Aвтор: Иво Атанасов
Когато навремето се заговореше за съкращения, домакинът на нашето учреждение бързаше да купи нови бюра. Опитът го бе научил, че ще се случи точно обратното – щатът ще набъбне. Постепенно и в БСП думите придобиха друг, дори противоположен, смисъл. „Оставка“ вече означава не „оставям“, а „оставам“. Така направи цялото Изпълнително бюро, което след загубата на първите евроизбори подаде колективна оставка, а после всички вкупом се върнаха по постовете. Това стори и Румен Овчаров, който преди дни оттегли намерението си да не бъде повече шеф на столичните социалисти.
По-наивните смятаме, че всеки човек, особено ако е политик, трябва да държи на думата си. Хеле пък ако е от БСП. Че след като веднъж е заявил оставка, път назад няма. Че тя е дълбоко промислен акт, а не Ганкиното хоро. Че дори ти дава сила да промениш нещата със своето отсъствие, след като са изчерпани възможностите на присъствието ти.
Та и аз преди две години подадох непоискани от никого оставки като областен и общински партиен лидер в Кюстендил. Не заради загубата в местните избори – в политиката няма как винаги да се побеждава. Не и защото съм чувствал вина – днес вече всички знаят кои са авторите на червената кюстендилска драма в кметския вот. А тъй като някой трябваше да поеме отговорността, макар и чужда, и кой друг да го стори, ако не лидерът. Смятал съм, че това е въпрос на достойнство – и партийно, и лично. И че атмосферата е дотолкова другарска, та оттеглянето ми ще ни отвори очите затова, че започна толерирането на персони, които могат да ни носят предимно загуби.
В период на небивал срив моите оставки комай се оказаха единствените в цялата партия. Има още няколко, но те са 50 на 50 – подателите им отстъпиха част от позициите си, но останаха в политиката и даже в парламента. Навярно всеки се смята за незаменим и искрено вярва, че без него светът ще свърши. На гърба на традиционния лидероцентризъм в БСП, и то на всички нива, повечето от нас биха могли да останат пожизнено на постовете си, но това ли е формулата на успеха? Как пък на никого не му се иска да постои в „химическото чистене“? При това става дума за ръководство, немалка част от което се боят да минат през конгресното сито на тайното гласуване, а се делегират до върха на партията. И от което никой, ама никой не посмя да излезе като мажоритарен кандидат на последните избори. А искат не само да им пазиш авторитета, но и да приемеш, че без тях не може. Сякаш са и пътят, и истината, и животът.
Ето как се създава климат, при който моралните постъпки стават смешни. Какво промениха моите оставки? Дали подтикнаха към размисъл ръководството, членовете, избирателите или пък коментаторите в медиите? Или поне онези, заради които ги подадох? Та това им беше добре дошло! Заживяха с мисълта, че точно там им е мястото. Нищо, че ни свлякоха до най-малкия брой избиратели за целия преход. Че се превърнаха в символи на загубата.
Тогава защо Овчаров да се оттегли? Ама за толкова години начело на софийските социалисти не бил извоювал нито една победа. Че аз като изведох кюстендилските до най-високите проценти в страната, та какво? Ама бил забъркан в скандали. Че други като не са, та какво? Ама ако не си тръгнел навреме, можело да си отиде завинаги. Че някои като го сториха навреме, та какво?
Фактите при нас нямат никакво значение, важно е тяхното тълкуване. А то е според интереса. За нас думите са като за еквилибриста – ножовете. Хвърляме ги ту с дръжките, ту с острието напред, според целта на занятието. Не общото, а личното, в най-добрия случай – на групичката или кръжеца.
Някой би казал, че във всички партии е така. Сигурно. Но ако ще сме като всички, защо искаме избирателят да ни предпочете? Ние можем да печелим, ако сме различни. Но ако ще погазваме силата на принципа, и в нашите отношения ще господства принципът на силата. И ако някои като моя милост, макар и зад гърба си с многобройни битки с опонента, нямат нагласата да се борят със съпартийци и отстъпват, други я имат и влизат в боя.
Което едва ли вещае нещо добро. Защото докато жонглираме с „оставам“, избирателят вече спряга глагола „оставям“. И не към едного или другиго, а към цялата партия.
