Залата е пълна. Световноизвестен лектор започва изложението си:
– Лети си стрелата и си мисли: Накъде съм се запътила и защо? Кой ме изстреля? Чия воля изпълнявам? Ами целта, която ще достигна? Какво представлява тя и какво ще се случи след като я поразя?
Лети си стрелата, а дали наистина мисли? Всяка стрела се нуждае от стрелец, за да бъде отправена към целта. Сама по себе си тя не може да направи нищо. Необходими са уменията на стрелеца. Неговите мнения и воля.
…Раждат ни. Родители, учители, филми, книги и улицата дружно ни оформят. Подготвят ни за изстрелване, за изпълнение на желанията им и постигане на техните цели. Вече сме в полет, който се коригира и контролира от правила, норми, закони. От огромен брой ограничителни, разрешителни, забранителни и всевъзможни други режими. Повечето от тях дори не осъзнаваме. Летим си ние и още преди да сме достигнали каквото и да било, вече изпълняваме задачите, заради които сме пуснати в полет. Всъщност крайна цел няма, няма мишена за поразяване. Важен е самият полет.
Някъде по трасето, по зададената ни траектория, някои стрели се превръщат в стрелци. Придобиват способността да изстрелват свои стрели. И какво от това? Така или иначе всички летят снопово. Вятърът роши перцата им, слънцето огрява телата им, върховете им търсят целта. Мощен страничен порив – някои стрели се отклоняват, други падат прекършени, но огромната маса, групата продължава полета си към нищото.
Кой иска да бъде стрела? Някой желае ли да бъде безволево парче, изпълняващо чужди мераци? Тъжно е да си стрела. А кой иска да е стрелец? О-о-о, виждам много вдигнати ръце. Сладка работа. Да изстрелваш стрелите, да командваш, да се чувстваш значим. Галеща перспектива. Явно всички си мечтаят да са стрелци… – заключава лекторът.
– Не всички! – изправя се отнякъде дребен човечец – Аз не искам да бъда нито стрела, нито стрелец. Искам да мога да се грижа за семейството си, да храня децата си, да живея достойно. Заради това искам да мога реално да контролирам какво правят избраните от мен управляващи. Изпълняват ли обещанията си, крадат ли, лъжат ли. Почтени ли са – ще го усетя по начина си на живот, не са ли – също ще го разбера.
Но така или иначе, те трябва да ми се отчитат. Аз съм им работодател и като такъв трябва да имам възможност да ги уволня по всяко време. Делегирал съм им права, дал съм им възможност от мое име да управляват. Трябва да мога да ги махам и наказвам. А това пък означава, че аз трябва да контролирам и съдии, и прокурори. А не те да са зависими от управляващите. Съответно и едните, и другите да ни крадат безнаказано. Защото са взаимно свързани, зависими и пазещи сами себе си. Та, това искам. Магистрати и чорбаджии ядат моите данъци. Е, тогава да служат в мой интерес. Аз да ги назначавам и аз да ги уволнявам. Искам нещо простичко: Да си храня децата, да ги възпитавам и да усещам, че живея достойно.
Ивайло Зартов,
1 август 2013 г.
