Асен Генов, БГНЕС
.
2012 г., когато протестирахме срещу управлението на ГЕРБ във връзка с посегателствата срещу околната среда, ние бяхме погнусени от това, че го правим с ясното разбиране, че ще дойде БСП на власт. Сега, протестирайки срещу демонстрираната наглост в управлението на БСП и ДПС, на която станахме свидетели, избирайки г-н Пеевски за шеф на ДАНС, ние го правим отново с погнуса от ясното разбиране, че можем да върнем отново ГЕРБ на власт.
Затова за мен фундаменталният въпрос е не дали да свалим и кога да свалим от власт БСП и ДПС, ако тази хипотеза е възможна изобщо. За мен правилният въпрос е какво трябва да бъде направено, преди да бъдат предизвикани избори – предсрочни избори. Най–вероятно ще има такива, ако не сега, то, след като дойдат януарските и февруарските сметки за ток през 2014г., когато отново хората ще излязат на улицата, провокирани от финансова безизходица, например.
За мен основният въпрос е как да се промени настройката на изборната машина, на изборните правила. Това, което конституира политическата система в България, така че да може да бъде направен пробив в този криминален олигархичен модел на управление, който стана известен като Преход в България. И това може да стане по един много лесен начин – през промяна на изборните правила.
Няколко неща, ако се случат в изборните правила, в Избирателния кодекс, ако се променят, преди да си отиде това правителство от власт, което почти сигурен съм, че ще стане предсрочно – те няма да направят пълен мандат именно заради патовата ситуация и заради морално – нечистоплътната комбинация в българския парламент. Това са партии и лидери, които ползват почти вулгарен език, общувайки помежду си задочно през медиите, дори Сидеров стига по-далеч – той отправя публични заплахи за разстрел на свои политически опоненти. И представете в тази абсурдна ситуация в българския парламент при, който управлението се крепи буквално на почти принудителното регистриране на 120 души депутати, за да има кворум някакъв – не мисля, че това управление има реални шансове да изкара пълен мандат. Та нещата, които могат да се променят, отговаряйки на въпроса – а сега накъде – според мен са няколко – едно от тях е да се въведе и да се върне преодолим преференциален праг. Какво имам предвид – 5% да бъде максимумът при избор – да могат хората да преподредят партийните листи, което ще бъде гаранция за това, че партийните централи – върхушките на партиите няма да наложат отново своите кандидати.
Чували сме разкази, някой от тях са доказуеми, някой от тях вероятно не са доказуеми за това как се купуват места в листите, за това как кандидатите на изборни позиции плащат на партийните ръководства правото си да бъдат на избираема позиция в НС. Тоест преодолим преференциален праг – вече конкретните рамки на този преференциален праг – каква точно форма да има – дали да бъде задължителен или не – това са теоретични постановки, които специалистите по изборно законодателство могат да коментират далеч по-добре от мен. Но преодолим преференциален праг, който да позволи на гражданите да преподреждат листите е нещо, което за мен е императив, т.е задължително.
Другото, което може да се направи – това е стриктна регулация. Има примери от развитите западни демокрации за това как платената политическа агитация в медиите или да бъде изцяло забранена, или да бъде силно ограничена с вменено задължение всяко едно политическо изявление в медиите, за което е платено да бъде маркирано, че е платено. Тоест в някаква степен, ако законодателят прецени, че не може да я забрани изцяло, за което няма никакъв проблем – Италия е такъв пример, Франция е положителен пример, Великобритания – това са положителни примери. То тогава поне платената политическа агитация, политическа реклама – да бъде приравнена с търговската. И също така да се впише тази норма в ИК, според мен би било добре – при която в медиите да се гарантира – не само в обществените, но и в комерсиалните, частните медии – да се гарантира правото за равен достъп. В момента това право, като че ли не е регламентирано, извинявайки се е привидни ограничения в закона, много често частните, търговските медии запушват устата на политическите алтернативи. Това са две неща, които според мен биха допринесли за това, което аз наричам възможност на медиите, не възможност, а задължение на медиите – не да създадат алтернатива и да наложат алтернатива.
Моето разбиране е, че медиите трябва да дадат възможност на алтернативите да пробият сами и естествено. В една изцяло комерсиализирана среда, това няма как да стане – няма политически дебат, няма дебат между лидерите на партиите – всеки един има своя медиен периметър своя медиен сектор – финансово обезпечил и се чувства комфортно там и не иска да излезе от тази рамка, която те самите създадоха и се вкараха, единствено водени от желанието си да си възпроизвеждат политическия картел, безпрепятствено вече 20 и няколко години в България.
Другото нещо, което според мен трябва да се направи, е да се реши законодателно през ИК парадоксът, при който за тези 380 000 или колко бяха бюлетини – които бяха намерени в печатницата в Костинброд. Четох коментари и анализи, които мен ме шокираха в посока на това, че ИК като че ли това не го третира по никакъв начин като престъпление. Защо това е така?
Има още няколко неща, които на пръв поглед изглеждат маловажни, но ако те се случат през промени в ИК това ще даде възможност за промяна и в добрия смисъл на думата за пробив в политическия картел. Лично аз смятам, че усилията на тези хора, които в момента протестират и са недоволни от ситуацията в България – водени от това, че те нямат политическо представителство, че тяхната политическа воля, техните възгледи и убеждения не са представени в момента в НС. Ние в момента в НС имаме производни на посткомунистическото наследство в България партии и функции. Това е, което се случва – 4-те партии, които са в парламента са такива – те не олицетворяват новото, те не олицетворяват промяната, те не олицетворяват демократичните ценности в пълна степен или в степента, в която голяма част от тези интелигентни и разумни, млади и успели до голяма степен хора по улицата искат да имат като политическо представителство. Това са хора, които са стъпили на краката си, които имат собствен бизнес, голяма част от тях имат нормално и финансово и социално положение и статус. Това са хората център – дясно и хора като мен, примерно, които в голяма степен поставят и екологичната идея като ценностна система, като политическа ценност.
Ние нямаме своето представителство и по тази причина започнах с това – погнусени сме от това, че единия път, протестирайки довеждаме БСП на власт, другия път, протестирайки, помагаме на ГЕРБ да се върне във властта. Аз не го искам това.
Уважавам много мнението на Цветозар Томов. Съгласен съм с него, че протестът е последният легитимен инструмент на гражданите, чрез който те могат да контролират своето политическо представителство и органите на властта. Дори стига по-далеч. Гражданското неподчинение също е легитимен инструмент, без да се стига до вандализъм, разбира се и до насилие от репресивните органи на една държава върху протестиращите. Но колегата, с когото работя Константин Павлов – Комитата, наскоро коментира, че събитията, които сега се случват в България сякаш са едно повторение на два пъти случила се революционна ситуация в България – в началото на 90-те години и 1997 г. Сега отново като че ли сме в такава ситуация, в която има индикации за това. Това е клише, но общественият договор има нужда от предоговаряне, от преформулиране.
Отношенията между гражданското и политическото общество сякаш са отново в тази точка, когато трябва да се предефинират, това е колкото добре, толкова и тъжно, защото обезсмисля 20 години от нашия живот. Всеки от нас е вложил някакво доверие в тези 20 г. Очаквания, които очевидно не са се състояли и това изкарва различни социални слоеве от обществото на улицата – през тези, които бяха протестиращите в началото на годината, хората, които очевидно са на ръба на изнемогването – до тези, които в момента протестират. Те не са зле финансово, но те пък са омерзени заради това, че на практика техният глас, като че ли не е чут в политическия контекст. Така че не се притеснявам от това. Уверен съм, че гражданският протест като форма на комуникация, засега двупосочна, като че ли има ефект от протестите. Нещо, което е необходимо, здравословно, положително. Това има положително въздействие върху обществото.
