Циганията, която е традиционна за българския парламентаризъм, има своите исторически корени. Ковачницата на закони е построена върху ромски стан в покрайнините на някогашна София.
“Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там”, пише Иван Вазов през 1905 г.
Първото обиталище на депутатите обаче не е белокаменната постройка, а дъсчена барака за зрелища. Тя била скована в южната част на Градската градина. “Народното събрание се събираше в бараката, в която амбулантната трупа на Георгя Попова даваше представленията си”, свидетелства отново Вазов.
Вътре помещението било разкрасено с червени драперии и килими.
Поставени са кресла за около 120 души.
Имало галерия за правостоящи и друга специално за жени. “Подиумът е издигнат, маса за председателя и за бюрото, надясно – масата на министрите, наляво – дипломатическата ложа (пред нея червена трибуна), в задните ъгли от двете страни на трона в резба – дворцовата ложа и ложата за чиновниците”, описва интериора Константин Иречек.
Когато за първи път вижда постройката, Иречек мисли, че в парламента има изложба на добитък.
На 10 ноември 1879 г. той записва в дневника си: “Влязох в една улица, в която наляво се издига голяма дървена сграда, каквито се строят у нас за изложба на добитък, цяла с малки знамена.”
Байрачетата ориентират чужденеца. “Това ще да е навярно Народното събрание”, правилно отбелязва той. Скоро обаче Иречек разбира, че не е бил далеч от първото си впечатление. Зложелатели на нашия парламентаризъм му доверяват, че в камарата се въдят кокошки. През деня пернатите щъкали около Народното събрание, а през нощта слугите ги вкарвали в заседателната зала. Така хем дремели под покрив, хем апаши не можели да им посегнат.
На 23 февруари 1880 г. видният историк хроникира: “Пръв път попаднали на курника в камарата, когато дотрябвали столове за бала у Моллова – Тъпчилещов, Кикеров, Безеншек влезли, петелът бил на полюлея, кокошки, всичко нацвъкано, в дипломатическата ложа яйца и т. н.”
Д-р Димитър Моллов е пионер на родното здравеопазване, а словенецът Антон Безеншек – на българската стенография. Никола Тъпчилещов пък е търговец и благодетел. Като вижда куришките, той почва да кърши ръце и простенва: “Какво обезчестение на това свято място!”
Командата се развърта, хваща хайванчетата и градските първенци се гощават с пилешко. “Събрали всичко и Градският съвет с полицмейстера ги изяли”, описва съдбата на пернатите Иречек. Полицмейстер е споменатият Кикеров.
Парламентът курник изгаря на 1 февруари 1882 г.
Огънят избухва след представление на “Иванко” и гълта над 80 000 франка.
Очевидецът Иречек документира грозното събитие: “Тази нощ изгоря сградата на Народното събрание, историческо помещение, в което Стамболов ораторстваше, Каравелов ревеше, Балабанов плачеше, Славейков спеше, Горбанов беше бит, а мнозина други изглупяха, в което видяхме да се заражда българското народно театро, сграда, строена за театър, после престъпно взета за политически театър, а сега повърната наново за своята първоначална цел.”
Останали без покрив, депутатите заседават в Мъжката гимназия и в столовата на Военното училище. Тук сред уханието на армейска чорба гласуват важни закони за устройството на младото княжество.
Най-сетне министърът на обществените сгради Тодор Икономов се запретва да уреди народното представителство с приличен подслон.
Министърът оглежда града, търси най-подходящото място за върховен законодателен орган и закономерно избира циганския стан. Това живописно пространство от 3723 квадратни метра е дарено на депутатите от Софийското градско общинско управление.
Обявен е конкурс, спечелен от виенския архитект с български произход Константин Йованович. Той старателно заляга над чертежите.
Решава постройката в неоренесансов стил. Заседателната зала е предвидена за 320 работни места и 600 души публика. Строежът е изпълнен от италиански майстори.
Като идва време да си вземе хонорара, Константин Йованович се явява при министър-председателя Драган Цанков.
И ето, че Драган Цанков започва да се цигани за парите.
Той гледа договора и не вярва на очите си. Там е записано, че архитектът трябва да получи 6000 лева плата. “Слушай, чоджум, абе ти знаеш ли какво са това 6000 лева? – задава реторичен въпрос премиерът. – Голяма, страшно голяма пара е туй, хей! Кой на днешно време може да припечели такова нещо? Та такъв и звездите от небето да сваля, пак не ще може да се докундиса до такова богатство!”
Я слушай, момчето ми – казва бащински дядо Цанков, – вземи ти 3000 лева, та си иди със здраве и благословия. То и тия пари са много, но нейсе, от мен да мине, трудил си се. Хем като излезеш оттук, да не вземеш да разправяш какво си получил! Народът ще ми счупи главата, ако разбере как стопанисвам парата му.”
Народното събрание тържествено отваря двери на 25 ноември 1884 г.
Сградата е осветена с водосвет и банкет. Тогава за първи път легендарните кюфтета влизат в ковачницата на закони.
Вестник “Средец” документира събитието за грядущите поколения: “После божествената служба, извършена от духовенството ни начело с Негово Високопреосвещенство митрополит Климент, поканените седнаха да ядат и да пият на приготвената по тоз случай закуска.
Много наздравици се произнесоха, както обикновено в такива обстоятелства, когато патриотизмът се хвърли в обятията на веселбата, или vice versa (обратното) – веселбата подбуди и разпали патриотизма.”
Бомба удря западното крило
Бомба удря западното крило
В истински празник се превръща парламентарното заседание на 13 декември 1941 г. Този ден Народното събрание научава вестта, че България е обявила война на Англия и Съединените американски щати.
С мощно “Ура!” и продължителни ръкопляскания депутатите приветстват историческото събитие. После вдигат гора от ръце и гласуват желанието на народа да се сражава до последна капка кръв.
Според министър-председателя Богдан Филов войната е символична. “Те такова животно нема!”, опонират му мъдрите шопи. Съюзниците са на тяхно мнение и се стягат да докажат, че символизмът и милитаризмът са взаимноизключващи се понятия. Започват да ни бомбардират.
Отначало атаките са епизодични, правят разрушения и вземат жертви, но някак си са търпими. Страшното иде през 1944 г. с масираните бомбардировки. Англо-американците сеят смърт над София, Пловдив, Карлово, Стара Загора, Кюстендил, Дупница, Мездра, Търново, Добрич, Русе, Лом и много други населени места.
Само в столицата са разрушени 12 657 сгради, жертвите са над 2000. Силно пострадал е Народният театър, Народната библиотека е напълно унищожена. Ударено е и западното крило на Народното събрание, където още отекват аплодисментите от 13 декември 1941 г.
.
Росен Тахов, в. „24 часа“
