Проф. д-р Пламен Павлов, Frognews.bg
Феноменът с двете „Българии“, родили се по нашите земи през втората половина на VII в. – държавата на Аспарух на Дунав и онази на Кубер в „Керамисийското поле“ (триделното поле на Прилеп, Битоля и Лерин), все още остава слабо познат на широката публика в България, да не говорим за Република Македония…
За наложената в Скопие пропагандна псевдоисторическа схема Куберовите българи са… „излишни“, да не кажем и откровено опасни! Още повече, че изследванията на съвременни македонски археолози като проф. Иван Микулчич, проф. Блага Алексова и др. показват, че през VІІ-ІХ век в земите на днешна Вардарска Македония почти няма присъствие на славяни, както и на антично население!
Нека „дадем думата“ на Иван Микулчич: „Натамошните словенски продири кон југ на Балканот за нас немаат поголемо значење, бидејќи градскиот живот во Македонија речиси целосно замрел. Преживеаното ромејско население избегало на југ или се повлекло во потешко пристапните планински тврдини. Во 20-ина поважни крепости најдени се потврди за натамошното живеење: монети од крајот на 6. и раниот 7. век, потоа карактеристични византиски војнички фибули (токи) од исто време. Со нив ќе изгасне античката епоха кај нас. Исидор од Севиља забележал дека во 5-та година од владеењето на Ираклиј (614/15 г.) Словените целосно го окупирале просторот на Грција. За да дојдат таму, тие морале попат да ја прегазат и Македонија. За жал, досега не успеавме да регистрираме археолошки (материјални) траги од присуството на Словените на нашето подрачје од 7., 8. и поголемиот дел од 9 век…“
Славянската „следа“ се появява категорично тогава, когато тези земи влизат в състава на българската държава със столица Плиска! С други думи, т.нар.славянско, вече българизирано население, чиито потомци са днешните „македонци“, се заселва по онези места в резултат от политиката на самата България. В същност, археологическите данни и онези от писмените паметници свидетелстват, че на територията на сегашната държава Република Македония през VІІ-ІХ век доминират не въображаемите „антични македонци“ и дори не „македонските словени“, а … прабългарите! Какво излиза тогава? Не са ли братята ни по Вардар на практика „турано-бугари“ и „татари“ (обичайните ругателски думи по адрес на България и българите, възприети от великосръбската пропаганда), повече даже и от нас, които живеем в скромните предели на Република България?! Тези въпроси, така или иначе, чакат своя отговор от страна на археолозите и историците в съвременните държави Македония и България. И все пак, и онова, което знаем решително оборва ненаучните тези на наукоподобната пропаганда, ширеща се и днес в (теоретично) суверенната Република Македония.
* * *
Трябва да се подчертае, че проблемът за Куберовите прабългари дълго време остава недооценен в историческата наука най-вече поради оскъдните сведения за тази етнополитическа общност. Малко се знае и за връзките между „двете Българии“, въпреки че един надпис на кан Тервел върху скалата на Мадарския конник (705 г.) категорично свидетелства за тяхното съществуване. Когато разказват за хазарската агресия срещу „Старата Велика България“, византийските хронисти не споменават името на Кубер. И все пак данните им за “четвъртия” и “петия син” (Кубер и Алцек) са факт. Според Теофан: “А четвъртият и петият [от синовете на кан Кубрат] преминали реката Истър, наричана и Дунав, и единият, като се подчинил на кагана на аварите в аварска Панония, останал там с войската си, а другият достигнал Пентаполис [областта около Равена] до Равена и се подчинил на властта на християните [Византия]…”
Кубер и Алцек търсят убежище при аварите – традиционни противници и на Кубрат, и на Аспарух. На територията на Аварския каганат те се появяват поотделно и в различно време, а и съдбата им е различна. Специално за Алцек знаем, че отива в Италия преди смъртта на лангобардския крал Гримоалд (671 г.).
Появата на Кубер на аварска територия е поне с няколко години по-късна спрямо групата на Алцек. Докато Аспарух воюва с аварите в земите на север от Дунавската делта и Влашката равнина, Кубер е натоварен с много власт от кагана, ползвайки се с определена автономия. В района на Сирмиум той е начело не само на своите българи, но и на т.нар. „сермисиани“ – потомците на отвлечено десетилетия по-рано ромейско население (най-вече потомци на траките), насилствено преселено от аварите и „смесено“ с други народи. Твърди се, че числеността им е била около 70 хиляди души и че те пазели християнската си вяра. С други думи, Кубер печели доверието на аварския каган, за да му бъде поверена толкова власт.
През 680 г., приблизително по едно и също време, на Балканите се формират „две Българии“. Те имат различни владетели и до известна степен – различна ориентация. Аспарух воюва с империята, принуждавайки Константин IV да признае властта му в завладяната територия. За византийските власти Кубер се явява „варварски вожд“ на търсеща убежище общност, но и „архонт“ на ромейско население, коeто той връща в бащиното отечество.
Смята се, че Кубер се преселва на византийска територия против желанието на империята. Дали това е така? „Сермисианите“ са поддържали връзки с Константинопол и Солун. Инициативата за бунт срещу аварите и бягство във Византия е тяхна. С други думи, тръгвайки на юг Кубер трябва да е имал явното или тайно одобрение на Византия. Приписваните му от автора на „Чудесата на св. Димитър Солунски“ пъклени замисли са констатирани с по-късна дата. Факт е, че византийските власти не се противопоставят на Кубер и дори нареждат на зависимото от тях славянско племе драговити да снабдява хората му с храни.
Според автора на „Чудесата…” българският владетел решава да се възползва от стремежите на християните към бащините им земи, за да се установи безпрепятствено на византийска територия. Аварският каган се опитва да осуети преселението, но е разбит в няколко сражения, като Кубер пленява част от богатствата на своя доскорошен сюзерен. Тези победи са имали висока психологическа стойност, а, ако се вярва на „Чудесата”, Кубер е бил смятан от своите хора за „каган“! Може би след тези впечатляващи успехи той възприема титлата на победения противник. Няма данни това антиаварско въстание, оглавено от Кубер, да е съгласувано с Аспарух. И все пак, съвпадението в действията не бива да се игнорира.
Още нещо, някои учени свързват известните златни съкровища от Врап и Ерсеке (на територията на Албания) именно с Куберовите българи, дори с победата на кан Кубер над неизвестния по име аварски каган по време на преселението. С присъствието на Куберовите българи някои учени основателно свързват и твърде дискутираната археологическа култура „Комани-Круя“, господствала в част от днешна Албания през VІІ-ІХ в. Приема се, че основните й носители са предците на днешните албанци, но в нея се съдържа сериозно участие на население, за което е типична т.нар. Салтово-Маяцка култура от Северното Черноморие, т.е.за древните българи! Налице са и „панонски“ елементи, които пък е приемливо да бъдат отнесени към „сермисианите“. Не може да има никакво съмнение, че заселването на Куберовия „смесен народ“ от древни българи и потомци на античното (тракийско) население в Керамисийското поле е едно от най-значимите събития на седмото столетие – независимо дали това се харесва или не на скопските „историчари“ и техните политически ментори…
Създаването на Куберовата „втора“ България на Балканите има своите особености. Първоначалното статукво не задоволява „сермисианите“, които започват на групи да бягат в земите под пряката власт на императора, най-вече в Солун. Опитите на Кубер да пресече тази нежелателна тенденция нямат очаквания резултат, въпреки увещанията, че единството на „общия народ“ трябва да се запази. Тогава Кубер и най-приближеният до него „съветник“ Мавър измислят „дяволски план“ за превземането на Солун, после за завоевателна война срещу „… островите (в Егейско море), [Мала] Азия и дори срещу този, който обладаваше императорската власт.“
Тези византийски твърдения навярно са преувеличени, но е ясно, че Кубер е имал сериозни амбиции. След осуетяването замисъла от страна на ромеите Мавър с подчинените му дотогава в самия Солун българи е отведен в Цариград, а по-късно – произведен в „патриций и архонт“ и заселен заедно с хората си в областта на Родопите. Той и оттук поддържа връзки с Кубер, но скоро те са прекъснати от ромейските власти. Най-вероятно опитът за завладяването на Солун е към 686-687 г. Неслучайно император Юстиниан II (първо царуване: 685-695) организира наказателен поход срещу българите и солунските славяни. Когато говорят за българите, византийските хронисти не ги делят на “Аспарухови” и “Куберови”! Това означава че не само за авторите, но и за техните читатели българите в края на VІІ в. са единен “организъм” – вероятно започва изграждането на “двете крила”, може би според модела на Кубратова България?
Юстиниан разбива българите и преселва хиляди славяни в Мала Азия начело с Небул. Преселването е извършено по море, а императорът тръгва по суша, използвайки стария римски път „Виа Егнатия“. В една теснина обаче попада в българска засада и едва успява да се спаси, а войската му понася тежки загуби.
Къде са живеели Куберовите българи? На този въпрос е отговаряно с различни, често силно вариращи мнения и предположения. Особено често се лансира предположението, че във времето около историята с Мавър Куберовите българи се преселват в Солунското поле – според едни в района на античната Пела или пък край планината Кисос (тур. Хортач), т.е. на по-малко от 20 км източно от Солун. Тази теория търси подтвърждение в два израза от Тервеловия надпис под Мадарския конник, където се казва: „На носоотрязания василевс не повярваха моите чичовци в Солун[ско] и си отидоха в Кисиниите…“
Някои данни показват, че територията на Куберовите българи е била обширна: както триделното “Керамисийско поле” на Прилеп, Битоля (днес в Р Македония) и Лерин (Флорина, днес в Гърция), така и околни земи, вкл. на територията на съвременна Албания. Както вече стана дума, спекулациите на казионната македонистка „школа“ в Скопие водят до умишлено игнориране на Куберовите българи. Най-много се умува над тяхната „малобройност“. След провала на Мавър общността намалява, но няма основание да се мисли, че Куберовата България изчезва – напротив, българите-„скити“ са известни даже и през X в. Всичко това предполага демографски потенциал от десетки хиляди семейства.
Днес не разполагаме с преки сведения за взаимните връзки между Аспарух и Кубер преди 705 г., като изключим българо-византийския сблъсък през 688 г. Така или иначе, надписът на Тервел свидетелства, че двете общности поддържат връзки, но запазват определена самостоятелност. „Чичовците“ (Кубер и/или неговите приемници) отказват да подкрепят Юстиниан II, въпреки поканата на по-старшия „племенник“ от Плиска. Обаче през 718 г., когато бившият император Артемий-Анастасий II (713-715) прави опит да си върне властта с българска помощ, двете общности действат заедно. Отново намесата е по инициатива на Тервел, но сега в нея участват и Куберовите българи. Император Лъв III (717-741) урежда отношенията си с Тервел, а чрез него и със съплеменниците му в днешна Македония, с което метежът пропада.
Какви са контактите между двете общности през драматичния период в средата на VIII в. остава неизвестно, но едва ли е случаен замисълът на Телериг през 774 г. „да пресели Верзития“ в България. Дали тук става дума просто за „преселване“ или пък за „присъединяване“ може да се спори. И в единия, и в другия вариант е налице един на пръв поглед фантастичен проект на властите в Плиска, който няма обяснение без съпричастието на „другите българи” от днешна Македония. Константин V Копроним, използвайки ангентурата си в Плиска, разкрива този замисъл и разгромява българската войска край нелокализираната Литосория. Вероятно засилването на византийската мощ сближава по-слабата в демографско и военно отношение група на Куберовите българи още повече с властите в Плиска. Въпреки понесените византийски удари и политическата нестабилност, България оцелява и на няколко пъти се опитва да премине в контранастъпление.
Преди време проф. Йордан Андреев, а независимо от него и проф. Станислав Станилов, лансираха предположението, че кан Крум е произлизал не от т.нар. Панонски българи (теза, която не се подкрепя от конкретни доказателства), а вероятно от общността на Куберовите българи. Основанието за подобно предположение се крие в онова, което Николай Мистик пише на цар Симеон Велики в едно от своите писма – че българите са „откъснати клони“ от племето на аварите или “аварски роби и бегълци“. Нека припомним и писаното от Анна Комнина (XII в.) за потеклото на Самуил от династията на българския владетел „Мокрос“ (изопачено от „Кромос“/Крум), което би могло да има хипотетична връзка отново с рода на Кубер. Не е лишено от смисъл да се допусне, че след междуособиците в средата на VIII в., свързани с родовете Вокил (Укил) и Угаин, в един момент в Плиска отново са потърсили владетел от най-харизматичния род – славният Дуло, чиито наследници биха могли да бъдат открити единствено сред потомците на Кубер. Колкото и хипотетични да си остават тези разсъждения, те не трябва да се изключват по принцип в опитите ни да осмислим многото загадки на българския VIII в.
* * *
През IX в. българската държава преминава в решително настъпление, което довежда до присъединяване на обширни земи, които днес са на територията на Македония, Албания, Гърция… Това става в решаваща степен при „архонта на многото българи“ Персиан I (836-852), бащата на княз Борис-Михаил. Така потомците на Куберовите българи, наричани от византийските автори „българи-скити“, окончателно стават поданици на Плиска. Прабългарската общност в Македония, която също е в процес на сливане с местните славяни, става неразделна част от изграждащата се българска народност. По всяка вероятност силната местна аристокрация, сред която през IX – XI в. се срещат достатъчно прабългарски имена (Таридин, Кракра, Елемаг, Ивац и др.), отчасти произлиза от потомците на Куберовите българи. Сред нея се запазва в консервативният дух на прабългарските традиции, което проличава в борбата с Василий II Българоубиец. Етнокултурната симбиоза в днешна Македония напомня развитието на същия процес в Добруджа и българския Североизток. Обединението на „двете Българии“ през IX в. превръща „Долната земя Охридска“ (название на днешна Македония в творби от XIV в.) в крепост на българската държавна идея и народностна идентичност за векове напред.
