Четвъртък, 25 юли, 42-ри ден от Протеста. Облаците като специални части за борба с безредиците са се прегрупирали някъде над Витоша и слънцето щедро залива Столицата с горещи лъчи. Въздухът над асфалта трепти. Той обаче не трепти над паветата пред Народното събрание. Не трепти и над бялото пиано, кацнало върху тях и превърнало се в един от символите на общественото недоволство.
Съжителството на пианото и паветата е някак странно, но нашенецът е обръгнал на странности. Вече 23 години той живее в странен, абсурден свят, в който полуграмотният хашлак става експерт по парламентарна етика, някогашното крупие – супер специалист по макроикономика, бившият доносник от ДС – лидер на модерна проевропейска партия, а отявленият бандитюга – крупна политическа фигура…
Обаче витиеватият Местан, забравил и ченгесарското си минало, и собствената си заплашителна риторика за възможността от етническо напрежение, патетично произнася: „Да на пианото, не на павето!”. Красиво и някак вкусно. Като захарен памук на клечка, който радва окото, гъделичка със своята сладост съответното сетиво, но не храни. Само дето днес вече няма да намерите захарен памук. Той остана в миналото като селските панаири, безвремието на соца и старите телефони със скърцаща шайба…
Сменях един след друг телевизионните канали; слушах мъдруванията на до болка втръснали ми „ВИП персони”; мъчех се да открия поне грам реализъм и аналитичност в „горещите прения” около актуализирането на бюджета – и окончателно се убедих, че и правителството, и парламентарно представените партии, и цялата им котерия живеят в онова минало, в което захарният памук на клечка беше мечтано лакомство за децата!
Можеш да манипулираш фактите колкото си искаш, но само в общество, в което ти подбираш фактите – и те са единствените, които които хората „виждат”. Но когато един вицепремиер „кротко и мъдро” ви обяснява от телевизионния екран колко добрички били въоръжените до зъби жандармеристи, как се грижели за живота и здравето на гражданите, и какви грамадни павета летели към тях и народните представители – а зад него документалните кадри ви показват оскотял униформен, който се хвърля към спокойно движещи се хора и в гръб ги пердаши с палка през бъбреците; показват ви окървавени човешки лица – и окървавени полицейски щитове… Когато дори от телевизионния екран можете да проследите цялата последователност на събитията – а упорито ви обясняват, че такива събития не било имало и те били други – тогава искат да ви нахранят „до пресита” със захарен памук…
Обясняват ви как „скоропостижното” актуализиране на бюджета и тегленето на милиардни заеми било като да оправиш семейния бюджет, вземайки заем… Обаче ви принуждават да го теглите от банка, която в договора със ситнички букви е изписала такива заробващи условия, че заемът ще ви „излезе през носа” – а вие многократно сте се парили от подобни „благодеяния” – пак искат да ви нахранят със захарен памук!
Но вече сме във времето на ХХI век; в епохата на високите технологии и интернет, а захарният памук е музейна екзотика! И знаете ли – най-поразяващото е, че тези „хора” продължават да се държат, сякаш живеят в Османската империя; сякаш властта е ханъма, която са вкарали в харема си „во веки веков”… Те са толкова загрижени за народа, че управляват от негово име, вземат решения вместо него и даже мислят вместо него. Никаква промяна, щото щяло да се повтори „статуквото”. Ами нали плачете точно за това статукво? Никакви извънредни избори, щото били лошо нещо… Че нали в момента управлявате заради точно такива избори?!
Гласоподавателите са тъпи като галош, не разумяват нищо – и те трябва да мислят вместо тях… Страхотно мислене пада. Те били готови за диалог – много обичат да си дърдорят в кулуарите на Парламента… Горките! Но знаете ли – днес е особен ден. Ден 42-ри от Протеста. Максималната „граница” дни на обществени вълнения, които Станишев и Орешарски са „преживели” от времето на учителската стачка. Оттук насетне те плуват в непознато море. И това море е бурно!
Нали помните оная знаменита картина на Айвазовски – „Деветата вълна”? Група нещастници, претърпели корабокрушение, са се скупчили върху отломки от мачта. Лъчите на яркото слънце осветяват бушуващата водна стихия; притиснати един в друг, трескаво вкопчени в останките от някога сигурния кораб, хората сякаш продължават да вярват в собствените си сили… Но идва страшната девета вълна! А на импровизираната мачта над сала със силата на трагическа ирония се вее някакъв червен парцал…
Припомнете си тази картина. И помислете за бъдещето на управляващите… В това бъдеще няма захарен памук!
.
Николай Николов
