Гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам, казва за Frognews.bg бесарабският българин.
Михаил Георгиев Незалзов е бесарабски българин, роден 1974 г в с. Кирсово, Р Молдова. За първи път идва в България през 1991 г.; приет е да учи актьорско майсторство в НАТФИЗ. След завършването си е разпределен в Силистренски театър „Сава Доброплодни“, където работи и до днес.
интервю на Ана Кочева
‒ Какво Ви доведе в България?
‒ Съдбата.
‒ Трудно ли се адаптирахте към средата тук? Как Ви приеха ‒ като българин, или не съвсем?
‒ Мисля, че се адаптирах лесно. В началото, говоря за НАТФИЗ, от повечето колеги ние бяхме възприемани като руснаци. След втори курс обаче вече всичко си дойде на мястото. Въобще ние, говоря конкретно за бесарабските българи, с пристигането си в България, стартираме живота си тук от оценката за нас като „руснаци”. След три-четири години стигаме до оценката „вие сте по-българи от нас”. Според мен и двете неща не са верни; ние сме просто българи с всичките положителни и, разбира се, отрицателни качества, с които господ е надарил българина.
‒ Кога решихте, че искате да останете в България?
‒ Доста рано, още по време на следването. Някъде след втори курс.
‒ Имахте ли проблеми с установяването, с получаването на гражданство?
‒ С установяването почти никакви проблеми не съм имал. А гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България. Тя, уви, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам. Това е срам и болка за България и за нейните чада, родени както вътре в нейните предели, така и извън тях. Лично аз съм чакал гражданството си 2,5 години, а сега разбрах, че го чакат между 4 и 5 години.
‒ Вие сте актьор в Силистренската трупа. Какъв е репертоарът ви?
‒ Аз за трупата няма да говоря, мога да кажа по‒скоро за моето място в нея. Едни ме харесват, други – не, съответно едните аз ги харесвам, другите – не. Нормална картина в България, а и извън нея, където се събират повече от трима българи заедно. А що се отнася до репертоара… ако зависеше от мен, нямаше да е сегашният…
‒ Има ли опасност от закриване на Силистренския театър и как оцелява той в ситуация на финаносова реформа на театрите?
‒ Има какво да се желае още, при това не говоря само за нашия театър. От както съм в театъра, а това са вече 15 години, в театрите все се прави реформа и тя все не става. В България думата реформа май означава по‒скоро „премахване”. За тия 15-20 „реформаторски години” се унищожиха читалища, музеи, театри, спортни зали, а сега се чудим, защо по-голямата част от учениците ни не знаят, кои са Вазов, Ботев, Левски дори. Но за сметка на това те са прекрасно запознати още от ученическата си възраст с алкохола, а в някои случаи и със спринцовка. Отвсякъде чуваме, че България изпитва дефицит от специализиран човешки ресурс, но с гледане на „интелигентни предавания” в прайм-тайма по телевизиите и посещения на чалгаджийниците, специализиран човешки ресурс трудно се кове. Но реформата си е „реформа”
‒ Имате награди. Какви са те?
‒ Скромни. През 2000 година съм награден от местна силистренска фирма, която по онова време се занимаваше с благотворителност, награждавайки в класациите „Най-добрият актьор и актриса за годината”. Получих наградата за ролята ми на Алдемаро в пиесата „Учителят по танци” от Лопе де Вега и за ролята ми на четиримата братя – близнаци в пиесата „Щръклица” от Панчо Панчев.
‒ Много бесарабски българи ли има по Ваши наблюдения в България? А в Силистра?
‒ Мисля, че са доста. И не заемат последно място в обществения живот на България както в наши дни, така и в миналото. Бесарабските българи винаги са играли важна роля в историята на България след освобождението й от турското робство. Едни от най-добрите и доблестни офицери в българската армия след Освобождението са бесараби: Олимпи Панов, Иван Колев и т.н. Първият ректор на СУ „Климент Охридски” – Александър Балан е също бесарабски българин. Министър-председателят Александър Малинов, който е изкарал, мисля, четири мандата, също е бесарабски българин. Говоря всичко това, не за да изтъкна бесарабските българи, а защото напоследък все повече гледам и чета различни материали за бесарабските българи и там ни представят малко като „бедният роднина”, „горките те”, което не е така. Имам чувството, че стана модно да се говори за „българите в чужбина”, но подчертавам „само да се говори”
‒ Случва ли се някои от тях да не успеят да се установят и да се наложи да се върнат обратно въпреки нежеланието им?
‒ Ами да, случвало се е. И случаите не са редки, дори познавам такива хора. На някои не им хареса тук, не можаха да се интегрират, но това са нормални неща според мен.
‒ Коя е най-голямата пречки, на която се натъкват „външните” българи в България?
‒ Българската бюрокрация. Пребориш ли я, става по-лесно.
‒ Как приеха Вашите роднини желанието Ви да останете? Не е ли сложно, когато родителите са далеч?
‒ Ще започна малко по‒отдалеч. Ние сме три деца в семейството, имам по-малки брат и сестра. Брат ми е сценичен работник в силистренския театър. Сестра ми завърши ЮЗУ в Благоевград и вече също работи в България. И тримата сме в България и мисля, че на родителите ни им идва малко вповече, та ние дори не можем да ги поканим на гости, забележете, защото нямат гражданство и при това положение попадаме в абсурдна ситуация. Трите деца са българи, родителите – не. Понякога си мисля, че поне аз, като най-големият трябва да се върна при родителите ни.
‒ А ходите ли си често?
‒ Ами според мен – нормално, но според родителите ми – рядко.
‒ Как се пътува дотам?
‒ Историите за пътуването до вкъщи, много приличат за историите за българското гражданство. Сложна работа.
‒ Къде е родината?
‒ Най-хубавото българско село – Кирсово.
