Когато човек обича нещо или някого много силно, не обича да говори за това. Пази го за себе си. Или може би греша? Затова ми беше трудно да започна тази история…
.
Чувствата ми към България са повече свързани с усещане, емоционално обвързване, скок в миналото. Как да опиша всичко това в кратък разказ за едно пътуване? Човек вижда това, което иска да види – добро или лошо, усмихнати, приветливи хора или омразни и посредствени лица. Това, което е вътрешната му нагласа.
И така, да започнем от кацането в София. Усещане за непознато и малко плашещо начало. Трябваше ми само ден, за да почувствам, че съм у дома. Първоначалните ми летищни усещания бързо изчезнаха. Бяхме отседнали с дъщеря ми в роднини, отдалечени от центъра, и се наложи да ползваме метрото. Изненадана бях от чистите и добре подредени метро станции. Пътуването с метрото беше истинско удоволствие и го ползвахме всеки път, отивайки някъде.
Първото нещо, което ми направи голямо впечатление е, че шофьорите спират на пешеходците. Може би това ще се стори смешно на някои хора, но когато напуснах България, то бе “чудо невиждано”. Сега за мен
беше удоволствие да пресичам всяко кръстовище и всеки път да благодаря с усмивка на шофьора (в повечето случаи и те отвръщаха с усмивка). И този път за добро, както се казва: “каквото повикало”. Харесват ми усмихнатите хора.
Показах на порасналата ми в странство дъщеря страната, която обичам – църквите, галериите, площадите, театрите и хората.
Хората там.
Хората, искащи промяна.
Протестиращите хора.
И за няколко дни се сляхме с това множество от знамена и хора.
Може би за много от нас тук, в Америка, това е ненужно, неразбираемо, излишно или екстравагантно. Да излезеш след работа с детето си на рамене и да кажеш: “Искам да живея добре тук. Не искам да съм емигрант” за нас, емигрантите, е неразбираемо. Много от приятелите ми бяха на тези протести, както и приятелите на моите приятели. Хора с добро образование и добра работа. Хора, живели и работели в чужбина, но завърнали се в България. Хора, които искат статуквото на добре познатите ни лица от политиката да се премахне.
На протестите не липсваха и провокатори. В повечето случаи те бяха изолирани от самите протестиращи и полицаите, съпътстващи протестите ги отвеждаха в районното. И това ако не е гражданско общество, какво е тогава?
Знамена, хора, надежда – преливащо в трицветно цяло… Историята продължава и сега. Кога и как ще приключи – не знам. Знам само, че хората там, на площада, правят ИСТОРИЯТА, за която ще четем в учебниците. Дали искаме и ние да сме част от нейните страници или само читатели, оставям избора на всеки от вас.
.
Калина Маринова,
Bulgarians in Detroit Newsletter (August ‘2013)
––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Целият августовски брой на изданието може да се види тук – Bulgarians in Detroit Newsletter_August_2013
