Продължаваме публикуването на изследването на известната журналистка и борец за човешки права Даниела Горчева „И НАИСТИНА КОИ ЛИЦА РАЗСТРЕЛЯХМЕ?“ НО САМО ТОВА ЛИ?
68 години от чудовищната саморазправа, наречена народен съд
Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.
Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен народен съд, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.
Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес. А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.
В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация. За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания от Москва на съветския гражданин Георгий Михайлович, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.
И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.
Днешното българско общество все по-отчаяно разбира нуждата от истински лидери – от хора с морал, с демократична и правна култура. Но за да ги различи, обществото ще трябва да бъде имунизирано срещу лъжи и манипулации, а това значи – самото то да е просветено.
Чудовищно е незнанието на българския народ за собствената му трагична съдба, след като в днешна България цял един град носи името на най-големия национален предател и престъпник Георги Димитров, а нашата страна – единствена в цяла Източна Европа (!) все още е осеяна с гигантски паметници на армията окупаторка, извършила тежки престъпления в България – като убийства, отвличания, изнасилвания и грабежи.
Върху насилие и лъжи обаче нищо не се гради, освен престъпност и мизерия.
(Продължение)
„Целуни децата ми“, „Поздрави жена ми“…
„Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания…
Стана едно мълчаливо прощаване… Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки, тихичко ми каза: „целуни децата ми“. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.
Минавайки край седналите на скамейките, ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже: „поздрави жена ми“.
Това беше последното, което чух…“
„Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас…“
„Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям, гениален писател.
Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души… Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала…“
Надминаха и нацистите
Френският историк Марк Феро не крие потреса си, описвайки Берлинския „народен съд“, когато са екзекутирани заговорниците, опитали се да убият Хитлер с поредния атентат:
„Репресията е ужасяваща… – пише Феро и продължава: – Отказана е, каквато и да било религиозна подкрепа на осъдените. Първите осем с дървени обувки на краката разсъблечени до кръста, биват обесени. Агонията се проточва и след всяка екзекуция палачът пие ракия, за да събира сили.
Не е известно дали Хитлер е гледал филмите за екзекуциите.
Скоро след това Химлер обяснява, че тези процедури нямат нищо общо с примера на болшевиките, те следват стари германски традиции.“
Дали Хитлер копира Сталин, не е важно, макар че е ясно.
Но че нацисти и комунисти са един дол дренки и че престъпленията на Сталин са задминали стократно тези на Хитлер, по това спор не може да има.
Децата – и те „народни врагове“
В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.
Всъщност още в края на декември, веднага след като започва т.нар. народен съд, семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.
Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа… Какъв страшен „враг на народа“ е била малката дъщеричка на Иван Батембергски!
Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.
Съпругата му Радка, „интернирана“ посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).
Къде са костите им, и до днес не се знае.
