Мнозина изразяват своите упреци към духа на протеста. Вече 35 вечери мирно, с усмивка на уста и любим човек под ръка десетки хиляди се обединяват във ведра разходка, отричаща политическата класа и искаща оставката на управляващите. Нито повече, нито по-малко.
Скептиците смятат, че с „карнавали“ и „паради“ нищо няма да стане. Не се заявяват за радикални прояви наглед, но търпението им е изчерпано. Или доверието им в каузата на протестиращите. Или поначало си държат на БСП-то, сляпо вярвайки, че е истинска алтернатива на ГЕРБ.
Вината за закучената обстановка се хвърля към множеството, което мирно и вече над месец устоява на провокациите, провалили февруарските протести и изопачили ги. Няма кръв, няма агресия. Дори вербалната агресия и псуването са сведени до минимум, нечуван за коя да е група от непознати помежду си хора. Не се обвиняват онези, правещи гаф след гаф начело на държавата.
Фигури като Сидеров, Кутев и Буруджиева сипят абсурдни квалификации по адрес на протестиращите, а премиерът си търси топките, мълчейки жалко.
Да, в Парламента и Министерския съвет се правят на глухи. Или изопачават. Платени сме, оядени сме, малко сме, терористи сме. Какви ли не не ни изкараха, освен такива, каквито сме – всякакви.
Това е първата надпартийна масова проява в такъв мащаб. Срещат се лица от ДСБ, Зелените, всякакви форми на граждани с народни гласове. Има симпатизанти на всякакви партийни и политически идеологии. Обединени от идеята, че човек с речников запас от 12 думи не може да е шеф на ДАНС. Че човек от оная ВИС-2 не може да е областен управител. Че кумецът на компрометиран с енергийни далавери политик не може да отговаря за АЕЦ. Обединени от прозиращата ежедневно мутренска и шуробаджанашка посредственост на властта. Те дори не се опитват да я прикрият и да се оправдават – само се опитват да дадат лошо име на протеста и да вклинят в него февруарските си чети от провокатори. Но не им минава номерът.
Аз съм Самуил, zhelyo от Не!Новините, и част от онази великолепна група приятели, дето като ни хрумне някаква идея да осмеем политиците или техните изказвания, го правим. Сергей ни нарича кукли на конци – вечерта имаме прасенца на конци с надписи от ГЕРБ през БСП до ДСБ. Сред нашата група има хора, гласували и за трите. Женим партиите за мафията, после ги погребваме. Крием се под пластмасова маса или плажуваме пред МС.
Като не ни чуят и видят, пресъздаваме класическа картина на Дьолакроа и навръх френския национален празник и обикаляме медиите в най-голямата страна от ЕС. Или пък други наши съмишленици бутат символична Берлинска стена пред посолството на най-богатата икономика в ЕС. Който има идея – може да си я осъществи. Може да потърси помощ и да я обсъди с други хора. Вече се познаваме и ставаме все по-обединени, колкото и на някои да им се иска от безсилие да преминем към гротескни действия.
Нима щеше да е по-добре да се сбием с полицаите, работещи извънредни часове, без да им се плаща?
Ами ако срещна някъде някой от представителите на властта нима се очаква да го почупя от бой? Не. Моята сила е в морала, светоусещането ми и словото. Аз я генерирам от многохилядната маса, с която се виждам всяка вечер. Хора, лишаващи се от сън, свободно време, немалко лични ресурси, нерви и енергия, за да покажат на управляващите, че повече няма да се търпи управляващите да бъдат… тъпи. Меко казано.
Показваме им, че колкото медии да имат, ние пак знаем какви абсурдни личности назначават. Показваме им, че колкото и помия да изсипят по нас, ние имаме непобедим дух вече над месец. Кротки, мирни, с добро настроение, с присмех. Бием ги, защото сме над тях.
Един от прецедентите в българската история, когато тълпата не се ръководи от най-глупавите си единици, а проявява високо самосъзнание. Не допуска провокации, чисти след себе си, поддържа физическа и морална хигиена. Различни, но заедно. За оставка на тези. Да се научат!
Затова си мечтая скоро да споря с десните за абсурдния им и остарял консервативизъм, с левите – за нелепите им икономически разбирания, със зелените – за ангажирането понякога на псевдонауката, за да поддържат някои от тезите си, с националистите – за непрактичните и неводещи до нищо патос, ксенофобия и хомофобия, с гражданите – за това, че сме аграрна държава и няма проблем да си обработват родните земи, а със селяните – че хигиенният нокът е гнусно демоде.
Но днес съм наред с всички тях, с широка усмивка, общи теми на разговори и идеална цел – оставка на правителството. За урок. Повече не може така. Който дойде наред – да внимава. Вече има достатъчно хора без политически амбиции, които се интересуват от това кой и как ги управлява.
Имаме цялото търпение на света и два пъти повече мозък. Доказахме, че не сме лумпени, че сме по-големи дипломати, че сме по-културни, че сме по креативни. Който иска промяна от днес за утре, да се върне през 90-та или 97-а и пак да заспи, очаквайки Годо. Ние сме поколението, което не спи. Целувки.
.
Самуил Петков,
Оffnews.bg
Даже издънките на комунистическата номенклатура се оказват на протестите и скандират „Червени боклуци!“ . Дори отменят рождените си дни.
Това показва разследване на екип на „168 часа“.
„Мисля, че дядо ми би одобрил моето поведение, защото беше честен човек“, казва пред „168 часа“ младата архитектка Мария Балева, която ходи редовно да протестира. Тя е внучка на члена на Политбюро Милко Балев, който повече от три десетилетия беше началник на кабинета на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.
„Разбира се, най-вероятно съм пристрастна, но смятам, че
той винаги е подкрепял личното мнение на хората и позициите им
-обяснява тя. – Ние не сме обвързани с миналото. Някога идеалите на хората са били съвсем различни, а и дядо преживя ужасна драма, защото когато настъпиха промените, той стана жертва на свои колеги. Разочарованието му беше огромно – мислел е, че уж са вярвали в едно и също нещо. Подкрепят ме и родителите ми, както и съседи, които също са от такива фамилии като нашата. Виждам ги на протестите.“
Въпреки че днес (Б.Р. 16 юли) Мария Балева има рожден ден, тя решила да не пропусне поредната демонстрация на народно недоволство.
„Рожденият ми ден ще бъде там. Смятам, че умните хора, тези, които имат някакъв поглед в бъдещето, наблюдават какво се случва в момента и реагират адекватно“, категорична е тя.
Внучката на висшия комунистически апаратчик казва, че с присъствието си няма за цел да подпомогне определени политически формации.
„Не подкрепях и предишното управление на ГЕРБ, но сега нещата излязоха тотално от контрол.
На изборите гласувах за малка партия, която не успя да влезе в Народното събрание.
Подкрепих я не защото смятам, че те бяха най-добрите, а просто защото за мен решението беше да се появят нови лица в управлението и да сменят тази олигархия, на която всички сме свидетели – разказва тя за политическите си предпочитания.
Янко Янков: Кои са и какво искат някои от „протестиращите“…
1) И при секса, и при политиката “смяната на властта” всъщност не е нищо друго, освен “смяна на позата”, но не и смяна на позицията;
2) Ако се приеме, че този, който е отгоре, владее положението, то мърдането на онзи, който е отдолу само увеличава удоволствието на този, който е отгоре, до максимум, и обратното – пасивността на онзи, който е отдолу, намалява удоволствието на този, който е отгоре, до минимум; въпреки което, обаче, то си остава като налично. И в двата случая единственият начин за отърваване е достатъчно силното размърдване, водещо до събаряне;
3) Както при секса, така и при политиката най-много и най-силно вика “Ох!”, онзи, който е отдолу. Неговото “Ох!”, обаче, като правило въобще не е вик на истинско страдание, а е вик на върховно удоволствие. Наистина, все пак, понякога е възможно това да е и вик на страдание, но … не защото не го иска или защото му е много, а защото му е малко.
Янко Янков, Азбучни истини (Блясъци на остроумието, номинирани със строг тъмничен затвор) – С., „Янус”, 2004. – 352 с.
Оригиналът на тези записки се съхранява в съдебния архив и е залегнал в т. нар. „Обвинителен акт“ и в т. нар. „Мотиви“ към „Присъда“ №29 от 24 декември 1984 г.,
а полученият за това ми творчество „хонорар“ е … ЧЕТИРИ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА, кумулативно включени в присъдата от ДВАНАДЕСЕТ ГОДИНИ.
АКО НЕ УСПЕЕМ
Мисля си – какво ли би се случило, ако не успеем. Ако се подадем на шикалкавенето, протакането, усукването, хвърлянето на прах в очите, демагогията, манипулацията, лъжите им. Ако приемем на сериозно, че на правителството му трябвали шест месеца, за да осъществи „плана Орешарски”. Ако депутатите излязат в отпуска и ние се събираме и викаме пред празната сграда. Ако последва един нетърпимо, сахарски горещ август. Ако на медиите им наложат забрана да отразяват протестите. Ако правителството продължава да „решава” социалните проблеми с „пакет от социални мерки” – енергийни помощи, първокласници, намаляване на ток с един процент, дърва за огрев, „пакет от мерки” срещу младежката безработица и други всевъзможни „мерки”. Ако се изморим, ако се отчаем, ако престанем да виждаме смисъл. Ако постепенно с всеки следващ ден започнем да ставаме все по-малко и все по-унили, все по-обезнадеждени. Ако чувството ни за общност, за еуфория, за смисъл, за заедност се разпилее – заради отпуските, ваканциите, лятото, жегата, август.
Ще вървим по „Раковски” и Орлов мост и ще си спомняме как сме вървели на шествието. Колко е било оглушително. Колко е било утешително. Как сме били много. Как сме живеели с надеждата, с упованието.
Ще вървим по „Раковски” и Орлов мост сами, поотделно, а безизходицата и чувството за провал ще са заседнали в гърлото ни.
Ще наблюдаваме правителства на някой нов Беров, на някой нов цар, на нови тройни, четворни, десетотворни коалиции – все по-чудовищни, все по уродливи.
Апатията ще се разраства, „мерзостта на запустението” ще обхване цялата страна, не само селата, а и градовете.
Поколение след поколение ще викаме – долу БСП. Колко ли поколения ще трябва да минат, които да скандират все същия лозунг.
Преди 23 години, когато викахме по площадите, нашите деца се раждаха или бяха съвсем мънички. Сега те пораснаха и именно те са движещата сила на протеста. След нови 23 години техните деца вече ще са пораснали. След нови 23 години именно те, техните деца, децата на нашите деца, ще бъдат движещата сила на онзи бъдещ протест.
А ние, ако сме живи, ще ги гледаме от балконите и сигурно ще плачем.
Ще плачем за онези два пъти по 23 години, които са всъщност най добрата част от живота ни. Ще плачем за тези два пъти по 23 години, в които едни крадливи, арогантни, нагли хора безскрупулно открадват онова, което се дължи на нас. Открадват го пред очите ни. Крадат и едновременно с това ни уверяват, че не само че не крадат, а дори ни облагодетелстват чрез своите действия, чрез своето височайше присъствие. Че без тях – без БСП и ДПС – ние сме в хаоса, в етническата бездна, в мизерията, в смъртта. Че благодарение на тях ние съществуваме.
Още нови 23 години шаманските заклинания от времето на комунизма ще тегнат над България и ще прогонват всички енергични, достойни и доблестни хора извън пределите й. Те ще ни подкрепят от всички градове на земното кълбо. Ще се събират заедно пред посолствата, ще ни изпращат снимки и окуражителни думи.
Ще плачем, защото най-вероятно след 23 години Белене ще бъде изграден, членството ни в ЕС блокирано, волята на Русия възстановена, свръхнеизгодните договори – подписани дългосрочно, а ние ще бъдем присвоени и поставени точно там, където винаги сме били, и ще изпълняваме послушно имперски повеления.
След 23 години сигурно ще има нов такъв голям протест. Ще има нова окупация на Орлов мост. Ще има шествия по улиците на всички градове. Може би онзи бъдещ протест ще бъде още по-грандиозен от сегашния и още по-дълъг. Децата на нашите деца ще скандират същите лозунги, които сега скандират техните родители и които преди 23 години скандирахме ние, техните евентуални баби и дядовци.
А ние ще стоим, подпрени на балконите, и ще плачем, защото ще знаем, че и те, на онзи бъдещ протест, и те няма да успеят.
Не!
Това беше само моментна, катастрофична визия.
Аз усещам, зная и предчувствам, че тя няма как да бъде изпълнена.
Преди 23 години ние бяхме излъгани, защото не знаехме, нямахме понятие от мащаба на този организъм, на това зло, олицетворено от партията столетница и нейните сателити. Не подозирахме неговите механизми, не можехме да повярваме на гигантската машина за манипулация, които тази организация притежава.
И още нещо, с което искам да опровергая, да зачеркна тази визия. Веднъж събудена, гражданската ни енергия не може да се върне обратно в онова латентно състояние, в което уродливите коалиция я упойваха. Протестът може и да затихне през август, но той непременно ще избухне с нова сила през септември. Екзистенциалната ни непоносимост към тях е очевидна и безкомпромисна. Тя е категорична и крайна.
Защото беззаконието не може вечно да трае. Рано или късно то се сгромолясва и отнася с мръсните си води своите лидери и своите изпълнители.
Теодора Димова