Страхът от Василев, Пеевски & Ko

В България страхът бе превърнат в национална политика, в препоръчително поведение, в унизителна масовост. Така е и до днес. Как иначе да си обясним факта, че мнозина предпочитат да се борят анонимно срещу „лошите“?

.

Еми Барух,  Дойче Веле

.

Преди няколко дни мажоритарният собственик на Корпоративна търговска банка Цветан Василев се появи на страниците на австрийския вестник „Дер Щандарт“ с едно интервю, което ще остане в историята на нашето преходно време като модел за безочлива наглост – дори и само заради твърдението, че в България има медийна свобода (спестявам останалите интерпретации на банкера).

Още преди тази медийна изява на Василев, в интернет пространството бе пусната петиция под надслов „Без държавни пари в КТБ и медиен монопол на Пеевски/Кръстева“. Петицията постепенно събира съмишленици. Засега техният брой не е голям. Но това е обяснимо: директната връзка между банката на Цветан Василев и медийния монопол на Пеевски е добре известна само на професионално изкушени хора. Малко са и запознатите със създадените от тандема Василев-Пеевски (& Kо) механизми, по които функционира мрежата от финансови, политически, регулаторни и съдебни зависимости. Тази мрежа е разпростряна върху цялата публична сфера и се употребява за площадни екзекуции и назидание на „некооперативните“. Точно затова смятам всеки подпис, подкрепящ петицията, за знаков.

Заставането зад подобен призив би трябвало да бъде израз на морална взискателност към обществените нрави, активно отстояване на ясни правила и демократични принципи. Малък жест, с който човек прави крачка извън собствената си частност и заявява позиция, застава до съмишленик. Нещо като подреждането ни до съдия Мирослава Тодорова, която спокойно се изправи срещу „системата Цветанов“, показа рядко срещано по нашите земи лично достойнство и правно упорство.

Подписите на лицата без имена

Броят на подписалите до вчера петицията е 565 души. Една трета от тях обаче са „лица без имена“. Опцията „подписалият петицията е решил да не показва името си в интернет“ са избрали 163-ма от всичките 565. Този твърде висок процент прикрити защитници на защитима кауза е симптоматичен.

Споменах Мирослава Тодорова неслучайно. Миналата година тя не просто подписа петиция. Тя обяви „война“ на онази власт. Застана срещу нея (срещу него) с името си, с авторитета си, с професионалната си състоятелност. Сега онази власт я няма. (Няма ли я наистина?)

Как да бъде обяснено присъствието на толкова много анонимни граждани, които споделят „скришом“ кауза, една от основните цели на която е защитата на свободното слово? За какво свободно слово можем да говорим, когато в нейните първи редици се нареждат несвободни хора? Какво притеснява тези хора, след като е известно, че във виртуалното пространство петициите имат нетраен живот – живот между два клавиша: „enter“ и „delete“ – „запази“ и „унищожи“?

Най-краткият отговор на тези въпроси може би трябва да търсим в страха – в онази неясна предпазливост, наследена и възпитавана години наред в семейството, в училището, в професионалния кръг, сред приятели, които свързват кариерното израстване и просперитета с послушанието, с мълчанието, с подчинението. Страхът беше превърнат в национална политика, в препоръчително поведение, в унизителна масовост. Впрочем снишаването – тази дребна всекидневна подлост – е намерило израз в българската народопсохология с добре известната и доста показателна поговорка за преклонената глава и сабята.

Последните години от управлението на ГЕРБ и сабите, и главите се търкаляха в публичното пространство, за да всяват страх. Това стана политически инструмент, който тандемът Борисов-Цветанов превърна в капан за несретници. Тяхното „мрачно могъщество“ (по Христо Иванов) беше обслужвано от медийния монопол Пеевски-Кръстева и от мажоритарния собственик на КТБ Цветан Василев.

От какво се уплаши Василев

Точно поради това намерението на служебния премиер Марин Райков да изработи правила за прозрачно управление на ресурса на държавните предприятия, които от години са концентрирани в КТБ е не само стратегически важно, но е и символно значимо. Този акт е зареден с предчувствие за промяна. С предпоставка за възстановяване на нормалността.

От висотата на своите милиони вбесеният Василев зае агресивна поза, уплашен от възможността „да му спрат кранчето“. Да се надяваме, че това може да е началото на частичния разпад на извратената пропагандна верига, финансирана от тези същите милиони.

Петициите са като служебните правителства. Имат нетраен живот – живот между два клавиша: „enter“ и „delete“ – „запази“ и „унищожи“. Но в този интервал те са в състояние да легитимират перспективата. От моралното дъно на българския преход това си е истинско постижение.