Христос е най-великият страдалец, и то в особен смисъл на думата.
Страда за другите, за целия свят.
Великият характер е свързан с мъченичество. А то ярко подчертава величието. Пътят на добродетелта е постлан с позор, хули и унижения.
Този факт е известен не само на нас. Още древните мислители схващали тази велика истина. Поразително е пророчеството на Платон за Христа. Като говори за вероятната участ на чистата добродетел, ако тя слезе в човешки образ на Земята, той казва:
„Когато се яви такъв праведник на Земята, ще го бият, вържат, ослепят и, след като той претърпи всевъзможни присмехи и подигравки, ще го приковат на стълб“.
Това пророчество на този велик елин, живял толкова векове преди Христа, е чудно до невероятност. Даже Жан-Жак Русо изказал голямото си учудване от тези думи на Платон. (…)
„Възможно ли е съвършената личност да бъде само един обикновен човек? Можем ли да кажем, че Той хармонира с тона на ентусиаст или амбициозен сектант?
Каква сладост и чистота в обноските Му!
Каква трогателна доброта в изказванията Му!
Каква възвишеност в Неговите максими!
Каква дълбока мъдрост в споровете Му!
Колко е голяма властта над страстите Му!
Къде е човекът, къде е философът, който би могъл така да живее и тъй да умре без слабост и без театралничене?
Когато Платон описва въображаемия добър човек, с всичкия срам и вина, той описва точно характера на Христа.
Приличието е тъй поразително, щото всички християнски отци го отбелязват.
Какъв предразсъдък, каква слепота трябва да притежаваме, за да сравним Сократ със Сина на Мария!
Каква безкрайна несъответственост има между тях!
Сократ умира без мъки или позор, спокойно поддържайки характера си докрай. И ако неговата лека смърт не би увенчала живота му, с всичката си мъдрост щеше ли да бъде нещо повече от един неособен софист? Твърди се, че той открил морала. Но други преди него го практикуваха. Затова той трябвало само да изкаже онова, което други са правили, и да определи примера им като правило.
Но откъде би могъл Христос да научи от съвременниците си този възвишен морал, за който ни даде както предписание, така и пример?
Смъртта на Сократ, спокойна и пълна с философия, сред кръг от приятели, се явява като най-желана.
Христос обаче издъхва в агонически болки – опозорен, поруган от цял народ. Това е най-страхотната смърт, от която можем да се боим.
Сократ приема чашата с отрова, благословен от плачещите екзекутори, които привеждат присъдата в изпълнение.
Христос, обаче, сред мъчителни болки се моли за безмилостните си мъчители.
Ако Сократ е страдал и умрял като философ, то Христос е страдал и умрял като Бог“.
Симеон Попов
