Палми Ранчев, komentator.bg
Слушам ги по едно време тези в парламента как се карат, присмиват се един на друг, смеят се и дори злобно се хилят, защото ядрената енергетика не била ядрена, даже не била атомна, а била – така и не разбрах точно каква. Но пък разбрах, че българските руски ченгета са за тази енергетика, тоест настояват за „да”-то, а българските американски ченгета са против и настояват за „не”-то. Не чух българските български ченгета. Може да няма вече такива. Възможно е и да не им е достатъчно ясен гласът. Демек, дълбоко са законспирирани. Имат свое мнение, действат по свой начин, даже на баровците най по върховете дават акъл и информация, ама в парламента си кютат и гледат сеира на другите ченгета. Иска ми се да е така. Но такива като мен се затрудняват, че не знаят мнението им по въпроса. И макар по принцип да избягвам еж беш с типчета от тази порода, в случаи като днешния ми липсват.
Признавам, че съм един от мушмуроците, дето не гласуват. Знам какво ще кажете, колко мръсно ще ме погледнете и така нататък, но ще направя още едно признание: никога до сега не съм съжалявал за не-гласуването си. Дори в известен смисъл ще доволствам, когато накрая видя какъв е резултатът от изборната активност, естествената и предизвиканата по всеизвестните начини. За себе си съм наясно, че щом има около милион, казват, мъртви души, които винаги си гласуват, какво значение има моят глас. Смисълът, тоест – безсмислието му е доста ясно. Даже без да разбирам много-много от математика като този, май професор станал, дето се мотае и критикува, има ли някъде избори. Но това гласуване е различно. Защото е допитване, казват, до такива като мене. Дето като бройка хич ни няма, но като глас може и да се чуем. Затова тръгнах към мястото, където щяло да се пита и отговаря. Референдване му викат.
Още се двоумя, ако наистина ме попитат, така очи в очите, да да-кам, или обратно, да задрасквам българската ядрена, пардон, атомна, пардон не съм наясно точно каква, пардон, енергетика. Разбрахте проблема.
Трудно ми е да избера с българските руски ченгета ли да съм, или с българските американски,
след като никакъв не се чува гласът на българските български, защото са дълбоко законспирирани. Вярно, разните парламентарни тарикати се надвикваха много убедително, ама освен, че ще трябва да се връщат комисионните, ако не стане каквото на тях им се ще, друго не разбрах. Не че не се опитвах. Но до сега все те печелят от разните му енергетики. От тук нататък, казват, щяло да бъде друго. Щото втората АЕЦ щяла да е от друг клас. Пак не съм наясно. Сигурно защото не знам никой от квартала да е спечелил от киловатчасовете на предишната. И от новата и от старата АЕЦ все едни и същи ще печелят. Така мисля. Затова преди години застреляха май седмина във връзка с този въпрос. Но това са минали работи и да не размирисваме положението, както се казва.
Ще ме референдват и само затова още се влача по улиците. Нали е за първи път. Иначе, следващия ще действам, както си знам. И хич няма да им се връзвам. Ама сега някаква сила, демек любопитство, ме води. И докато предъвквам от една страна своето категорично „да”, както и не по-малко безсмисленото си „не”, се сетих за една моя далечна братовчедка, която работеше край козлодуйския реактор. Затварят го от сума ти години, ама до две хиляди и не знам коя си щял да произвежда и така нататък, за благото на когото трябва, а и за други работи. Та тази моя братовчедка взела, че забременяло около реактора, разказва тя. Не в буквалния смисъл като място, защото с мъжа й работели доста далече един от друг и поначало там, където се намирала, по цял ден хич не й било до любов и други такива. Забременяла, но не посмя да роди. Казва, страх ме е да не е с три ръце. Ама как така? Ами така, отвърна тя. И роди много по-късно, след няколко години де, когато вече беше се преквалифицирала от атомен инженер в инженер-продавач на детски дрехи на Илиянци.
От друга страна, мъжът й също ми е говорил по въпроса, как минавал след работа през душа да отмие отровите,
които са се натрупали по с каквото там е облечен, но тази джаджа, броячът де, звънял ли звънял. И той пак минавал под душа, което не ми е много ясно как става, ама само от една страна, защото от друга ми е напълно ясно. Дори си го представям. Накрая, каза мъжът на тази моя братовчедка, май изключваха брояча да не звъни. И си отивал по живо по здраво. Защото вече му било писнало и звъненето, и че го бавят и не можел да се прибере навреме при жена си, моята братовчедка, дето била бременна, но се страхувала да роди. Понеже беше се ядосал, по инерция ми спомена и за
половин тон радиоактивна вода, как всекидневно изчезвала и се утаявала в плодородния дунавски чернозем
Ама много, бе! Много-малко, толкова. Както се казва в такива случаи, наздраве за днес, че да има и за следващия ден.
Тук се сетих, сигурно защото стана дума за вода, как веднъж, беше преди доста години, говорих с един известен режисьор. На плажа „Република”, дето не се знае чия собственост е. Бил в Америка, американската Америка, и живеел на петдесетия етаж в някакъв небостъргач, а ходел да плува в басейна на дванайсетия. Направо зяпнах. Как така на дванайсетия? Ами така, казва. Ами не протича ли, водата де, по етажите надолу. Не протича, завъртя глава режисьорът. Дълго мислих по-късно и бях сигурен, че у нас ще протече. Бях готов на бас да се хвана. Ама това преди много години. Сега вероятно не е същото. Още повече, ако басейна го открият тържествено. И да протече, ще запушват дупките. На всеки шест месеца. Или на три, ако се налага. Не че има отношение към „да”-то или „не”-то за българската атомна, пардон, ядрена, пардон не знам каква точно, пардон, енергетика. Казвам го така, защо ми дойде на езика. А и защото с тези мисли и спомени тръгнах обратно. Пропуснах референдването. И не са виновни нито братовчедката и мъжът й, които от години работят като инженер-продавачи на „Илиянци”, нито режисьорът от плажа „Република”. За съвсем друго става дума.
