Предизвикани размишления от предишния ми стих*
.
С колко ли страдание трябва да преглътна мисълта, че не мога да си измисля свят, вън от моето съзнание, в който да събера най-прекрасното от битието, а най-грозното да запокитя на някое пусто космическо бунище, отдалечено на един милион светлинни години!
Но дори и да ми е наказание в душата, аз няма да се откажа от идеализма и стремежа си към възвишеното. Просто защото ако само за момент реша да си намеря мястото в света, то това ще е пагубна крачка към личното ми оскотяване и вътрешно падение. А единственият начин, с който успях през годините да съхраня вътрешната си светлина, беше да въздигам мислите си нагоре. Колкото по-нагоре, толкова по-добре! Защото само в горното сърцето започва да усеща и разбира разликите. Толкова ясно и категорично, колкото въздухът на Копитото е по-чист за дишане от този на Орлов мост по време на трафик.
Има предел на чувствителността, след който непоносимостта се превръща в най-главно усещане. Тогава човек бърза да запуши ноздрите и ушите си, да обърне гръб и по най-бързия начин да се отдалечи от септичните ями на човешкото падение, които никой и никога не иска да почисти. Защото те се натрапват навсякъде. Избиват като мръсни и зловонни гейзери, а пръските им прескачат от екраните на поръчковите медии, за да полепнат по душите на хората. И не просто да полепнат, но арогантно да им внушават, че гнусните капчици, които им се струват зловоние, са всъщност пръски от „Рефан„.
Дотолкова ли оскотяха човеците, че да приемат Злото за Добро, неморалното за прилично, идиотското за достойно… Сякаш някакъв отвратителен динозавър е отворил жестоката си паст, за да изповръща хранителните си остатъци върху цялото ни общество. А ние до такава степен да свикнем с тях, щото ценностните ни критерии да бъдат асимилирани и подменени от грозното, гнусното, просташкото, безцеремонното, бабаитското, шарлатанското, демоничното и лукавото.
Погнусата, приятели мои!
Тази погнуса, с която не може да се живее! Тази погнуса, която е много по-жестока дори от физическото насилие. Защото него човек ще претърпи и болката ще утихне. Но от погнусата остава един остър и непоносим позив за повръщане! Защото в нея се унищожават всички морални табута, без които човекът би бил животно с инстинкти, а не личност с разум и съвест, поставяща верните ограничения на своя избор.
Аз не искам да живея в такава погнуса!
Не искам първият човек в държавата да има в речника си думи като „капут“ и „педал„, да нарича хирурзите „касапи“ или да третира българите като кучета, на които здраво трябва да се опъват каишките! Не искам да бъда дрогиран от чалга, нито да стана консуматор на нискоинтелигентни послания, пречупени през призмата на самовлюбен социопат! Защото има дума, която задмина нарицателното „погнуса“ в българското битие. И това е думата „гнъс„! Дума, която разкрива тоталното угнетение от погнусата. Тъй щото гнетът от погнусата да бъде предаден именно като „гнъс„.
И ако героят Рокантен на френския философ Сартр е отвратен от предвидимостта на събитията, които му се случват в повествованието, то колко ли да ме боли сърцето от нашата българска предвидимост? Колко ли жестоко да страдам, че един евтин глас, купен с три кебапчета и чаша бира, неутрализира друг искрен глас, роден от справедлив протест и надежда за по-добро битие? Къде ще отидат тогава гласовете на една шепа неподкупни, достойни и доблестни хора, когато тази шепа бъде затисната от статистиката на тълпи с първосигнално мислене, които не могат да разделят Добро от Зло, морално от престъпно, но на юруш се втурнат към урните, за да циментират битието българско под властта на погнусата?
Някога, стигнал до върховното Си изпитание в Гетсиманската градина, нашият Спасител се помоли на Своя Отец, ако е възможно да Го отмине чашата, която трябва да пие… Помоли се, ясно съзнавайки, че ще понесе всичкия възможен натиск от дявола, и най-вече – погнусата от неговото зловещо присъствие. Но Христос издържа – заради всички нас! За да ни даде надежда за един по-добър свят, лишен от първопричината на греха и Злото!
Моля ви, приятели!
Не преставайте да се уповавате на Неговия божествен Завет, защото само Той ни остана в това най-страшно време, когато нечестивите превърнаха беззаконието в норма, а погнусата – в естествен дъх на властта и парите! Не разпилявайте капките на човешката си воля в света, защото те там бързо ще изсъхнат, но скоро ги съединете с вълните на Святия Дух, защото само там сърцата ви ще дишат Светлината, за която са създадени.
А гнусните човеци нека се уповават на гнусния дявол, докато цялото им битие се задръсти от гнъс! Защото на това са посочени от Бога в стиха на пророк Исайя, с който ще завърша размишленията си:
„А нечестивите са като развълнуваното море, защото не може да утихне, и водите му изхвърлят тиня и кал. Няма мир за нечестивите, казва моят Бог…“ (Исаия 57:20-21)
.
Ясен Ведрин, Jasen-vedrin.blogspot.com
_______________________________________
