Волфганг Ухациус, “Ди Цайт”
(Представено от Григор Симов)*
Паричният експеримент на един австрийски кмет от 1932 година
Днес, във времето на новата финансова криза и на пукащите се балони, надути от спекуланти, едва ли някой си спомня.
Главният герой идва на бял свят на 15 август 1884 година в Тирол. Михаел Унтергугенбергер е дете на обикновен работник. Момчето само си изкарва парите, с които да плати обучението си като механик. Железницата се оказва златният му шанс. В селцето Вьоргел си дават среща долините на Ин и Бриксен, мястото е идеално за железопътен възел. Търсят се огняри, занаятчии, общи работници. Младият Унтергугенбергер намира тук работно място, след няколко години се издига до машинист.
Оттогава е запазена една снимка: Унтергугенбергер пред един парен локомотив. На снимката има и един гаечен ключ, който стига до бедрата на машиниста. Наистина по това време подобни огромни инструменти не са рядкост, но гаечният ключ изглежда толкова внушително и заради това, че Унтергугенбергер е доста хилав, висок не повече от 1.60 метра. Не е и много силен. Но пък намира силни думи. През 1904 става член на социалдемократическата работническа партия, а по-късно успява да убеди стотици от колегите си да станат членове на железничарския профсъюз.
Михаел Унтергугенбергер не е от хората, които се страхуват да мислят самостоятелно. Бил е принуден да напусне училище на 12 години? Е, и, това не го спира да чете дори още повече: Маркс и Енгелс, биографията на американския производител на автомобили Хенри Форд, анализи на индустриализацията и на капитализма.
Така започва да се занимава с парите. Само на теория, в джоба си няма почти никакви.
Революцията за социалдемократа Унтергугенбергер не е решение, за нея 4-хилядният Вьоргел е твърде малък. Който седи на маса в кръчмата със собствениците на пивоварната и на фабриката за целулоза, няма желание да им разбие главите. Парите, смята Унтергугенбергер, трябва някак сами да потекат към работниците. Обаче как да стане това?
Тази мисъл не излиза от главата на Михаел Унтергугенбергер при неговите пътувания с железницата през Хабсбургската империя. И този въпрос се разглежда в политическото списание, което изведнъж се озовава пред него на фронтовата линия, в центъра на войната.
“Физиократът” излиза веднъж месечно, тиражът е малък, около 600 бройки. Издател и един от основните автори е Силвио Гезел, търговец, вегетарианец и и самоук икономист с една странна идея: според него всичкото зло във финансовия свят произтича от факта, че парите се смятат за нещо различно от желязото. Че могат да се складират безкрайно дълго. И не ръждясват.
Напротив, умножават се. Който къта парите си, който ги депозира, може да събира лихви и лихвите на лихвите, без да се замисли, че някой трябва да изработи тези лихви. Работници, наменици, мениджъри. Докато компаниите печелят пари, всичко е идеално. Но в един момент дори и най-голямото усърдие и най-добрите идеи не стигат, за да се плащат лихвите и лихвите на лихвите. Тогава кредитите стават непосилни и фирмите фалират.
Края на войната съвсем няма да е край на мизерията, подозира Гезел. Нещастията този път ще бъде причинени не от оръдия и танкове, но от бористе и банките.
“Физиократът” става жертва на военната цензура. Но въпреки това се чете. Унтергугенбергер намира идеите на Гезел интригуващи, но не е убеден в правотата им. Много хора твърдят много неща през тези последни дни на монархията. “Гезел смята, че парите не бива да остават повече извън кръговрата и преходността на всичко земно, това ще доведе до един по-добър свят”, казва немският икономист и познавач на Гезел Вернер Онкен. Около тази мисъл Гезел конструира цяла теория. Така наречената теория на свободните пари. Но какво трябва да значи това, преходни пари? Как може да накараме парите да ръждясат?
Години по-късно, през 1929, предсказанията на Гезел се сбъдват. Борсата в Ню Йорк се срива. Спекуланти скачат от прозорците, фалират банки. Скоро САЩ се изпълват със скитащи и гладуващи безработни, докато машинистите подкарват локомотивите с жито, защото никой вече не купува пшеница.
Унтергугенбергер чете във вестниците за голямата криза. И се замисля: как може да бъде повлияна циркулацията на парите, така че те да достигнат до обикновените хора, вместо да стоят безполезно из нечии банкови сметки? Човек би помислил, че тези размишления на Унтергугенбергер нямат никакво влияние върху световното положение. На кого му пука какви отговори дава някакъв си машинист на въпроси от финансовата теория? Унтергугенбергер обаче отдавна не е прост машинист.
Австрия е демократична република и Унтергугенбергер е общински съветник от партията на социалдемократите. Той е председател на групата общински съветници от своята партия, през 1928 те и консерваторите имат еднакво силно влияние във Вьоргел. При съществуващия пат кой ще е кмет не се решава на нови избори както е прието в наши дни. Разиграва се с жребий. През 1928 година късметът е на страната на консервативната партия. Но през 1931 отново се тегли чоп. И този път печели Унтергугенбергер. Той, синът на прост работник, става кмет на Вьоргел.
И то – редно е да отбележим – съвсем навреме. Защото голямата икономическа криза, на чийто фон ще се случи чудото от Вьоргел, вече е пристигнала от Америка и в Централна Европа. И във Вьоргел. Фабриката за целулоза, давала хляб на 400 работника, е прекратила производство, пивоварната се бори за оцеляване, млади мъже с кафяви ризи и ленти с пречупен кръст маршируват през пазара нагоре към пасищата. На парламентарните избори през 1932 Националсоциалистическата германска работническа партия (NSDAP) печели близо 20% от гласовете.
Леви и десни вдигат общи наздравици в кръчмата за подема
Една четвърт от мъжете са безработни. Новият кмет познава лично всеки от тях. Хората идват при Унтергугенбергер и го молят за пари за гладуващите си деца. Безработните получават държавни помощи съвсем кратко. Един очевидец ще разкаже: “Всеки ден на вратата ни тропаха по осем до десет просяка.”
На правителството във Виена му хрумва само едно средство срещу кризата: да спестява. Да ореже заплатите, да намали държавните разходи, да съкращава работни места. Така в един момент на всички ще им потръгне, такава е тяхната сметка. По този повод Унтергугенбергер ще напише: “Смисълът на тези мерки лежи на длан и изглежда по следния начин: “Аз се ограничавам и тръгвам бос (помага ли това на обущаря?) Аз се ограничавам и не пътувам (помага ли това на железниците?) Аз се ограничавам и няма да ям масло (помага ли това на селянина?)
Не помага, убеден е Унтергугенбергер. Без пари никой не отива на пазар. И ако хората нямат пари, управляващите са длъжни да им дадат.
Управляващите във Вьоргел, това сега е той. И кметът Унтергугенбергер решава, че няма да пести. Напротив, по поръчка на общината започва строежа на нов мост, ще се поправят улици, това е първата част от неговия план. Така парите отиват при хората, завъртат се отново. Но кръгът не е достатъчно широк. Строителите, дърводелците, инженерите ще получават своите заплати. И после? Сигурно в тези тежки времена те ще предпочетат да спестят парите си, за да са подготвени за идващите още по-лоши. Нали парите не ръждясват. Или все пак…?
Това е втората част на плана, която Михаел Унтергугенбергер представя на общинските съветници и големците във Вьоргел, в гостилница “При пощата”. Той иска да вкара в употреба нови, различни пари. Те се отличават от обикновените само в едно: за да останат валидни, всеки месец на тях трябва да се залепи пощенска марка. Това е предложението на Силвио Гезел, което Унтергугенбергер сега иска да изпробва. Който иска да задържи банкнота от 10 шилинга за следващия месец, трябва да си купи марка за десет гроша. Така стойността й става само 9.90 шилинга.
Парите стават преходни, това е и идеята на Гезел. Губят стойността си. Освен ако човек не ги изхарчи.
На 25 юли 1932 Вьоргел се буди с гръм и трясък. Скалите ехтят под ударите на чуковете, в количките с трясък се товарят камъни, лопати скърцат по чакъла. “Жизнерадостен шум” ще нарече това австрийският историк и журналист Волфганг Брьоер в книгата си “Топящите се пари”. Три улици и селското училище са вързани към канализацията. Над един планински поток е построен железобетонен мост, изградена е и шанца за скискокове. След месеци и дори години на бездействие работниците отново имат работа – и за нея получават тези малки жълти, сини и розови банкноти. “Удостоверения за стойността на труда” е официалното им име, на стойност от един, пет или десет шилинга и на всяка от тях е отпечатано изречението: “Ако бедността криле разпери: работа и хляб да се намери.”
В началото вьоргелци са доста скептични. Само четири магазина са готови да приемат новите пари. Единият е модният магазин на г-жа Роза Унтергугенбергер, съпругата на кмета.
Но с времето магазините стават повече. Защото рабтниците се държат точно както е предсказал Гезел и се е надявал Унтергугенбергер: те харчат топящите се пари. По-големите обороти увеличават покупателната способност на търговците. Те поръчват нови стоки: на занаятчиите, на селяните, на фабриките. Които наемат нови хора на работа, за да изпълнят поръчките.
Безработицата в Австрия се покачва. Във Вьогел намалява. Затова пък се покачват доходите и данъчните постъпления в общината. На гражданите им се струва, че някой е дошъл и е изсипал над градчето купища пари. Всъщност те са съвсем малко повече от преди. Удостоверенията за стойността на труда са на стойност общо 5500 шилинга. Но се въртят много бързо. От дърводелеца при месаря, от месаря при селянина, от селянина при кръчмаря и всеки има полза от този въртеж.
Съседните общини подемат експеримента. Новите пари водят до изненадващо единомислие в цял Вьоргел. Навсякъде в Австрия социалдемократи, австрофашисти и националсоциалисти се карат за властта. Избухват престрелки между въоръжени партийни отряди. Вестикарско заглавие призовава: “Да разпуснем парламента, нужна ни е диктатура!”
Но във Вьоргел успехът на свободните пари потушава всяка кавга. Общинският съвет единодушно подкрепя кмета. Леви и десни вдигат общи наздравици в кръчмата за подема.
Не след дълго довтасват и журналистите. Обикновено вестникарите биват привлечени по-скоро от лошите новини. Но напоследък добрите са рядкост. Репортерите сноват по улиците, разпитват лекаря, шивача, собственика на киносалона. Търсят тайната на Вьоргел. Подземни богатства? Солидни инвестиции? Няма? Няколко цветни хартийки, обявени за банкноти – това ли е всичко?
Това е всичко. Хората отново са в състояние да пазаруват и изведнъж им потръгва. Капитализмът може и да изглежда една непрозрачна, трудна за разбиране система, зависима от търговски потоци, промени в оборота и лихвени проценти. Но случващото се във Вьоргел доказва, че става дума само за едно: максимален брой хора трябва да харчат колкото може повече пари.
Първите вестникарски репортажи за Вьоргел вече излизат от печат, и не само в Австрия. В Англия, Югославия и Румъния също пишат по темата. Едно френско списание определя Вьоргел като “новата икономическа Мека”. Американските вестници разказват за необикновения “Mayor Унтергугенбергер” от малката община “в сърцето на планината”.
След интервю с кмета един репортер ще напише: “По време на разговора ни прекъснаха три пъти. Запитвания от редакция във Виена, от един швейцарски журналист от Цюрих и още едно обаждане от Лайпциг.”
През тези месеци Унтергугенбергер пътува постоянно. Обикаля като истински машинист. Изнася доклади в Австрия, в Швейцария. Той, главата на една малка община, става най-известният кмет в страната си.
Правителството във Виена получава писма с искане Унтергугенбергер да бъде назначен за финансов министър на Австрия. В ранната пролет на 1933 той говори в ресторант “Кайзерхоф” във Виена пред 170 кмета, които обмислят дали да не последват примера на Вьоргел. Всички искат да въведат топящите се пари. И вече не става дума за малки съседни общини, а за градове като Линц, Шпитал, Щейр. Става дума за една немалка част от Австрия.
И защо не? Защо чудото от Вьоргел да не стане чудото от Виена, чудото от Австрия?
Защото Националната банка на Австрия се противопоставя. Само тя има право да печата пари. Така е според законите и така трябва да остане. Скоро след въвеждането на парите за бедни банката споменава във вътрешна кореспонденция за “прекратяване на това безумие”. В началото на 1933 Унтергугенбергер обжалва държавното решение за спиране на експеримента, като вече подозира, че “умните глави ще ми забранят да продължа”. На 18-ти ноември 1933, почти шест месеца след началото на експеримента, Конституционния съд на Австрия решава: парите за бедни във Вьоргел нарушават Конституцията.
На чудото е сложен край.
Банкнотите се изтеглят от употреба, наетите от общината строители биват уволнени. Оборотите на търговците намаляват, съответно и данъците. “Бедността тук не ни е изпратена от Бог, тя е причинена от законите и човешкото неразбиране”, пише разочарованият Унтергугенбергер в писмо до редакцията на един вестник.
И големият икономист Джон Мейнард Кейнс оценява идеята
Кризата се завръща в малката тиролска община. Не след дълго във Вьоргел се подновяват и старите вражди. В средата на февруари 1934 полицаи и части на дясната военна милиция нападат въоръжените социалдемократи в много австрийски градове. Междуособиците не подминават и Вьоргел. Младите социалисти се барикадират в целулозната фабрика. Полицията иска да ги обезоръжи, започва престрелка, има ранени. Преди да загине някой, Унтергугенбергер успява да прекрати конфликта, като посредничи между враждущаите. На него, умерения социалдемократ, вярват и двете страни.
…Във Втората световна война ще загинат много от свидетелите на чудото от Вьоргел, теорията за свободните пари ще остане на заден план, непозната дори за много икономически експерти. Но тя е жива, както и преди. Далеч от света на световната икономика, в немскоговорящите региони има десетки регионални валути. Те се наричат първични талери, чимгауери или рейнско злато. Някои са като игра, други са сериозна втора валута, но навсякъде инициаторите имат все същата идея: парите не трябва да се застояват, те трябва да циркулират, от дърводелеца при месаря, от месаря при селянина, за да бъдат всички спокойни и доволни, както някога във Вьоргел.
–––––––––––––––––––––––––––––––
* Материалът е бил сред най-популярните в Blog.bg
