Днес е първият, не – вторият (след вчера) ден, в който аз, Виржини, на 31 год., омъжена, майка на две деца, с две висши образования и два западни езика, родена и живуща в България, официално започвам да стягам куфарите. Закъснелите си куфари, с които, заедно със семейството си, да напусна България.
Мисълта за това дълго време ми засядаше като горчив залък в гърлото, дори сега изписването на тези думи ми е много трудно. Само че днес една мисъл нагарча много повече и прави оставането в родината непосилно болезнено. Мисълта за обреченост. За стена. За помитаща вълна от абсурди, от която, колкото и добре да плуваш, не можеш да се спасиш. За един безконечен фарс, на който моите деца не желая да стават свидетели. Не желая те да приемат за норма неща, които са извън всякаква норма. Не желая да живея в държавата на анцузите, силиконите, тарикатите, Андрешковците, циганите, бандитите, монополите, продажните журналисти, съдии, чиновници, мизерстващите пенсионери, угасналите надежди и празните погледи.
Много мои познати отдавна вече не живеят в България. Аз също поживях повече от година в Европа, но се върнах. Знам какво е да си далеч от родината. Знам какво е да си на хиляди километри и да не можеш да изпратиш свой близък в края на житейския му път. Знам, защото загубих своя дядо, докато бях в чужбина и знам как скитах като сирак по улиците на Лондон и виех от болка не само, защото него вече го няма, а защото не мога да го видя, да му целуна ръка за последно и да му благодаря… Знам, защото един префърцунен господин с бомбе и лилаво палто ми каза веднъж в Лондон: “България ли? Господи! Ако бях на твое място, щях да предпочета да бях от Афганистан!”. Няма да разказвам какво му отвърнах и как се почувствах, не това е темата.
Мъчно е да си далеч от родината, тежко е. Затова избрах да живея тук и да отглеждам децата си тук. Близо до корените си и приятелите си, близо до Рила, Пирин, морето, възрожденските къщи в Балкана, миризмата на домашна питка с мерудия, на дървена ламперия, пушек от комините, цъфнали люляци… Раздялата с всички тях ми се струваше прекалено тежка, а дупката, която тя щеше да отвори – прекалено грамадна, за да мога да я запълня с каквото и да било… Как се запълва такава дупка, вие знаете ли!?
Трудно. Много трудно. Но не по-трудно от запълването на тази дупка, която зее в душата ми години наред заради действителността, която ме заобикаля в България. Действителността, която всеки ден подлага на изпитание достойнството ми, самоуважението ми, мечтите ми. Действителността, която ме зашлевява всеки ден с поредния абсурд. Действителността, която ме изправя всеки ден пред поредния въпрос от децата ми, на който нямам отговор. Действителността, която краде всеки ден от усмивките ми и завързва все по-стегнато ръцете ми. Действителността, която ме оставя все повече без думи…
Не исках да напускам страната, ние със Стефан не искахме. Не искахме да дезертираме. Искахме да си докажем, че има начин за добър живот и тук, в България. Учихме, работихме честно, възпитавахме децата си в ценности и добродетели, хвърляхме боклуците си разделно, паркирахме колата си само на разрешени места, уважавахме институциите, плащахме си редовно сметките и накрая разбрахме, че тези неща може и да са хубави и полезни за един добър живот другаде, но не и в България…
Затова започвам да стягам закъснелите ни куфари. Ще ги пълня много бавно…със сълзи на очи и с надеждата да се окаже, че всичко е било просто лош сън…
.
Виржини Стефанова,
