Зад фасадата: Кой кой е в новото правителство

ЗАД ФАСАДАТА
КОЙ КОЙ Е В НОВОТО ПРАВИТЕЛСТВО
РОЛЯ – ИЗПЪЛНИТЕЛ
ПРЕМИЕРЪТ – АГЕНТ С ДОНОСИ
МИНИСТЪР – ПОДАНИК НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО
МИНИСТЪР – НОВА КАЛИНКА
МИНИСТРИ – „ЕКСПЕРТИ”
нов зам.министър на МВР – събирач на дългове
…..

Публичните данни за членовете на новото правителство са обилни, но всъщност оскъдни. В тях няма да прочетете, че сред новите ни държавници има такива, които са сродени със сатрапа на Тодор Живков – члена на Политбюро Милко Балев, няма да намерите досиетата им на агенти на ДС, няма да видите публикувани фалшивите им дипломи, няма да установите чуждите им поданства и спецкурсове на спецслужби (чужди), които са завършили.

„Роден на 17 декември 1960 г. във Вашингтон, САЩ.
Завършва “Международни отношения” в УНСС.
От 1987 г. започва работа в Министерството на външните работи, като аташе в Дирекция “Балкански държави”.

Това е извадка от официалната биография на служебния премиер на сайта на Министерския съвет.

Не е посочена годината на завършване на висшето му образование. Тя е 1984 (вижда се, че премиерът ни като син на човек с връзки е отървал иначе задължителния след средното образование войниклък).
Защо не е посочена годината на завършването? – Защото възниква простия въпрос за „пропиляното” време между годината на завършването – лятото на 1984 и 1987 г. като първи трудов стаж. Нали не допускате мисълта, че син на виден дипломат – активен борец против фашизма и капитализма, ключова фигура в българското разузнаване и в структурите на съветското КГБ, не е могъл да си намери работа?! Ала не е пропилял времето си напразно – след висшето си образование е получил второ – „спецобразование”.
Индикацията за „академията” съм дал още преди пет години в моята книга „Либийска връзка”, понеже Марин Райков беше ръководител на работната група по случая с българските медици като зам. външен министър на Надежда Михайлова.

В днешните времена индикация за академията даде и политологът Антон Тодоров, съобщавайки, че премиерът е агент на РУМНО – разузнавателното управление на Генщаба. Да напомня – според изнесеното от мен в „Операция Президент” част от военната служба на президента Росен Плевнелиев е преминала в същия Генщаб и същото РУМНО.

Законът за досиетата под страх от дълги години затвор забранява да се изваждат, публикуват, оповестяват документи за принадлежност към спецслужбите. Но „Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия” повелява и изрично задължава членовете на кабинетите (всички, вкл. и служебните), да бъдат проверени и евентуалните агенти и доносници – публично съобщени.

Затова в последното си ТВ предаване и тук, публично във „Фейсбук” поставям следния въпрос към Комисията по досиетата: ще продължите ли да се ослушвате за задълженията ви, ще бъде ли извършена такава проверка на членовете на служебния кабинет или ще погазите нагло закона? Ще обявите ли имената на агентите и доносниците, понеже освен за премиера става дума за още двама членове на този кабинет?!

„Мога да ви кажа, че аз съм удовлетворен, че президентът на републиката е предложил и тя (Петя Първанова – бел. ред.) е одобрена за министър на вътрешните работи…“

Изказването е на ексминистър Цветан Цветанов. Той надали ще отговори, но Росен Плевнелиев трябва задължително да отговори – според Конституцията (чл. 99, ал.5) „Ако не се постигне съгласие за образуване на правителство, президентът НАЗНАЧАВА служебно правителство”

Възниква въпросът защо президентът е ПРЕДЛОЖИЛ, а не е назначил според Конституцията и най-важният – кой е онзи някой (от изказването се вижда, че не е президентът), който е ОДОБРИЛ премиера, министрите и в частност този на МВР. Това пак ли са службите?

Затова нека надникнем зад кулисите на голямата политика, на чиято сцена избирателите са обикновени зрители на представения им спектакъл!

И още един факт от моите книги („Операция Президент“), който говори за шуробаджанащината в страната и роднинството, което се установява на най-високите държавни кресла. Става дума за кумската връзка между държавния глава Росен Плевнелиев и назначения от него премиер Марин Райков (при първата сватба на президента ни). Интересно е дали някой от двамата ще даде някакво обяснение – изборът на служебен премиер по достойнство ли е или по роднинство?

В тази история има още една кумска връзка – зловещият член на Политбюро и дясна ръка на Тодор Живков Милко Балев също е кумувал на фамилията Райкови. (Милко Балев отговаряше и за задграничните кадри на партията и държавата, вкл. всички назначения в чужбина, вкл. и на дипломатите, какъвто е Райков).

Наскоро Ралица Балева фалира в Италия – дълговете на фирмите на семейството й Балдзарини са за над 100 млн. евро, а личните й загуби от други операции са над 6 млн. евро. Някой ще каже – тя вече няма нищо общо с Милко Балев. А с парите му – дали един фотомодел може да разполага със стотици милиони, след като и най-богатите манекенки имат-нямат по десетина милиона? Затова предполагам, че в едрия бизнес-сектор в България в дните на служебното правителство и неговия премиер ще има остра схватка между акулите за преразпределяне на територии, за да се компенсират загубите. .

Апропо – това второ служебно правителство на ГЕРБ наследи първото, където премиерът и „момче от народа” Бойко Борисов се оказа роднина по майчина линия на зетя на Тодор Живков – Иван Славков. Както виждаме, приемствеността от тоталитарното минало на страната и нейните ръководители, та чак до днешното й демократично настояще, е желязна и без изключения.

На този фон е парадоксална горещата подкрепа на тъмносините за това правителство и особено за неговия премиер. Но нека напомня, че и на Иван Костов също му се губят, както на Марин Райков две години. Губят се като обучение в „академия”, макар и малко по-различна – Висшата школа на ЦК на КПСС в Москва. Но на фона на скандала около тези две години е просто задължително да има мъгла, която да го скрие – например дребния факт за съпругата му – дребна низова партийна секретарка. И сега по същия тертип има публична мъгла около Райков – раздутия скандал около баща му като агент на ДС и КГБ, макар че децата в никакъв случай не отговарят за делата на родителите си, нито пък са длъжни да споделят техните убеждения.

Не е изненада и позицията на върлата демократка Надежда Нейски, взела си Райков за зам.министър, а днес горещо подкрепила това назначение. Тя е бившата секретарка на съпругата на члена на Политбюро Александър Лилов, бившата приближена на поета и драматурга Георги Джагаров – личен приятел на Живков, зам.-председател на Държавния съвет, член на ЦК, нарекъл Живков „мъдър и прозорлив ръководител” за идеята България да е част от СССР.

В качеството си не на „Нейнска”, а на „Михайлова” като съпруга тя споделяше според римската сентенция вечерята и леглото с бившия щатен партиен секретар на стопанско обединение (номенклатура на ЦК на БКП) Камен Михайлов. Сегашният й възторжен апломб към Мартин Райков (навремето неин зам.-министър) вероятно иде от факта, че видният фактор на демокрацията и антикомунизма у нас – Красивото Наде семейно се оказа съдружник и съприватизатор на част от ДСО „Заводи за металорежещи машини”. С кого – заедно с издателя на в. „Дума” по онова време – оръжейният олигарх Петър Манджуков, червен до мозъка на костите си и червив с пари. На фона на това съдружие и тази мащабна приватизация е направо задължително да се говори за дребната сделка около гаража и сервиза на ЦК. Задължително. (По-подробно в „Тайните на големите играчи”)

А Манджуков е тясно свързан със същата служба РУМНО, оплела служебния премиер и с военнопромишления комплекс на Русия, над който стоеше Генщаба на СССР и неговото ГРУ. Затова за мен не беше изненада неочакваквания скок в кариерата на Мартин Райков точно по времето на управлението на тъмносините. „Търси парите” – в тях се вижда всичко скрито, „не слушай приказките им” – те са мъглата, която прие панорамата на истината!

Или както казва олигархът Иво Прокопиев „Не можеш днес да бъдеш НЯКОЙ, ако преди си бил НИКОЙ!”.

Накратко – имаме си феодализирано, наследствено управление от десетилетия наред, но прикрито в „Прехода” с маската на демокрацията.

Всъщност освен като второ правителство на ГЕРБ това се брои и като негов кабинет – на кръга „Капитал – Глобална България”.

Нека видим една от първите му фирми – „Финпрес холдинг АД“ (обява в Държавен вестник № 6204/93 г.). Съдружници са Георги Димитров Пиримов, Косю Илиев Джагаров, Бистра Георгиева Джагарова, Филип Михайлов Харманджиев, Иво Георгиев Прокопиев.

Бащата на Иво е управител на правителствената резиденция „Воден”, съдружникът му Харманджиев е син на ръководителя на областната ДС, а за връзката Джагарови – Надежда Нейски вече стана дума.

Тук има и още една връзка – на четвъртия съдружник Пиримов. Неговата банка навремето – ЧЗИБ, зачена с парите на Главно инженерно управление. Това е съществена структура за търговия с оръжие при комунизма – далеч по-могъща от толкова спрягания „Кинтекс” и с прекрасни връзки със същото РУМНО, Генщабовете на България, Русия и руската служба ГРУ.

И понеже споменах групата „Капитал”, да спомена и „Глобална България”. Тя е дело на банкерката Цветелина Бориславова – партньорката на Бойко Борисов по бизнес и легло. Именно „Глобална България” докара на власт Бойко Борисов. Именно тя монтира на поста му Росен Плевнелиев.

Цветелина също кадър на военните секретни служби – но от фирмите на прикритие на научно-техническото ни разузнаване (фирма „ИНКО“). Зашеметяващият бизнес-възход на нейните структури (като и политическият на Бойко Борисов) се оказаха захранени от две чужбинска сметка.
Става дума за паяжина от достатъчно внушаващи опасения връзки, които говорят за зависимости.

Първата сметка е от парите на нейните съдружници в „СИбанк”, „Вивател”, БТК и т.н. – Бьорголфур (баща) и Тор (син) Бьорголфсон – исландски, пръкнал се от нищото банкери-милиардери (вече разорени). За мен „нищото” е в следния откъс от книгата ми „Тайният проект Бойко Борисов”:

„Съдружниците на Владимир Путин?

В началото на 90-те, когато руският екс-президентът, а днес премиер е работил като глава на Комитета на външноикономическите връзки (КВС) на кметството на Санкт Петербург, в неговите задължения са влизали одобрението, разрешението за дейност и регистрацията на смесените дружества.

Така, през декември 1992 г. в КВС на кметството на Санкт Петербург, е регистрирана фирмата „Болтик Интертешънъл АОЗТ“ (А.Д.), рег. номер АОЛ-3303, учредителите на която са Виктор Аницев и компанията „Baltic Group Limited“. Тя е регистрирана на пощенска кутия в Род Таун – столицата на Британските Вирджински острови. Вирджинският офшор принадлежи на Бьорголфур Гудмундссон и на неговия син Бьорголфур Тор Бьорголфсон.

През юни 1993 г. КВС на кметството на Санкт Петербург регистрира фирмата АОЗТ „Болтик ботлинг плант“ ББП (АОЛ-5108). Фирмата е регистрирана два пъти с интервал от две седмици в два различни района, с лека разлика в дяловете на учредителите и два различни адреса. Учредителите са три юридически и две физически лица.
Юридическите лица – това са руският АООТ „Ремонтно-механичен завод“ и две международни фирми – вече споменатата вирджинско-исландска „Балтийска група“ – „Baltic Group Limited“ и регистрираната на анонимна пощенска кутия в Рейкявик „Viking Brewery Limited“. Името „Brewery“ означава пивоварна на английски език, тя по-нататък много успешно ще произвежда бира в Петербург. А физическите лица – учредителите на регистрираната от КВС на Санкт Петербург фирма са директорът на Ремонтно Механичният завод (РМЗ) Генади Холмски и същият днес фалирал банкер Бьорголфур Гудмундссон.

През март 1995 г. е учредена още една компания – „Търговски дом Роса“ (Литеен проспект 41), която за по-малко от година сменя няколко пъти името и адреса си. Накрая започва да се нарича „Браво“. Следващият етап е основаването през 1996 г. на „Браво интернешънъл“. Съучредители са 6 регистрирани на един и същи адрес компании в кипърския град Лимасол. Президент на фирмата е все този невероятно активен Тор Бьоргхолфсон.

Накрая, през март 1997 г., е било учредено и „Браво Сервиз“ (основател „Хюдж холдингс лимитед“ – една от шестте кипърски фирми) и „Браво Интернешънъл“.
Вероятно и закрилата за този бизнес е идвала от Владимир Владимирович! Стане ли дума за производство и търговия на алкохол в Русия, значи не се визира друго, а само мафията. Само друга сила може да се изправи срещу нея (като вицекмет Путин е отговарял и за спецслужбите в града).

И едно, как да го нарека – полупризнание за този конфликт от самия Владимир Путин:

„През лятото на 1996 г. веднага след изборите се пренесохме в провинцията – в къщата, която строихме 6 години на около 100-ина километра от Питер. Тя беше тухлена, но отвътре бе облицована с дърво. В този ден във вилата бяхме аз, жена ми, децата. На гости ни бяха Марина Енталцева, моята секретарка, с мъжа си и дъщеря си. Ние, мъжете, отидохме в сауната, която беше на първия етаж. Запарихме се, изкъпахме се в реката и се върнахме в къщата. И изведъж чувам някакъв трясък (вероятно взрив – б.м.). След това дим – и изведнъж избухва пламък! Аз се разкрещявам със своя командирски глас всички да напуснат къщата. Гореше сауната.

Катя /по-малката дъщеря на Путин, б.р./ беше в кухнята и нещо ядеше. Тя се оказа най-дисциплинирана. Когато извиках: „Вън от къщата!“, тя изскочи, без да пита защо. А аз побягнах нагоре. Беше толкова задимено, че не се виждаше стълбата, по която трябваше да се спуснеш, за да излезеш. На втория етаж бяха Марина, и Машка, по-голямата ми дъщеря, въртят се и не могат да разберат накъде да бягат, и дори една друга не се виждат. Хванах Маша за ръката и я изведох на балкона. След това разкъсах чаршафите от леглото, съединих ги един за друг, вързах ги за решетката на балкона и казвам на Маша: „Спускай се!“ Тя се изплаши: „Няма да сляза, страх ме е!“ Аз я заплаших: „Сега ще те хвана и като кученце ще те изхвърля оттук! Ти какво, не разбираш ли, че къщата гори?!“ Хванах я за яката, прехвърлих я през решетката, отдолу я поеха.
След Маша спуснах и Марина. И тогава си спомних, че в стаята остана дипломатическо куфарче с пари, всички наши спестявания. Мисля си: как ще я караме без пари? Върнах се, потърсих, опипвах тук-там… Чувствам, че ако пошаря още няколко секунди, и край, може вече да не бързам… Зарязах търсенето, разбира се. Изкочих на балкона, пламъкът вече излиза. Прехвърлям се през перилата, хващам се за чаршафите и започвам да се спускам.

И тук има един нюанс – аз съм гол, както майка ме е родила, успях само да се омотая с чаршаф. И представете си картинка: гори къща, гол човек, омотан с чаршаф, слиза през балкона, духа вятър, а наоколо са се събрали хората от предградието и мълчаливо, с голям интерес наблюдават.

Къщата изгоря като свещ” …

Втората сметка: цитирана е в документи на „Интерпол”, американските и английски секретни служби. Тук ще дам руския й вариант, понеже в случая той е дело на най-засегнатата страна (откъс от „Тайния проект Борисов”).

„20 апреля 2009г. № ВК-15\146“.

Става дума за докладна записка. Адресирана е до тогавашния президент на Русия Дмитрий Медведев и до министър-председателя Владимир Путин. Неин автор е специална работна група по корупцията във висшите ешелони на властта.

„В 1992-1993 г. в основата на престъпния сговор е финансова група в състав отговорни сътрудници на Централната банка на Русия – по националност чеченци като Кюри Аксаль, Вахиева Иссу и Вельхиев Муссу, Хаджоев Саланбек, Хаджиев Сулейман, Юсупов Сулейман, Абдулкадыров Ревзан, Шахидов Абдула…“ – пише в докладната записка.
И точно тук се появава страната ни. Често пъти България им е била дестинацията. Четирима от тях бяха сред скъпите гости на рождения ден на изприщения съдружник на Бойко Борисов! Подариха му куршум, който го доизприщи окончателно (откъс от книгата):

… В тъмнината лазерите накъсват мрака на поръбени с блясък по краищата им парчета. Богдан Томов вещо води програмата. На сцената извиват глас най-именитите наши певци, а изкуственият водапад в залата им приглася..

Заведението, базирано на столичия бул. „Борис ІІІ“ навремето беше най-елитното в столицата. По масите и край бара са насядали гостите. Над 200 души са – от всички политически бои и разцветки – сини, червени, зелени на ДПС, от правителството, от едрия законен бизнес, но и от най-големия незаконен, от висшите органи на Темида. Дори присъстват няколко посланика. Отвънка тежките лимузини и площите около залата се охраняват от „Ипон“.

Един от съдружниците на Бойко Борисов, бивш съдружник на Валентин Моллов и други „честни частници“, празнуваше рождения си ден. Не е ясно в качеството на кои и какви сме поканени тук с жена ми, нито защо сме инсталирани на централна маса.
Наскоро съм му спасил живота заедно с други животи – когато СИК се конфронтира с ТИМ, а МВР подкрепи групировката от Варна. Черноморците бяха задигнали 5 млн. долара от „колегите“ – от износа им на скрап. Ръководството на МВР се оказа в играта, дула на МВР защитиха тимаджиите.

– Но те са бандити, пълни мафиоти! Идваш от офиса му – вилата, там във ваната са давили човека (превел парите вместо по сметка на СИК – по сметка на ТИМ в Стокхолм, изчезнал, открит в Малта, проследен до Кипър и незнайно как докаран у нас – б.а.) – твърдеше ген. Богомил Бонев, министър на МВР.
Отложи отпуската си, за да се види с мен. Явно съм бил под „контрол“, явно съм бил проследен от редакцията на в. „Труд“ до онази вила край резиденция „Бояна“, а оттам до овехтелия му кабинет в МВР. Но не бях се и крил. Министърът се оказа прав в детайлите – наистина я имаше съответната вана, видях я с очите си. Предателя – крадец обаче не успях да видя – състоянието му не беше никак, ама никак за показване.

Съдружникът на Бойко Борисов – потърпевш от ужилването, обаче все още не беше отървал кожата си. Варненската трибуквена групировка можеше да го свитне заради човека си и онези спорни $ 5 млн. Но можеха да го свитнат и своите – пак заради притесненията и парите. „Минаваме на дюшеци! – изкомандори той секретарката си. – Изчезваме!“. Късно беше – убийците със снайпери дебнеха в засади наоколо. Още тогава знаех, че не са тимаджии, а спецкомандоси, организирани от МВР.

– А като бандитите си задигат взаимно парите и си давят и изтезават хората, какъв арбитър го раздавате между тях? – попитах тогавашния първи Генерал в МВР. – Ако правителството е страна, ако взима страна, значи и то, и ти, и министър-председателят също сте сред бандитите!

На следващия ден премиерът Иван Костов посети Шумен, откъдето тръгна към неизвестността онзи скрап. Там, в онзи град той заяви, че има мафия във Варна и трябва да бъде смачкана. И да го е искал, макар че не ми се вярва, нямаше да му позволят. А ако не го е искал, защо пък въобще предупреди?! Вероятно уплашен, че ще разкажа някъде цялата история, въпреки цензурата, наложена в «Труд».

Естествено, „мафията“ оцеля – никой и не помисли да я смазва. Оцеля и софийската „мафия“ – никой не тръгна да я арестува. Оцеля и бойковият съдружник – никой не го подгони, камо ли пък да го трепе след това посещение в меверейския кабинет. Дори оцеля и давеният във ваната благодарение на моята помощ. Намери се някакъв висш арбитър – сигурен съм, че отново беше Властта.

Само двама Генерали, единият министър, а другият – главен секретар на МВР, Богомил Бонев и Бойко Борисов, от тогава се ненавиждат люто и до смърт.

Изглежда някаква висша сила накара двамата противници да поддържат една и съща лъжлива версия за отнетия лиценз на «Ипон», макар че си останаха врагове. Изглежда същата сила превърна в добри приятели сивият кардинал на СДС Евгени Бакърджиев, шефът на столичния общински съвет по времето на разграбването на София Антоан Николов и кмета Бойко Борисов.
Такава сила притежава, такава сила употребява и прилага, щом се наложи, само Проект!

Както в онзи изпълнен с драматизъм ден на посещението в кабинета на Богомил Бонев, така и на празника за рождението му по лицето на бойковия съдружник се стичаха едри вади пот. Климатикът в залата поддържаше перфектна температура, ефектният огромен изкуствен водопод оросяваше въздуха. Лазерите хващаха в проблясъците си откъсващите се от челото му капки – в светлината те замръзваха за част от секундата. Палитрата на проблясъците осветяваше само скулите, носа и устата му и го правеха да прилича на мъртвец.

– Виж какво ми подариха! – промълви той. В ръката му трепереше малко найлоново пликче. В пликчето – истински куршум. Обикновен – 9 грама олово. Май от „Макаров“, а може би и по-едър. От АК – автомат „Калашников“. Нещо такова. Попита ни:

– Как мислите, какво означава това?

– Или много, ама много те ценят, или вече са те отписали. Но само едно от двете е.

– Но кое – не знам! По-добре е да ви запозная с тях – гостите с този подарък.

Те не седяха в залата, а в дискретно помещение до нея. Четирима строги, костюмирани в черно мъже. Блестящи бели ризи, дискретни вратовръзки. Изсечени като от камък, волеви лица. Около 50-годишни. Знаеха английски, говореха руски. Един от тях – завършил Харвард. Другите двама – не по-малко елитни западни университети.
Забележителни професионалисти – фамилиарно на „ти“ със световните финанси и парите, оцени съпругата ми – банков специалист.

Бяха сред най-истинските босове, вместо сред онези на конци. Оперираха с огромни капитали. Сред съдружниците им личаха имената на няколко от най-едрите руски олигарси! Двама от тях – облагодетелствани и протежирани лично от президента на „матушка Росия“ Борис Елцин.

Тези скъпи гости, подаряващи куршуми, се оказаха чистокръвни … чеченци! Парадокс – враговете и славяните въртяха бизнеса заедно! Печелеха заедно, докато сънародниците им проливаха кръвта си!
Онази война се водеше заради печалбите от тези ужасно много пари, наливани за нея.
Водеше се и за още нещо, може би най-важното в последните десетилетия. Сраженията прекъснаха пътя на нефтените тръби през територията на Чечня. Така западните компании, настанили се в прикаспийския регион, не можеха да си изнасят добитите нефт и газ. Нямаше как иначе Москва да им го забрани. Войната се оказа война за спиране на преноса на синьото злато и петрола. На нейния фон властниците в Русия притискаха Запада за съучастия и мажоритарни дялове от разработените средноазиатски полета, които бълваха продукция, но нямаше как да я закарат на световните пазари.

Мръсотията на геополитическата игра се оказа огромна и засмукваща всичко – дори родните елити, дори родните демократически кабинети. На нейния фон миазмите на българското блато ухаеха почти като оригинален френски парфюм „Шанел„. Но и истинският, ошемлително скъп конкурент „Булгари„, с който пръскаха кабинета на един от премиерите ни, не можеше да маскира разнасящата се смрад от неговото и останалите български правителства. Прането на тези мръсни пари при всички тях захранваше родната банкова система, бюджета, строителството и стимулираше така необходимия икономически растеж. Тези пари пълнеха личните сметки на избраните. А случващите се от време на време фалове изприщваха не само бойковите съдружници с подаръци-куршуми, но и най-висшестоящия български елит.

Защото на бюрото на поредния роден премиер беше зазвънял червеният пряк телефон от Кремъл и …»

По-нататък документът до Медведев и Путин засяга, макар и съвсем косвено, произхода на редица „западни„ инвестиции у нас.

„Златото, което от името на асоциация „Тан“ е било закупено от 88 кооператива, в размер на 786 тона и 460 тона сребро, е незаконно изнесено от Русия в Швейцария, Англия, Германия, а след това акумулирано в белгийската банка „Кредитбанк“ на сметка № 4536281560.
Постъпленията от златото, нефта и всичко останало, та чак до оръжието, са оформяни като „златни сертификати“, които са верефицирани от белгийската банка „Kreditbank“. „От тези пари огромни печалби са получавали не само корумпираните руски държавници, но и лица от Белгия, Евросъюза и САЩ, а също така и от техните спецслужби.“ – пише в документа.

Тези сертификати са прекрасно финансово обезпечение. Срещу тях всеки ще ви даде кредит, всеки ще ви „отпусне“ името си, твърдят финансовите анализатори.

Според докладната записка друга част от руските активи са базирани в банки в Сингапур, Индонезия, Тайланд, Тайван, Малайзия, Хонконг. Парите са използвани като оборотни средства и вноски в уставния фонд на…“. В списъка от фирми и имена например фигурират „ЛУКойл“ и собственика му Алекперов, чийто представител у нас е Валентин Златев – най-близкия до Борисов олигарх и да не изборявам уж «западни» банки и корпорации (всъщност техни поделения, но руска собственост), стъпили в България.
Следва списък от банки, сметки и първата равносметка – 6 500 милиарда долара!!!

Макар и сензационен, този документ не ни касае освен с посочените чеченски емисари на Централната банка на Русия и някои отделни инвестиции у нас. Публикувам част от него, за да се види за какви пари, съответно лица и техни възможности става дума. Ето и редовете, които засягат инвестициите в България:

„Активите са концентрирани в 31 банки на Запада в сума, по оценки наближаваща 10 000 милиарда долара“ (10 трилиона долара!)– пише работната група. – „На 29.08.2006 по лична сметка № 4536281560-27 на Загребални в белгийската „Кредитбанк“ – сега КВС банка, наличността е 108 милиарда долара“(!) – се казва в документа.
„Kreditbank“! Тази Кредитбанк също си смени името. Прекръсти се на „КВС груп“. Тази банка е онази белгийска банка, която се съдружи в нашенската „СИбанк“ на Бойковата приятелка Цветелина Бориславова!

„При това В.Кузнецов в хода на разпита заяви, че лично се е срещнал с един от шефовете на белгийската банка Марком Скардью и е получил всички уверения от негова страна, че сертификатите на М.Загребални са напълно обезпечени. Той е потвърдил възможността срещу тези сертификати да бъдат отпуснати кредити за инвестиции в Източна Европа и Балканите, но при условие, че наблюдението и контролът над тях бъде извършван от ръководителите на Централната банка на Русия.„.

Документът е повече от ясен. Изводите от него – също! Инвестициите на Балканите – у нас в икономиката, както и в политиката, може и да са на руските олигарси, но ги командва Централната банка на Русия и руските секретни служби!

Освен това аз не мога да се доверя на премиера още от времената на либийския скандал в Бенгази с нашите медицински сестри. Аз не мога да се доверя на премиер, който като ръководител на групата по този случай и зам.-министър е спомогнал за задигането на 3.5 млрд. долара заеми, отпуснати от България и заради това е „проспал” историята с ареста им, заради либийския диктатор мерките му не са били адекватни и т.н., и т.н.

За тези, които не са чели книгата – арестът на медиците ни е решен и договорен в … София! Днешния ни премиер, тогава зам.-министър, активно е участвал в дипломатическите разговори и договорки.

А какво се крие зад техния фон?

Арестът е е имиджова операция с цел прикритие на затоплянето на отношенията на България с режими под ембарго – Либия, Ирак, Иран и облагодателстване на родните групировки от операции с тях.

Например на 10 декември 1998 г. въпреки ембаргото са подписани комюникетата на междуправителствените комисии с Багдад и Техеран, в които става дума за всичко – от погасяване на иракските дългове към България с комисионни за родни лица и в крайнас сметка – изцяло в тяхна полза, та чак до иранските инвестиции в товарни превози на БДЖ (при наплива на ирански и арабски капитали у нас и в банковата сфера по времето на Борисов сещате ли се защо ги обявиха за приватизация. Чудите ли се защо Хизбула и Техеран се развихриха у нас, но убедителни доказателства няма и няма да има, както съм обяснил за съучастието на правителството ни в атентата в „Дуел”)

В този разцвет на отношенията с ембаргови режими е включена и Джамахирията. Арестът е договорен с визитата у нас на лицето д-р Али Юсуф Джума. Либиецът е много близък до Муамар Кадафи, най-висш държавник е като “Секретар на Народния комитет на Генералния борд” и т.н. Роднина е с полковник Джума Мишри – онзи офицер от либийските служби, който ръководеше разследването и мъченията срещу нашите сестри. Заключителните разговори на д-р Джума са в резиденция “Бояна”, където той и домакините му парафират редица споразумения между София и Триполи. Активен участник в разговорите като зам.министър и подготвящ работните документи по всички тези съвместни заседания е Марин Райков!

Мастилото на подписите още не беше изсъхнало под тях – високият гост отпътува на 9 февруари 1999 г. вечерта, когато по същите часове, макар и на хиляди километри надалеч, 23 български специалисти бяха задържани и натикани в каушите на Бенгази. Повечето впоследствие бяха освободени за „обективност”, а на топа оставиха медицинските сестри.

И още един откъс от „Либийска връзка” за мръсната игра на Мартин Райков, българските политици и родни служби.

Случайности в политиката няма! Никога!

Защото на 21 юни 2000 г. френската връзка отново “опипа” България.
Това се случи след първия телефонен разговор на високо равнище между експрезидента Петър Стоянов и Муамар Кадафи в нощта на 23 срещу 24 февруари 2000 г.
– Не исках да засягам схващането на либийците за независимо правосъдие – разказва Петър Стоянов. – Стремях се да бъдем дискретни. Всички поставяха като условие конфиденциалността. Усещането ми беше, че Кадафи ме разбра. Казах му – не бихме искали да вярваме, че процесът е политически или срещу българите, работещи там. Опитвах се да бъда деликатен и внимателен – иначе това щеше да прозвучи абсолютно грубо. Второ – заинтересувах се от съдбата на останалите българи, уверих го, че няма да направим политически скандал до момента, до който либийското правителство е безпристрастно.

“Не можем да допуснем и да приемем идеята, че български лекари и медицински сестри умишлено са сторили това, в което ги обвиняват”, казва той. Кадафи е спокоен. Той отвръща: “Либия няма да забрави усилията на многото български медици, но след такава трагедия ние сме длъжни да вземем мерки.”.
Разговорът се води в присъствието на експертите на президента и ръководители от Външно министерство. Нищо не е импровизирано – президентът се обръща към Кадафи с “Братко ръководител”. Превежда преводачът на либийското посолство у нас.

Тук е необходимо да се отвори една скоба. Много рядък прецедент в дипломацията е преводът от българска страна да се поверява на външен човек, при това от либийското посолство. Подобна стъпка се тълкува като знак за пълно, изключително доверие между страните! Но в случая това не е най-същественото.

Огромният скандал се крие в още едно, друго обстоятелство – преводачът в посолството на Джамахирията у нас Халед Маклуф Тилиси е бил командирован да помага на другия преводач Идрис за разпитите с изтезания на българските медици! “Естествено” това обстоятелство никога не е изтъквано – нито тогава, нито после, когато прокуратурата и политиците ни се кълняха, че ще заведат дело срещу мъчителите у нас, но няма как да осигурят явяването им на процес у нас. Естествено, Халед Маклуф Тилиси не е посочен в жалбата срещу мъчителите, подадена от нашите сестри в съдилищата на Джамахирията и редактирана от българските им адвокати…

Със сигурност разговорът между експрезидента ни и Полковника е бил засечен и подслушан от разузнавателните мрежи по света. Със сигурност е била разпозната и идентифицирана личността на преводача. Със сигурност в чужбина – Вашингтон, Лондон, Париж, Бон са знаели достатъчно за драмата – от движещите й мотиви до участващите в нея лица. Със сигурност са се запитали какво става у нас.

Ето защо не изминава много време и на 21 юни 2000 г. г-жа Даниел Митеран пристигна изненадващо на частно посещение у нас!…
Съпругата на бившия френски президент дойде в България за представянето на книгата си “Напълно свободно”, публикувана на български език от издателство “Слънце”. За една президенша от велика нация постъпката е несвойствена – да гостува в някаква забутана балканска държава, където произведението й вероятно няма да закупят и прочетат повече от няколкостотин души.
Освен ако не се запитаме на кого всъщност гостува г-жа Митеран?
…
“Пътьом” – в ранния следобед се срещна с президента Петър Стоянов и жена му Антонина. Изглежда това беше скритата й, но истинска цел на визитата. Официално се обсъдиха проекти за устойчиво развитие, за водния проблем, за екологична чистата агропродукция, както и проекти, свързани с жените и тяхното положение в България, Европа и света…

Неофициално се бистреше съдбата на българските медици в Либия.

Оказа се, че фондацията на Даниел Митеран – “Франс Либерте”, има намерението да помогне на обвиняемите в Бенгази. Френската президенша предложи идеята като председател на организация за защита на правата на човека да изпрати независим свой експерт на процеса в Либия, който да наблюдава за неговата справедливост. Самата госпожа Митеран се ангажира да помага, използвайки тесните си лични контакти с Муамар Кадафи!

От тази среща високопоставената съпруга отиде в посолството на държавата си, за да й направят досие на случая (явно българската страна, изненадана от инициативата, не беше подготвила необходимите справки и документи, (което говори и за компетенцията или умишлена пасивност на Райков – бел. моя).

На 3 юли – дни след визитата си, г-жа Митеран беше изпълнила ангажимента си. Тя изпрати писмо до президента Петър Стоянов, в което го уведоми за личното послание, с което се е обърнала към Муамар Кадафи. В него се казва, че българите не могат да си представят, че медици биха могли да извършат умишлено такова престъпление; дори съдът да потвърди това, следва да е при пълни гаранции за справедлив процес; произходът на кръвните продукти трябва да бъде установен чрез международна експертиза; изразява се надежда, че лично вождът на Джамахирията ще се заинтересува от този въпрос. Точка по точка тези искания започнаха да се изпълняват.
Точно седем години и месец по-късно друга френска президенша – Сесилия Саркози, осъществи това освобождаване, обсъждано толкова далече назад в миналото.“

Наистина, случайности в политиката няма, както съм написал в книгата си!

Именно Марин Райков, ръководителят на работната група за случая с медицинските сестри в Либия, стана посланик в Париж, за да организира срещата между вътрешния минситър на Франция по онова време (и бъдещ президент) Никола Саркози и бъдещия премиер, макар и след години на България – Бойко Борисов.

И продължавайки размислите за премиера – в моето полезрение сегашният премиер Марин Райков попадна отдавна – още по време на югославските войни, когато беше като дипломат секретар (от трети през втори до първи) в посолството в Белград. Това време е и времето на нарушаване на югоембаргото, наложено от ООН, времето на разгула на групировките и „Мултигруп” у нас, печелещи от контрабандата. Това е и времето на активното съдействие на нашите секретни служби и съответно на завербуваните от тях дипломати за успеха на тези операции.

Основната секретна служба, която организираше погазването на ембаргото, беше РУМНО – разузнавателното управление на Генщаба на България и близнак на страховитото руско ГРУ – Главно разузнавателно управление (много по-дискретна и ефективна организация от КГБ и също толкова по-могъща от нея в международен план).

Това обяснява и защо по онова време „Мултигруп” и Илия Павлов бяха най-могъщите у нас – Илия Павлов беше зет на ген. Чергиланов (шефа на военното контраразузнаване), а милиардното му състояние стартира от рязане на скрап на остарели съветски подводници (т.е. с помощта на ГРУ).
По традиция от времената на Втората световна война и досега родната територия се опекунства от руска страна от ГРУ. От американска страна е неговият аналог – Военното разузнаване на САЩ.

Още една бележка – американската структура по бюджет и възможности надминава с пъти ЦРУ. В нейния състав е космическото разузнаване, както и могъщата АНС – Агенция за национална сигурност на САЩ. Апропо – по правило почти всички американски посланици у нас преминават 6-месечния си курс по изучаване на България и нашия език в школата им в Монтерей, Калифорния или другия център в Германия. Дипломатическият персонал в посолството ни в Белград беше един от мозъчните центрове на тази контрабанда.

(откъс от „Операция Президент”) В Търговския регистър в данните за фирмите на Росен Плевнелиев се намериха документите на русенския събрат „Ирис”. Тази фирма е част от печално прочулата се „Мултигруп”. Тя нашумя с редица далавери, с неплатени огромни данъци и акциз към държавата, прочу се с нарушения на югоембаргото. И един стряскащ детайл от нейната история – в първите години на прехода, през 1993-1994 г. в тяхната вила откриха „калкулаторите на бизнеса” по онова време – пластичен взрив, детонатори, лазерни мерници и прибори за нощно виждане, оптически снайперски карабини и пр. полезни „артикули”.

Никой не даде отговор на изнесеното от мен в тв предаване: какво търсеха документите на тази фирма във фирменото досие на семейство Плевнелиеви. В официалния държавен Търговски регистър?! Масивът от Русе, качен на диск, няма как да прехвръкне в диска с масива от София. Освен ако родословието и собствеността – истинската, не е една и съща!
Да видим дали е така?”

И най-сетне е полезен още едно позоваване на книгата ми „Операция Президент”, за да обясни избора на Плевнелиев за Райков като премиер:

„Още на втората година работа в Германия фирмата „Ирис интернешънъл” ООД бе разследвана от тайните служби на Германия, митницата и трудовата полиция. Обискирани бяха офисът им в Ruesselsheim, квартирите на работниците,обектите…” В тамошните публикации се говори дори за намеса на спецслужбите от Пулах (немското контраразузнаване) заради мътни пари…”

Факт е обаче, че в два български вестника от онова време са публикувани материали за историята с „Ирис” в Германия. Единият от тях е в претендиращият за тежест в. „Демокрация” (вероятно е станало под дипломатически натиск).

Спорно е доколко можем да се доверим и на нашенските издания в онова изострено време на противопоставяне, а и липсват източниците им. Но съществува меродавен задграничен извор – немското радио „Дойче веле”.

А реакцията на същото това правителствено радио днес вече я дадох в отделен пост по-надолу.

Друга фирма на Росен Плевнелиев и приятеля му Иван Тодоров – „Ирис инженеринг” ООД (впоследствие ЕООД) също се оказа сред орисаните. Със смъртта на третия й съдружник – Кирил Димитров Апостолов. Смъртният му акт №622 е издаден на 18 декември 2005 година – ден след смъртта му от Дупница. Като причина е записано „Травматичен шок. Множествена травма с разкъсвания и контузия на вътрешни органи”.

Не, не е за чудене, че днес там нищо не може да се открие.

В почти всички фирми на Плевнелиев фигурира лицето Георги Христов Ранчев. От „Имобилиен…” до „Мениджмент…” Той се оказа основна фигура – далеч по-основна, отколкото самият Плевнелиев. За плетеницата от фирми, за адвокатските пълномощия, с които правистите получават права от собствениците да се „разпореждат както намерят за добре” с тяхната собственост, могат да се изпишат стотици страници. Паяжината от дружества е достатъчно разклонена, за да залови и умъртви всеки външен интерес. Но…
Но в немските търговски регистри може да се открои дори повече от необходимото. Например „Линднер груп” е семейна фирма, създадена през 1965 година в Арнсторф, Бавария. През 1987 г. е преобразувана в акционерно дружество, през 1991 г. се превръщат в холдингова структура с десетки поделения. Те не строят основи, не наливат бетон, не коват кофражи. Занимават се с фасади, окачени тавани, довършителни работи, интериорно оформление. Не са от малките дружества за Германия – за 2010 г. оборотът им гони 700 млн. евро.

Ала тези „Линднер”, с които новият ни президент се гордее, че е строил за тях, не са онези „Линднер”, за които най-много е работил. Например съдружникът на Росен Плевнелиев – Михаел Линднер според заверките на немските нотариуси (изрично са го посочили) се оказва „родом Улмар”. От друга провинция на Германия вместо от семейното гнездо в Бавария.

Любопитно е обстоятелството, че на сайта на немската група „Линднер” са посочени десетки обекти в чужбина, но сред тях не фигурира нито Бизнеспарк – Младост, нито „Резиденшъл парк”. Според сайта на фирмата и регистрациите единственото тяхно поделение в България е „Линднер България” ЕООД вместо 18-е фирми от „групата”, свързани с Росен Плевнелиев. Предметът на немците в България е формулиран така: „доставка и монтаж на системи, тавани, стени, подове, развитие и управление на проекти.”. Ала не и собственост върху тях!

Как ви звучи този текст: „Упълномощавам адвокат …. да се разпорежда с дяловете във фирмата, да продава, купува, инвестира на каквато цена намери и при каквито условия счете за необходими.”. В пълномощното има още една забележка „в случай на необходимост тези правомощия да се тълкуват в разширителен смисъл.” В случая упълномощителят е Първата дама – Юлиана Плевнелиева. Всеки юрист, дори студент, ще ви каже, че такова пълномощно на практика изцяло я лишава от каквито и да са права върху водещата се иначе на нейно име фирма, водила се навремето и на името на съпруга й.

Чия е тогава цялата българска империя, свързана с новия ни президент?

Не е негова, както се твърди. Интересни са книгите на акционерите. Например какво четем в една от тях : „Линднер Проектенвинклунгс” – Австрия (а не Германия) има 5 000 акции от дружеството, а останалите съдружници – скромните 115 броя. В тази благодатна за червения капитал страна съществуват и други „Линднери”, които се оказват основните играчи у нас вместо немските им едноименни не-братя. Какво се оказа – никаква немска „Линднер груп” не е инвестирала у нас и наляла онези близо 150 милиона евра в Бизнеспарка и 80 милиона евра в „Резиденшъл парк”…

Новият български президент най-нагло ни излъга. Очи в очи! С ръка на сърцето!

Фигурата му се оказа двулична – на честен предприемач, печелещ милиони, и фасада – за други много и много, почти неизброими, но обичащи анонимността милиони.
Но какви? И на кои?

В крайна сметка нишката от преплетени съдружия, лица и фирми у нас и в няколко държави ни отвеждат на три адреса – офшорки и едно име. От адресите два са в Кипър – „Сталберг инвестмънт лимитед” и „Уиклеф Холдинг лимитед”. Вписаната като техен управител дама се оказа с купища фирми и съдружия в Русия, като две-трети от тях са свързани с военно-промишления комплекс на Москва. Третият адрес е „Лендмарк” в Люксембург. Името е на Таня Косева-Бошева.

А за да обясним коя е тя, нека прочетем една поовехтяла, но съдържателна новина от в. „Дневник”:

07.12.2007 Новозеландецът Ричард Макдоналд пристига в България за пръв път преди четири години. Мисията му е да проучи местния пазар на недвижимости за свой лондонски клиент – Хенри Гуин-Джоунс, който току що е купил софийски хотел. Покрай служебния си ангажимент той се замисля и за лична инвестиция, но не я реализира.

Две години по-късно Гуин-Джоунс е сред тримата основатели на „Лендмарк”, компания за инвестиции в недвижимости с фокус върху българския пазар. Лондонският бизнесмен успява също да убеди Макдоналд да дойде в България и да я управлява от пролетта на 2006 г. Днес Макдоналд, заедно с другия мениджър на компанията Таня Косева-Бошова стана собственик на „Лендмарк” срещу цена от 210 милиона евро. Това е кратка версия на историята на сключената преди дни най-голяма сделка с недвижими имоти на българския пазар.

Другото нетипично е, че купувач е мениджърският екип на компанията – дружеството „Бриджкорп”, в което 90% държи Ричард Макдоналд и 10% са на Таня Косева-Бошова. Защо се продава? Досегашните собственици на „Лендмарк” (виж схемата) не коментираха излизането си от инвестицията. „Бракът между акционерите не беше перфектен”, обясни Макдоналд. „Имаха различни виждания как да се развива компанията”, допълва Бошова. Другото предположение на участниците на пазара е, че тримата първоначални инвеститори – Тор Бьорголфсон, Хенри Гуин-Джоунс и управлявания от Георг Цветански фонд Alitma Partners, са решили, че сега моментът е подходящ за продажба. „Следващите 2-3 години в сектора няма да има революционно по-добри резултати. Например през 2009 г. цената едва ли ще е много по-висока. Сега се усеща някакъв пик и затова е нормално да се продава”, обясни мениджър на чуждестранна компания за инвестиции в имоти. Предвид оттеглянето на исландския милиардер Тор Бьорголфсон и от други български инвестиции възможно е той да си набавя средства за други инвестиционни планове. Най-често спряганото направление е глобално разрастване на фармацевтичния бизнес на „Актавис“. Каквито и да са причините, през септември основателите на „Лендмарк“ са наели за консултант по продажбата лондонския офис на Credit Suisse Securities, а договорът с избрания купувач е приключен бързо в края на ноември”.

Това е новината. Чете се между редовете – сменили са си лицето. Цитираната „Бриджкорп” е тясно свързана с фирмите, водещи се на Плевнелиев. Георг Цветански е известен бизнесмен, един от най-големите у нас. Зет е на Петър Дюлгеров – бивш кандидат-член на Политбюро. Собственик е на значима част от родната фармация, на заводи и дружества в най-различни сфери на икономиката. Има големи интереси и съдружия в Исландия. Исландецът Тор Бьорголфсон е онзи, за който вече стана дума в книгата – забогатял до милиардер в мътна Русия с лиценз, даден от Путин за търговия с водка. Същият Тор въртеше банката на бойковата приятелка Цветелина Бориславова – СИбанк.

Част от „Лендмарк” беше закупена от „Алфа дивелопмънт”, която е от империята на Иво Прокопиев – Господин Някой-Никой. Този кръг от хора, свързани чрез „Глобална България”, монтираха един премиер, а сега монтират и нов президент.

Росен Плевнелиев се оказа бурмичка в империя за милиарди, чийто корени започват от Русия и лично от Путин. Сякаш беше дал лицето си назаем – за подобие на скрит образ. Но ще го отдаде ли и като президент?

Политиката е изкуство на възможното, лидерството – и на невъзможното.

Проектът Росен Плевнелиев се оказа същото подобие, каквото е и Проектът Бойко Борисов. Те са фасадата на една и съща люпилня, чийто собственик е най-големия кукловод в Русия. В тази люпилня се програмират и излюпват единствено бройлери. Но кудкудякането – убедително или, не ги прави петли!

Политиката в България се оказа изкуството на повторението. Ужасът на матрицата. Миналото, настоящето и бъдещето на едни и същи Проекти.”

Едните зависимости са ясни.

А другите?– Марин Райков е американски поданик по рождение.

Ето какво пише един вестник в Калифорния по повод назначаването му за зам.-министър през 2009 г. – http://www.bulgarica.com/2009/08/24/новини/външният-министър-избра-европа-сащ-ча/

Ако не е подал молба за отказ от американско поданство, това е огромен скандал и пряко погазване на Конституцията. Аз поне не открих такава молба въпреки дискретното ми разследване. По закон посолството и Държавния департамент нямат право да дават лична информация за техни граждани на неамерикански граждани, структури, фирми и организации, а на правителства – само по преценка. Така че не чакайте каквото и да е официално обяснение от тях.

Бих искал да отбележа, че американското поданство в никакъв случай не означава работа в защита на САЩ. Познавам достатъчно американски поданици – едри бизнесмени и финансисти, които въобще не се съобразяват с националните интереси на Америка, а единствено с интересите на парите си и нямат никакви скрупули с кого и как работят, стига да не погазват открито законите. Но за мен това е още по-страшно от първата хипотеза за евентуална защита на интереса на Белия дом.

(Следва)

Григор Лилов / ФЕЙСБУК