава от кризата в еврозоната
.
Филип Стивънс, в. „Файненшъл таймс“
Европейците най-после имат повод за радост. От години те се чувстваха недолюбвани от американците. Политиката на Джордж У. Буш „Разделяй и владей“ (спомнете си за разделението между Стара и Нова Европа) беше последвана от курса на Барак Обама за издигане на САЩ отново като тихоокеанска сила. Ами ние? – нададоха вой тези стари съюзници, когато Обама оповести ориентирането на САЩ към Азия. Ето че сега на Европа се обещават силни приятели в президентския екип.
След като Обама номинира Джон Кери за шеф на Държавния департамент, а Чък Хейгъл – на Пентагона, тези два висши поста може да бъдат заети от политици, с които европейците би трябвало да се радват да работят. Те принадлежат към поколение, закърмено с атлантизма: това са американци, чийто мироглед беше оформен от важността на съюза в борбата през Студената война.
Те са твърди поддръжници на НАТО и ЕС. Хейгъл беше председател на Атлантическия съвет – вашингтонския изследователски център, занимаващ се с поддържане на трансатлантическите връзки. И двамата номинирани са твърди поддръжници на Мюнхенската конференция за политиката по сигурността.
Има и други добри новини за тези, които се страхуваха, че континентът, обхванат от кризата в еврозоната, е обречен на геостратегическа несъстоятелност. Белият дом иска да съживи отдавна отлаганата цел за трансатлантическа зона за свободна търговия.
Европа създава доста неудобства, чуват се да казват американски служители (не на последно място когато президентът трябва да се среща с трима или четирима различни „президенти“ от Брюксел), но тя все пак е най-непоколебимият съюзник на Америка и най-важният й икономически партньор. Как по-добре да се укрепи съюзът (и да се натрупа толкова нужният икономически растеж), освен чрез премахване на регулиращия контрол и бюрократичните вътрешни борби, които продължават да пречат на търговията и инвестициите.
Вярно, новото настроение във Вашингтон изтъква проблема за контактуването с един европейски лидер. Тази седмица служител от Държавния департамент на САЩ публично заяви това, което президентски сътрудници от известно време казват в части разговори: министър-председателят Дейвид Камерън е луд да говори за референдум, който може да отдели Великобритания от Европа. Доколкото става дума за т. нар. специални отношения, атлантизмът не е алтернатива на европеизма. Евентуално излизане на Великобритания от ЕС със сигурност би довело до отслабване на британските позиции във Вашингтон. Сега Камерън е предупреждаван, че ако напусне ЕС, Великобритания би останала сама.
Господата Кери и Хейгъл – титулувани военни ветерани – са водещи представители на американската външнополитическа школа, която се ръководи от принципа „първо говори, а стреляй само когато се налага“. Те разглеждат съюзите като неща, които увеличават, а не ограничават силата на САЩ. Те не са меки. По-скоро разбират, че дори една свръхсила би трябвало дълбоко да се замисли как ще свърши дадена война, преди да се реши да я започне. Ирак и Афганистан представляват кърваво и скъпо свидетелство за стойността на подобно благоразумие.
Хейгъл е критикуван от някои съпартийци в Републиканската партия като твърде мек към Иран. Републиканските неоконсерватори обещават унищожителни атаки при изслушванията за утвърждаването му от Сената. Всъщност неговата предпазливост към още една война по избор отразява позицията на американската военна и разузнавателна върхушка. Хейгъл иска преговори с Техеран. Защо не? САЩ трудно ще аргументират евентуално решение да започнат война със страна, с която не са говорили от 30 години. Най-малкото човек трябва да познава врага си, преди да го бомбардира.
Неоконсерваторите обвиняват Хейгъл и за това, че е антиизраелски настроен. Това се основава на опасното приравняване на подкрепата за Израел с подкрепата за осъществяваното от Бенямин Нетаняху колонизиране на палестинския Западен бряг. Нетаняху превърна в своя мисия унищожаването на всякакви изгледи за споразумение за две държави. За израелския министър-председател бомбардирането на Иран е алтернативата на постигането на мир с Палестина. Човек може да е произраелски настроен, без да подкрепя Нетаняху.
Въпреки всичките си обиколки по света Хилари Клинтън не обръща особено внимание на израелско-палестинския конфликт. Един равнопоставен подход би настроил отрицателно „твърдото“ израелското лоби във Вашингтон, а това се смята за твърде опасно за американски политик с амбиции за Белия дом. Говори се, че за разлика от нея Кери има желание да възобнови преговорите. Това няма да е лесно, особено ако, както се очаква, Нетаняху се задържи на власт след изборите този месец.
Европейците могат да помогнат. Т. нар. преговори „три ЕС плюс три“ с иранците може да послужат като чадър за отделни двустранни разговори между САЩ и Иран. ЕС може да се съгласи да затегне още повече примката от санкции около Иран, за да го подтикне да се ангажира с истински преговори. Европейските правителства също така имат потенциала да упражнят икономически и дипломатически натиск върху Израел и палестинските лидери, за да се върнат на масата за преговори.
Ориентирането на Вашингтон към Европа съдържа по-големи възможности. То дава шанс на европейците да се освободят от задушаващото затваряне в себе си, предизвикано от кризата с еврото, и отново да потърсят своята роля на световната сцена.
Изтеглянето от Афганистан осигурява пространство за преобразуване на НАТО по начин, който запазва мястото й на най-силния военен съюз в света. Защо да не може Европа да се ориентира към Азия заедно със САЩ?
Реорганизирането на съюза ще има цена, но това важи за всичко, което си струва. Европейците не могат да очакват да бъдат вземани на сериозно, ако още повече намалят скромните си бюджети за отбрана. САЩ вече осигуряват над 75 процента от разходите на НАТО. Постигането на трансатлантическо споразумение за свободна търговия би изисквало болезнени отстъпки и от двете страни, но необходимото условие е европейците да са готови да решат въпроса със селскостопанските субсидии.
Вероятно всичко това ще се окаже твърде много за континента, изтощен от кризата с еврото. Но кадровите промени във Вашингтон предоставят сериозна възможност на Европа. Дали тя наистина иска да избере вместо това живот в периферията?
Източник: Mediapool/БТА
(Заглавието е на Еврочикаго.)
