Продължение (2-ра част)
ЗАД ФАСАДАТА
КОЙ КОЙ Е В НОВОТО ПРАВИТЕЛСТВО
РОЛЯ ИЗПЪЛНИТЕЛ
ПРЕМИЕРЪТ– АГЕНТ С ДОНОСИ
МИНИСТЪР – ПОДАНИК НА НЕЙНО ВЕЛИЧЕСТВО
МИНИСТЪР – НОВА КАЛИНКА
МИНИСТРИ – „ЕКСПЕРТИ”
Не мога да забравя и обстоятелството, че Мартин Райков беше предложен за зам.-министър от Румяна Желева, толкова тясно свързана с ТИМ. Румяна Желева изгоря под европейския брутален натиск като политическа фигура, но предложеното от нея лице остава в ръководството на дипломацията ни и в екипа на ГЕРБ.
И още една бележка: мои колеги като Иво Инджев (в блога му „Кой (не) е Марин Райков? Определено не е любимец на Путин”), Коритаров и др., в медиите – от „24 часа” през „Телеграф” до телевизиите – навсякъде се твърди, че Райков е подготвил реакцията на тъмносиньото правителство на Иван Костов, което „отказа” да допусне руските самолети с десантчици да прелетят през наша територия, за да кацнат в София.
Това е поредния мит на пропагандата. От реакцията на медиите и мои колеги не бях изненадан – учудих се, че професионалист като Иво Инджев се оказа сред авторите на този мит.
Защо е мит тази история за подвига на Иван Костов, Хубавото Наде и верния им служител Мартин Райков, опънали се на Русия?
В онези дни Марин Райков все още не е външен министър (юни 1999 г.), а ръководител на дирекция „Външнополитическа координация и планиране”. Начело на тази дирекция ролята на Райков е огромна, според свидетелството на началника на кабинета на Иван Костов дипломатът директно контактува с тъмносиния премиер и затова в медиите беше посочено, че Райков е първият човек, който отказва на Москва лице в лице (естествено, съгласувано с ръководителите му)
Това е пълна глупост. Дори дипломат от неговия ранг не може да откаже или респективно да приеме молбата, понеже никой чужд посланик при връчване на нота няма да иска от него съгласие или отказ – рангът е твърде нисък за това. Просто Иван Костов и Надето са се скрили и за да печелят време, нотата е връчена на Райков, за да я предаде за отговор на шефовете си по каналния ред.
Второто вече са фактите.
Първият от тях е далеч по-рано – от 19 април 1999 г.
„Трябва Милошевич да даде съгласие за миротворческа операция. В противен случай ако НАТО реши да пристъпи към сухоземни операции, ще има много жертви. Ние сме готови да бъдем посредник между САЩ и Югославия. Надявам се, че президентът на Югославия Слободан Милошевич няма да приеме капитулация, отдавайки цяла Югославия под протектората на Съединените щати. Ние няма да позволим това. Балканите са стратегическо място“
Това са думи на руския президент Борис Елцин на среща в Кремъл с главните редактори на руските медии. Т.е руската позиция още тогава, преди събитията е формулирана без претенции, но и без огромни отстъпки. На практика тя е приела в аванс капитулацията на Милошевич, не е приела окупация от НАТО на сръбска територия, но се е съгласила с натовска окупация на Косово. Това и в действителност се случи. На този фон е абсурдно да се твърди, че някаква руска дивизия е трябвало да премине през нашето въздушно пространство, за да воюва и тримата юнаци – Костов, Надето и новоизпеченият премиер, са ги спрели.
Твърди се, че официално преговорите между Белград, НАТО и Москва са започнали на 5 юни в крайпътния македонски ресторант „Европа 94“. Дефакто обаче, поне според моето разследване началото на истинските разговори е поставено в българската резиденция „Воден”, докато онези са като тяхно прикритие и за заблуда на медиите (виж детайлите около цялата тази история покрай войната в Югославия в книгата ми „Тайните на големите играчи”). А ето и откъс:
„… Кастенфелт е бил инструктиран в Москва от правителствени служители и в Бон от Волфганг Ишингер, държавен секретар в германското Министерство на външните работи, Михаел Щайнер, съветник на Шрьодер по външнополитическите въпроси. Участвал е и Карл Кайзер, който е бил съветник на Шрьодер по време на предизборната кампания и който ръководи Научноизследователския институт на Германското дружество за външна политика. Накрая е разговарял с Ахтисаари (бивш финлански президент и спец. пратеник на ООН) и с Арпо Руси, неговия съветник, след което е отлетял за София.
Дотук нищо ново под слънцето в историята на тайната дипломация. Сензационното е след кацането на посредника в София. На летището той е посрещнат от руски специални части (! – на наша територия и с оръжие, без разрешението, изисквано от Конституцията). Според едната версия е бил откаран на югославската граница. И оттам е отпътувал за Белград под охраната на югославските сили за сигурност.
Но всъщност със специален конвой, охраняван от ГРУ – аналог на българското РУМНО (сетете за сегашния ни премиер – моя бележка от днес) е пристигнал в резиденция „Воден”, където се състояха деликатните разговори.
Пак по същото време, в тайна от парламента и дори от мнозинството от министрите и въпреки забраната в текстове на родната Конституция, за охрана на разговорите в резиденцията у нас акостираха допълнително въоръжени до зъби спецчасти на Русия. Въздушното пространство в региона беше охранявано от самолети на Алианса – също без съответното разрешение на българския парламент…
Посветените са само президентът Петър Стоянов, премиерът Иван Костов, министърът на отбраната Георги Ананиев, социалистическият лидер Георги Първанов. (Онази история си е чист първообраз на политическата и терористична драма, разиграла се на Бургаското летище, макар че мястото на преговори вместо резиденцията е 110-метровия кораб, акостирал във Варна и преговарящите преди атентата в Сарафово са били други лица: вече други наши държавници и вместо Запада – търсени под камък и дърво терористични лидери, арабски милиардери, един принц от кралския двор в Рияд и лидери на секретни служби на арабски страни и Иран. Който се интересува за тази прясна история, му препоръчвам да прочете последната ми книга „Дуел”)
След разговорите в нашата резиденция „Воден“ самото споразумение е договорено окончателно на 6 юни в германската правителствена резиденция „Петерсберг“ от Голямата тройка за мирните преговори със Слободан Милошевич – зам.-държавния секретар на САЩ Строуб Талбот, специалният пратеник на руския президент за Косово Виктор Черномирдин и представителя на Европейския съюз – финландския президент Марти Ахтисаари. Още на 9 юни вечерта 1999 г. в авиобазата на НАТО в македонския град Куманово е подписан договор за изтеглянето на югославските части от Косово. Единственото недоговорено са точните граници на зоните. Идеята за руски батальон на летището в Прищина е инструмент-аргумент в уточненията.
„…Отделен руски сектор под отделно командване… би било рецепта за етническо разделяне на Косово, тъй като сърбите щяха да гравитират към руския сектор“, така мотивира доскорошната американска позиция Строуб Талбот, говорейки за ръката на Русия. Но така и не обясни защо американската позиция се е променила толкова скоротечно в рамките на само няколко дни.
В същите дни – на 8 юни, след няколкодневно посещение в Москва Иван Костов се завърна у нас. На среща „на четири очи“ с руския министър-председател двамата заявиха, че „между България и Русия няма политически проблеми, а двете страни са СТРАТЕГИЧЕСКИ ПАРТНЬОРИ” (обърнете внимание на израза). Дори Костов оптимистично обяви в руския Бял дом: „Тази визита завършва един период на лъкатушене в двустранните отношения.“
Но още през уикенда „лъкатушенето“, ако се използва „шосейната” терминология, се трансформира в невероятно остри виражи на 180 градуса.
На 10 юни Марин Райков беше информиран от ръководителя на съюзническа мисия на НАТО в София, както и от американския и английски посланик за рисковете пред България, ако подкрепи твърда руска позиция, като окаже логистична подкрепа на русксите части в евентуален военен конфликт в Косово.
Почти светкавично, на следващата вечер, в петък, на 11 юни руският посланик у нас Леонид Керестеджиянц даде в аванс – изпреварващо, прием за националния празник на страната – Деня на независимостта (12 юни).
Костов и Райков са онези двама души – сами, без никой друг, дори без външния министър, дори без преводач, които още в самото начало на приема – накъде след 18.30 часа, се отделиха насаме в защитената срещу послушване специална зала на посолството в неговите подземия.
Бележката за преводача не е излишна, както ще счетете вие. Райков владее руския като матерен, Иван Костов – изключително добре. Но на такива срещи преводачът е необходим, дори задължителен. Той е техническото лице, което ще създаде работната записка за случилото се, а тренираната му памет ще позволи с точност до запетайката да предаде в нея думите на противната страна. Преводачът е и защита – преводът дава възможност, макар и в късото му време, докато трае, да се обмислят отговорите или съответните коментари и въпроси. Но са само тримата – Костов, Райков, Керестеджиянц.
Леонид Керестеджиянц проявява разбиране към натиска от Запада върху България, като обещава на министър-председателя да не се стига до ситуации, граничещи с дипломатически натиск и от Русия. Източниците на тази информация не са български, понеже в нарушение на правилата за тази среща в нашето Външно не съществува необходимия набор от документи (паметна записка, бележки на преводача, резюме от всеки от участниците от наша страна и т.н.)
Скоро – около 19,30 часа, почти веднага след приключване на срещата, Костов си тръгна от приема.
На следващата сутрин летището в Косово е заето на 12 юни 1999 г. от батальон руски десантчици, преминали от Босна през сръбска територия в ускорен марш. Формалното основание е договорката между Москва и НАТО за окупационни части на НАТО в Косово и руски – пак там, но под свое командване. Единственият нерешен въпрос е за границите на съответните зони.
Но освен Москва, и НАТО демонстрира решителност на летището в Прищина – дори по-голяма и на пръв поглед с непредвидими последици.
„Наредиха ми да избия около 200 руснаци от летището. Тогава командвах отряд парашутисти, който трябваше да тръгне в настъпление. Учудиха ни думите на генерал Уесли Кларк по радиостанцията. Той заяви, че руснаците трябва да бъдат унищожени!“
Скандалният разказ е на Джеймс Блънт. По думите му британските десантчици практически достигнали руските позиции. Двете страни били готови да открият огън, когато дошла нова заповед – да не се влиза в бой.
„За щастие командващият британските части генерал Майк Джексън заяви тогава, че няма да позволи на своите войници да носят отговорност за началото на Трета световна война“, твърди Блънт.
Блънт се уволни от армията през 2002 г., за да продължи кариерата си в музиката. Не мина много време и неизвестният войник от тайните английски спецсили нашумя в целия свят. Скоро след това той стана музикант и завоюва света с хита си You’re Beautiful. За щастие и досега е известен с музиката си, а не с участието си в събития, които за малко можеха да променят историята на планетата.
Бившият върховен главнокомандващ на въоръжените сили на НАТО в Европа, генерал Уесли Кларк също призна – макар и в мемоарите си, години по-късно, как е издал заповед за атака срещу руския батальон в Прищина. Призна, че подчиненият му британски генерал Майк Джаксън отказал да изпълни тази заповед да нападне летището. Но това вече нямаше значение – редица от свърхсекретните тайни от онези дни вече бяха получили публичност, макар и в малка България.
Тогава още не знаех, но години по-късно разбрах, че англичаните е трябвало да бъдат подкрепени в щурма си от френски десантчици. „Военните не могат да прехвърлят цялата отговорност в ръцете на политиците“ – проповядва Кларк в мемоарите си „Воденето на модерна война: Босна, Косово и бъдещето на битката“.
Естествено повечето от героите на тази история спестяват истината. Защо? Демонстрацията на сила и радиоразговорите между частите на НАТО веднага са били засечени от руските спътници. Точно такава е била и целта на „подготовката” за световна война. Москва се е огънала, разбирайки, че е невъзможно да отстои позициите си и ще загуби локален военен конфликт.
Искането от Русия към България дойде почти 24 часа по-късно след онзи изпълнен с драмитизъм ден. Пристигна като искане за превози – логистична помощ (храна, боеприпаси и т.н.) за тях, а не за нови части. … Както се вижда, искането няма нищо общо с легендите за войниците от Тулската дивизия, които пеели частушки , докато се подготвяли за натоварване в транспортните самолети на път за Косово и през родното небе.
Но дори и отговорът на скромното руско искане за превоз на материали, вода и храна, който подготви Марин Райков, е напълно излишен. Защо?
Най-добре е обяснено от акад. Евгений Примаков – дългогодишен шеф на колектива в Ясеново (Първо главно управление – разузнаването на КГБ), председател на Съвета на Съюза на Върховния съвет на СССР, директор на Службата за външно разузнаване, министър на външните работи и министър-председател на Русия точно в онзи период, а после ръководител на Специален съвет по международните отношения на Русия, на структура, занимаваща се международната сфера на православието и на руската Търговско-промишлена палата).
Той е разказал своята версия в мемоарните книги „Мир без России? К чему ведет политическая близорукость (2009)” и „Годы в большой политике”» (1999).
Според него след дръзката акция е последвало светкавично ново решение – за пасивност на Москва под влияние на групата Немцов-Чубайс върху руския президент Елцин. НАТО и САЩ веднага са били информирани за него – още в ранния следобед в същия фатален ден – 12 юни – и подготовката за атака срещу летището е била прекратена. Други участници в събитията в свои мемоари посочиха, че светкавичното контрарешение за притъпяване на остротата на сблъсъка е заради Генщаба на Русия. Маршалите са възразили срещу разширяване на операцията поради липса на военни, логистични и финансови възможности за поддържането й.
Личното ми мнение е, че основна роля за дадения заден ход на Русия изигра заплахата от същата тази сутрин за обявяване на нейната неплатежоспособност в следващите дни. Причината – Москва просрочи външните си дългове, рублата стремително девалвираше, беше започнал трескав износ на капитали от Русия. Президентът Елцин и близкото му обкръжение, занимаващо се с икономиката (Чубайс, Немцов и др.) поставиха на преден план необходимостта от нови спешни траншове от МВФ, за да се закрепи режима и да не избухне социално напрежение. И многомилиардните траншове веднага, на секундата бяха отпуснати.
Същият следобяд, на 12 юни 1999 г. наред с прекратяване на подготовката за атака срещу летището руснаците са поели ангажимент да не увеличават числеността на своите войски. В замяна е било постигнато съгласие руският батальон да се снабдява с храни и вода от британските части, разположени наоколо.
Мисля, че не е необходимо да цитирам още от тайните на големите играчи и малките пионки, които ги обслужват у нас.
Затова е лъжа този мит. На 13 юни, а в следващите дни на срещи и разговори с руснаците никакъв български отказ не е бил възможен – нямало е за какво да се отказва, след като великите сили, Русия и НАТО, Москва и Вашингтон са се разбрали и дори са скрепили увереността в договорките с многомилиардни суми от спешно отпуснатите заеми.
Но този мит и досега битува у нас. Истина е, че колегите нито нямат моите факти, нито са разговаряли с някои от участниците в събитията, нито са разследвали тази драматична история с неочакваните й обрати, нито са написали книги за тази, а и др. подобни на нея истории, както направих аз. Позицията им беше простима преди години. Но не и сега!
Вече излязоха част от мемоарите на участвалите в нея, вече са потвърдени немалко факти от книгата ми. Вариантите са само два: или „професионалистите” са некадърници, или изпълняват определена политическа поръчка във възхвала на един елит и с мълчаливата подкрепа на неговите политически „противници”. Казвам мълчалива подкрепа, понеже ако не знаят фактите, тези политпротивници поне познават (заради личен интерес – засегнати са в тях) написаното в томовете за големите играчи.
Подобна роля, подобно мълчание, което увековечава един мит, е само по силата на Проект. 14 години по-късно вече го виждаме в непосредствената му реализация – с избора на служебен премиер. Не бъдете учудени – все пак Тайният проект Бойко Борисов стартира също толкова отдавна – още в годините на социализма, за парадокс – също от едно летище, макар и софийското, и с далеч по-мръсна история.
А сега, без да преразказвам написаното от мен преди години, имайте търпението да прочете цитираните офиц. документи и да разберете защо ги цитирам. Те са факти в подкрепа на написаното от мен в томовете на големите играчи:
10.10. 1998 БТА На свое извънредно заседание вечерта Министерският съвет на Република България обсъди и подкрепи становището на Консултативния съвет за национална сигурност при президента от 10 октомври т.г. На тази основа правителството изрази готовност да предостави при необходимост достъп до въздушното пространство на страната в отговор на отправената от НАТО молба. Решението е в съответствие с Конституцията на Република България, с решенията на Конституционния съд и законите на страната, както и с рамковия документ на „Партньорство за мир“ и Споразумението между страните – членки на НАТО, и страните артньори, участващи в „Партньорство за мир“, ратифицирано от Народното събрание. Решението на Министерския съвет отчита и позицията на правителствата на съседни държави, участващи в „Партньорство за мир“, към които НАТО се обърна със същата молба. Съобщението е на правителствената информационна служба.
Извънредното заседание на кабинета е заради провелото се непосредствено преди него заседание на Консултативния съвет по национална сигурност при президента Петър Стоянов.
Ето официалното съобщение за него:
„България изразява единодушно желание за мирно разрешаване на конфликта в Съюзна република Югославия. Консултативният съвет по национална сигурност се присъединява към оценката на ООН, че влошаването на ситуацията в Косово съдържа опасност за мира и стабилността на целия балкански регион. Затова властите в Югославия и всички страни в конфликта трябва да изпълнят незабавно резолюции 1160 и 1199 на Съвета за сигурност на ООН, за да не се стига до евентуална военна намеса в рамките на НАТО. Ако, като крайна мярка, се стигне до умиротворителни военни операции, България ще ги подкрепи. Като непосредствен съсед на Съюзна република Югославия, Република България няма да участва нито пряко, нито косвено във военни действия в Съюзна република Югославия в съответствие с Декларацията на Народното събрание от 7 май 1993 година. На основата на: 1) Конституцията, Решенията на Конституционния съд на Република България и законите на страната, и 2) подписаният на 14 февруари 1994 година и ратифициран от Народното събрание на 5 април 1996 година Рамков документ на „Партньорство за мир“ и Споразумението между страните членки на НАТО и страните партньори, участващи в „Партньорство за мир“, България е готова да предостави достъп до въздушното си пространство в отговор на нотата на Североатлантическия съвет. Република България ще подпомогне също хуманитарни и логистични операции в рамките на усилията на НАТО да наложи и гарантира мира.“
Това е фасадата. Зад нея е истината.
Според Марин Райков и Константин Димитров отговорът е само заявено политическо желание в декларацията на правителството и Консултативния комитет. Отговорът на кабинета е връчен преди полунощ в събота на мисията на НАТО. Дипломатическата нота съдържа следните условия:
* България дава въздушен коридор само в посока „запад-изток” (т.е от Сърбия към нас, но не и обратно, което означава, че не може да се иползва за военни атаки).
* При това коридорът ще е само за хуманитарна и логистична подкрепа.
* Освен това правителството предлага предварително договаряне за реда на използване на въздушното пространство, уведомяване за броя на самолетите и времето на прелитането им.
* Понятието „неограничен достъп” не фигурирало.
НАТО прие политическата декларация и вкара самолетите в българското пространство. България премълча, че не им е дала разрешение. Възпроизведе се историята от Бургас – Цветанов съобщи за „основателни предположения“ – като съучастник в атентата за него и Бойко това беше максимумът, за да не ги изплескат с разкрития от Техаран. Запада побесня (както и навремето), но прогандно използва нищоговореното на родните управници, представяйки изявленията на мястото на доказателствата.
И за финал – на 9 юли 1999 г. парламентът разреши руски военнотранспортни самолети да прелетят през въздушното пространство на България, превозвайки руския военен контингент в състава на КейФОР. Решението беше гласувано почти без дискусия. От 215 депутати 213 гласуваха „за“, един „против“ и един „въздържал се“. Против гласува Стефан Гайтанджиев /ПК „Екогласност“ в ПГДЛ/. Според мотивите на правителството на Иван Костов, което беше вносител на днешното решение, са предвидени 8 специални рейса, които ще превозят 309 военнослужещи с лично оръжие и боеприпаси към тях. Самолетите не са оборудвани с въоръжение и разузнавателна апаратура. Графикът за прелитане беше съгласуван по дипломатически път. (Другите страни като Румъния и Унгария отказаха)
А това вече не е митът – за Иван Костов и Марин Райков.
В крайна сметка заради тези 8 самолета, с които руснаците нарушиха договорките, на американците се наложи да построят ново летище в Прищина за 2 млрд. долара. После последва ответната крачка – лъснаха сметките на Елцин в швейцарските трезори и той изгоря от поста си.
Ответни крачки имаше и към София.
Наложи се да се изстреля и една ракета по София. Двуличната българска политика беше осигурила радарно разузнаване за Белград (всеки сръбски радар моментално се унищожаваше от съюзниците още при първия му излъчващ сигнал), като информацията преминаваше по подземен оптичен кабел към Белград. Командният пункт беше базиран в танковата бригада в Горна баня. НАТО побесня и по „погрешка“ техен самолет изстреля ракетата. Забележете – тези ракети „Харм“ имат 150 кг свърхсилен експлозив в бойната глава и са натъпкани с десетки хиляди метални осколки, за да нарешетят всякакви радари антени в огромен радиус.
Но взрив, който да помете целия квартал, нямаше. Дори къщата не беше пометена, само покривът й беше изтърбушен.
Ракетата се оказа учебна, практически безопасна!!!
Истински парадокс – боен самолет по време на истински бойни действия да лети и да изстрелва учебна ракета. Парадоксът е и в друго – позиционирането към евентуална цел на тези ракети е чрез микропроцесор,сверяван със спътникова навигация при необходимост. Т.е. тя няма как да се отклони от сръбска цел на българска територия.
У нас разбраха предупреждението и веднага изключиха връзката и кабела, по който се предаваше информацията.
А година по-късно Вашингтон въобще не подкрепи – по никакъв начин – Иван Костов за втори мандат. От този момент СДС се оказа излишно като подставена фигура в голямата игра на големите господари и постепенно залиня.
(Следва)
